Определение № 439 от 05.06.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4361/2019 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 11 859/14.06.2019 година, подадена от Прокуратурата на Република България и втора такава с вх. № 14 478/23.07.2019 година, подадена от И. В. К., двете против решение № 1325/04.06.2019 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 12-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 2465/2018 година. С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение № 565/25.01.2019 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-16 състав, постановено по гр. д. № 6423/2016 година, с което Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на И. В. К., по предявения от него иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, сумата от 15 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от него, вследствие на незаконно повдигане на обвинение в извършването на престъпление, за което е бил оправдан с влязла н сила присъда № 107/08.12.2011 година, постановена по н. о. х. д. № 417/2011 година по Окръжен съд Варна, неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 26.05.2016 година до окончателното плащане, като за разликата над уважения до пълния претендиран размер от 100 000.00 лева искът е отхвърлен като неоснователен. В касационната жалба на Прокуратурата на Република България е посочено, че въззивното решение на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Твърди се, че са направени погрешни изводи за обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от К. неимуществени вреди. Излагат се твърдения, че присъденото обезщетение за тези вреди е прекомерно завишено и не съответства на реално претърпените вреди, поради което е нарушен принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Сочи се, че въззивният съд не е изложил мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между обстоятелствата, които според него обуславят неимуществените вреди и тези вреди, като не е посочено и значението на всяко едно от тези обстоятелства за определяне размера на обезщетението. Освен това направената от съда оценка на тези обстоятелства била неправилна. Поискано е обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови ново такова, с което размерът на присъденото на И. В. К. обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ да бъде намален. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Ответникът по тази касационната жалба И. В. К. не е подал отговор на същата, като не е изразил становище по отношение на допустимостта и основателността й. В подадената от И. В. К. касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта му, с която искът за обезщетение за претърпените неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения до пълния претендиран размер. Твърди се, че в тази част решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което искът да бъде уважен до пълния претендиран размер. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, И. В. К. твърди, че са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на обжалваното решение до касационен контрол. Ответникът по тази касационна жалба Прокуратурата на Република България не е подала отговор на същата, както и не е изразила становище по допустимостта и основателността й. Прокуратурата на Република България е била уведомена за обжалваното решение на 07.06.2019 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 11 859/14.06.2019 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. И. В. К. е бил уведомен за обжалваното решение на 24.06.2019 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 14 478/23.07.2019 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, като е частично допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че с постановление от 01.09.2008 година И. В. К. бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 5, във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК, за това, че на 31.03.2008 година в [населено място], в съучастие с Т. В. Д., с цел да набави за себе си имотна облага, възбудили и поддържали заблуждение у С. С. Н. и А. Н. Н., че след като А. Н. Н. прехвърли на К. собствеността на 228.403 декара земеделска земя находяща се в землището на [населено място], [община] ще и преведат сумата от 14 201.50 лева по банковата й сметка банка „ДСК“ ЕАД [населено място] и с това са й причинили имотна вреда в размер на106 875.00 лева, като причинената вреда била в големи размер. Със същото постановление на К. била наложена мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер на 1000.00 лева. Наказателното производство било внесено в Районен съд Девня с обвинителен акт от 27.02.2009 година, като с присъда № 11/23.02.2009 година, постановена по н. о. х. д. № 146/2009 година по описа на Районен съд Добрич, К. бил признат за виновен по повдигнатото му обвинение по чл. 210, ал. 1 т. 2 и т. 5, във връзка с чл. 209, ал. 1, във връзка с чл. 54, ал. 1 от НК. Било му е определено наказание „лишаване от свобода“ за срок от четири години, изтърпявано при първоначален строг режим, като с определение от същата дата мярката му за неотклонение била изменена от „парична гаранция“ в „задържане под стража“. Определението за изменение на мярката за неотклонение било обжалвано като с определение от 06.04.2010 година по в. ч. н. д. № 502/2010 година по описа на Окръжен съд Варна жалбата била оставена без разглеждане като недопустима. С решение № 253/04.08.2010 година, постановено по в. н. о. х. д. № 500/2010 година по описа на Окръжен съд Варна първоинстанционната присъда на Районен съд Девня била потвърдена. С решение № 543/10.03.2011 година, постановено по н. д. № 557/2010 година по описа на ВКС, НК, ІІ н. о. въззивното решение на Окръжен съд Варна било отменено, а наказателното производство възобновено, като делото било върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. С протоколно определение от 29.03.2011 година, постановено по в. н. о. х. д. № 417/2011 година по описа на Окръжен съд Варна наложената на К. мярка за неотклонение „задържане под стража“ била заменена с „парична гаранция“ в