Определение № 60443 от 10.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 1903/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на ищеца - синдика на „Корпоративна търговска банка“ АД (н) – срещу определение на Софийски апелативен съд в обжалваемата част, с която е частично потвърдено първоинстанционно разпореждане за връщане на исковата молба поради недопустимост на предявените искове.

По допускане на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Въззивният съд е приел, че са предявени главни искове по чл. 60, ал. 1, т. 3 ЗБН за обявяване недействителността по отношение на кредиторите на несъстоятелността на банката на първоначален договор за цесия, сключен с първия ответник „Кик-Дизайн“ ООД, и на следващи договори за цесия, с които същите вземания са били предмет на последващи прехвърляния между този и останалите ответници, както и на договори за продажба по реда на Закона за особените залози на движими вещи, заложени за обезпечаване на прехвърлените вземания, и следващи договори за прехвърляне на същите движими вещи. Приел е също, че тези искове са съединени и с евентуални искове по чл. 135 ЗЗД.

За да потвърди частично обжалваното първоинстанционно разпореждане, въззивният съд е приел, че предмет на иска по чл. 60, ал. 1, т. 3 ЗБН могат да бъдат само сделки, сключени от банката, но не и такива, с които приобретателят на имущество с произход от банката се е разпоредил в полза на трето лице, независимо от наличието на субективен елемент - целения със сключването на първата сделка вредоносен резултат. С оглед на това е приел, че от предявените искове по чл. 60, ал. 1, т. 3 ЗБН допустим е само този, насочен срещу първия договор за цесия от 31.01.2011 г., сключен между банката и ответника „Кик-Дизайн“ ООД, а са недопустими останалите искове по чл. 60 ЗБН, тъй като са насочени срещу сделки, по които банката не е страна.

Допускане на касационното обжалване се обосновава на първо място с очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. На второ място, поддържа се и основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроси, за които са твърди да са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно:

• приложимо ли е в рамките на съдебно производство по предявен иск по реда на чл. 60, ал. 1, т. 3 ЗБН, като се има предвид характеристиката му на отменителен такъв, основан на установения в чл. 135 ЗЗД модел на противоправността, разрешението по т. 3 от ТР № 2/2017 на ВКС-ОСГТК, в частност може ли банка в несъстоятелност да иска на основание чл. 60, ал. 1, т. 3 ЗБН обявяване за недействителни по отношение на нейните кредитори не само на първоначалната сделка с имущество на банката, но и на цялата поредица от последващи сделки, които ги увреждат, както и

• фактическият състав на разпоредбата на чл. 60, ал. 1, т. 3 ЗБН предвижда ли възможността да бъдат обявени за недействителни по отношение на кредиторите на банката в несъстоятелност на установени увреждащи ги последващи разпоредителни сделки и действия, при които длъжникът се е разпоредил с имуществото си в полза на трето лице и доколко целената защита може да бъде осъществено посредством приложението на посочената специална законова норма.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното определение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Определението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Освен това от страна на жалбоподателя не са изложени и каквито и да било аргументи в тази насока, извън бланкетното твърдение, че обжалваното определение е постановено при явно нарушение на закона и е явно необосновано поради нарушаване на правилата на формалната логика.

Не се обосновава и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Поставените от жалбоподателя въпроси могат да бъдат приети за удовлетворяващи общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче специалната предпоставка въпросът да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Съобразно разясненията по т. 4 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК основанието „значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“ предпоставя наличието на едно от следните условия: 1) създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, която следва да бъде изменена; 2) съдебна практика, създадена при остарели правна уредба или обществени условия, която следва да бъде осъвременена поради настъпили изменения в уредбата или обществените условия; 3) непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, поради което съдебната практика следва да бъде създадена или осъвременена.

В разглеждания случай не се обосновава нито една от посочените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не се твърди по поставения въпрос да е налице неправилна (създадена поради неточно тълкуване) съдебна практика, която следва да бъде изоставена. Не се поддържа също да са настъпили изменения в правната уредба или обществените условия, които да налагат осъвременяване на съществуваща практика. Поддържа се, макар и не изрично, липса на практика на касационната инстанция (което се свързва с третата форма на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК), без обаче да се обосновава наличие и на останалите елементи на тази форма – да е налице непълнота, неяснота или противоречивост на правната уредба, която именно да налага създаването на съдебна практика. Аргументи в тази насока не са изложени, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване.

Изложеното от жалбоподателя обосновка в действителност се свежда до необходимостта да се възприеме поддържаната от същия теза, че аналогично на разрешението по т. 3 от ТР № 2/2017 и доколкото искът по чл. 60, ал. 1, т. 3 ЗБН е основан на установения от чл. 135 ЗЗД модел на противоправността, следва да се приеме, че приложното поле на иска по чл. 60, ал. 1, т. 3 ЗБН обхваща и действията и сделките, извършени от последващите приобретатели.

Тази аргументация обаче не съответства на изискванията по т. 4 от ТР № 1/2009. Същата освен това не отразява и същественото разграничение, че възприетото в т. 3 от ТР № 2/2017 разрешение се основава на изричното правило на чл. 135, ал. 1, изр. 3 ЗЗД, предоставящо защита на кредитора и спрямо последващите приобретатели в хипотезите на недобросъвестност или безвъзмездност, каквото по отношение на иска по чл. 60, ал. 1, т. 3 ЗБН не е налице.

С тези мотиви съдът