размер на 1000.00 лева. Постановената по н. о. х. д. № 146/2009 година по описа на Районен съд Девня присъда № 11/23.02.2010 година присъда била отменена с присъда № 107/08.12.2011 година, постановена по в. н. о. х. д. № 417/2011 година по описа на Окръжен съд Варна, като И. В. К. бил оправдан по повдигнатото му обвинение за извършване на престъпление по чл. 210, ал. 1, т. 2 и т. 5, във връзка с чл. 209, ал. 1 от НК. На същата дата била изменена и мярката за неотклонение на К. от „парична гаранция“ в „подписка“. Въззивната присъда била влязла в сила на 27.12.2011 година, като по делото било установено, че К. бил задържан под стража за периода от 23.02.2010 година до 29.03.2011 година. Наред с това било установено, че И. В. К. бил предходно осъждан четири пъти за пет престъпления от общ характер по чл. 193, ал. 1, т. 3 и т. 5 от НК; по чл. 325, ал. 1 от НК; по чл. 297, ал. 1 от НК; чл. 242, ал. 4, във връзка с ал. 1, б. „б“ от НК и по чл. 279, ал. 1 от НК. Въз основа на горното съставът на Софийския апелативен съд е приел, че са налице предпоставките по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на Прокуратурата на Република България за претърпените от И. В. К. неимуществени вреди. Съобразно общите разпоредби за разпределение на доказателствената тежест И. В. К. трябвало да установи основанието на иска си, а размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябвало да се определи от съда по справедливост. Последната не била абстрактно понятие, а било свързано с преценката на редица конкретни обстоятелства, които трябвало да се имат предвид при определяне на размера на обезщетението. На първо място от значение за определяне на размера на обезщетението било естеството на повдигнатото обвинение против пострадалото лице. На К. било повдигнато обвинение за извършено престъпление от общ характер, което било тежко умишлено по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, тъй като за неговото извършване било предвидено наказание „лишаване от свобода“ от една до осем години. От голямо значение бил периодът, в който било започнало и приключило наказателното производство с влязъл в законна сила акт на съда (прокуратурата), който в случая възлизал на около три години и половина. Това обосновавало извода, че производството се било развило в рамките на един разумен срок. От значение бил и периода, в който на К. била наложена най-тежката мярка за процесуална принуда „задържане под стража“, който продължил около тринадесет месеца. Трябвало да се вземе предвид и това, че първоинстанционният съд бил постановил осъдителна присъда, която била потвърдена от въззивния съд, чието решение било окончателно, тъй като възобновяването било извънреден способ за отмяна на влезли в сила въззивни решения по определена категория дела. От показанията на разпитаните по делото свидетели се установявало, че К. бил силно притеснен от повдигнатото му обвинение и от начина, по който неговите близки щели да възприемат това. Трябвало да се съобразят влошените отношения в семейството на К., които според показанията на разпитаните по делото свидетели били вследствие на воденото наказателно производство и извършеното задържане. С оглед на това справедливия размер на обезщетението бил в размер на 15 000.00 лева. Не се установявало, че К. бил претърпял вреди, които са с по-голям интензитет от обичайните в сходни случаи. Неоснователни били направените от страните във въззивните им жалби оплаквания против първоинстанционното решение. Продължителността на наказателното производство и постановената в съдебната фаза на процеса най-тежка мярка за процесуална принуда се дължали на действията на Прокуратурата на Република България, която била внесла обвинителен акт и поддържала обвинение за извършване на престъпление от общ характер. В тази връзка не можело да се приеме позицията на Прокуратурата на Република България, че отговорността й трябвало да се ограничи само до извършените в досъдебното производство процесуални действия. Не се установявала причинна връзка между действията на Прокуратурата на Република България и влошеното здравословно състояние на И. В. К.. От заключенията на изслушаните по делото съдебно-медицински експертизи се установявало, че няма връзка между задържането на К. и установеното бъбречно заболяване, а също и по отношение на извършената впоследствие операция на костите връзки. Това се отнасяло и до оплакванията, които били свързани с невъзможността на К. да упражнява дейността по производство и търговия със зърно. С исковата молба били представени доказателства, че като търговец на зърно търговското дружество „СЕТ” ООД [населено място], в което К. бил съдружник и управител. Дружеството не се управлявало и представлявало само от един управител, а от всички съдружници, които били вписани като управители, като всеки един от тях могъл да представлява търговеца пред трети лица. Основателни били твърденията на И. В. К., че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди не следвало да се вземат предвид предишните му осъждания, тъй като тези факти не били включени в предмета на доказване. В случая обаче това не било довело до определяне на обезщетение, което да е несъобразено с разпоредбата на чл. 52 от НК. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Прокуратурата на Република България сочи, че съставът на Софийския апелативен съд се е произнесъл по правния въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, който въпрос е бил разрешен в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 година. Освен това се твърди, че въззивният съд е разрешил и правния въпрос за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди в противоречие със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС. На последно място се сочи, че с обжалваното решение въпросът за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства е разрешен в противоречие с установеното в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС задължение за това. Във връзка с последното твърдение се сочи, че въззивният съд не е изложил мотиви за съществуването на причинно-следствена между незаконното обвинение и причинените вреди. Освен това е поискано допускането на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд и по материалноправния въпрос за определянето на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, като в тази връзка се твърди противоречие с решение № 63/18.03.2016 година, постановено по гр. д. № 5124/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 232/27.09.2016 година, постановено по гр. д. № 1083/2016 година и решение №311/14.03.2018 година, постановено по гр. д. № 300/2017 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. От своя страна с изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК И. В. К. е поискал допускането на обжалваното решение на Софийския апелативен съд до касационен контрол по материалноправния въпрос за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага обществения критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, като в тази връзка сочи че въззивното решение противоречи на ППВС № 4/23.12.1968 година. Във връзка с поставените от Прокуратурата на Република България в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси трябва да се има предвид, че въпросите за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта и за това да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства са включени в предмета на делото, били са разглеждани от въззивния съд и са обусловили решението му. Отразеното в т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/23.12.1968 година становище на Пленума на ВС е намерило израз в т. 11 от диспозитива на същото ППВС. Съгласно даденото в т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 година указание при определяне размера на неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Това указание е доразвито с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, където е посочено, че обезщетение за неимуществени вреди се дължи и в случаите на частично оправдаване на лицето като същото се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които деецът е осъден, съпоставени с тези, за които е оправдан и като се вземат предвид особеностите на всеки конкретен случай. След съпоставката между посочената задължителна практика на Върховния касационен съд по посочените въпроси и възприетото от състава на Софийския апелативен съд разрешение на същите сегашния състав на ІV година о. на ВКС намира, че при постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд не се е отклонил от така установената практика. В случая са обсъдени и преценени всички, сочени от страните и реално установени по делото, обстоятелства имащи значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди като същите са посочени в мотивите на съдебния акт и е отразено значението им за определения размер на обезщетението. Обжалваното решение е съобразено и със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС за това, че обезщетение за вреди по ЗОДОВ се присъжда при наличието на причинно-следствена връзка с незаконното обвинение, в какъвто смисъл са и самите законови разпоредби. Преценявайки събраните по делото доказателства съставът на Софийския апелативен съд е достигнал до извода, че претендираните от И. В. К. вреди са в причинно-следствена връзка с незаконното обвинение като в мотивите към решението си е обосновал съществуването на тази връзка именно в оглед на тези доказателства. Предвид на това не се констатира противоречие между обжалваното решение и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС по въпроса за причинната връзка между незаконното обвинение и вредите, още повече че Прокуратурата на Република България не е посочила евентуално кои от претърпените от К. вреди не са в такава връзка с повдигнатото и поддържано по отношение на него обвинение. Затова не може да се допусне касационно обжалване на въззивното решение и по този въпрос. Не е трябва да се допуска касационно обжалване на решението и по свързания с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС правен въпрос, тъй като въззивният съд е изложил мотиви, които се основават на собствената му преценка на фактите и доказателствата, а също така и по отношение на съществуването на причинна връзка между незаконното обвинение и претърпените от К. вреди, поради което не е налице твърдяното от Прокуратурата на Република България противоречие. Затова не са налице предвидените в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд. По отношение на въпроса свързан с определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, който е поставен в изложенията по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК и на двете страни в производството, следва да се има предвид, че както ППВС № 4/23.12.1968 година, така и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС дават общи указания за начина, по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно за два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има една тежест при определяне на размера на обезщетението по първото производство и друга тежест по второто производство. Обстоятелството, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от страните случаи, което да послужи за преценка на размера на обезщетението за неимуществени вреди при сходни случаи. Затова и твърдяното противоречие на въззивното решение с установената съдебна практика, не може да се извлича от определения с различните решения размер на обезщетението за неимуществени вреди. С оглед на горното не са налице предпоставките за допускането на касационно обжалване на решение № 1325/04.06.2019 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 12-ти граждански състав, постановено по гр. д. № 2465/2018 година по подадените против него от Прокуратурата на Република България касационна жалба с вх. № 11 859/14.06.2019 година и от И. В. К. касационна жалба с вх. № 14 478/23.07.2019 година, поради което такова не трябва да се допуска. Тъй като не се допуска касационно обжалване и по двете касационни жалби съдът намира, че не следва да се присъждат разноски на страните, а същите следва да останат така както са направени. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение