Определение № 50820 от 10.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1728/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК и е образувано по касационна жалба на ищеца по делото Н. Д. И., подадена срещу решение №140/22г., постановено по гр.д. 2920/21г. на Пловдивски окръжен съд, в частта, с която е отхвърлен искът му по чл. 200 КТ (неимуществени вреди от ексцес след трудова злополука) срещу ответника Община Пловдив за сумата над 10000лв. до 60000лв., заедно със законната лихва от 12.09.2016г. до окончателното плащане. В изложението към жалбата се иска допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК-поради противоречие с практиката на ВКС по разрешаването на следните въпроси: 1.Длъжен ли е съдът да посочи в мотивите всички обстоятелства от значение за определяне на справедлив размер по чл. 52 ЗЗД? 2.При иск за вреди от настъпил ексцес по чл. 52 ЗЗД, длъжен ли е съдът да вземе предвид установеното съпричиняване по първоначалното дело или този въпрос следва да се разгледа отново по реда на ГПК? (вторият и третият въпрос от изложението са еднакви по смисъл и значение). Първият въпрос е поставен във връзка със становището на касатора, че въззивният съд, при определяне на размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, не е взел предвид следното: след първоначалното дело, когато за причинена трудова злополука и една лазерна операция на окото е присъдено 10000лв. обезщетение за неимуществени вреди, при ексцеса са били извършени пет на брой лазерни операции на окото, но отново са присъдени 10000лв.; при първоначалното дело е установена 15% неработоспособност, а след ексцеса- тя е 30%, като този процент не може да се увеличава, независимо от следващи усложнения; не е отчетена възрастта на пострадалия (към 2016г.- тя е 39 години), не била отчетена и разликата в икономическите условия през 2006г. (настъпването на трудовата злополука) и 2016години (възникване на ексцеса); също така не били отчетени общото здравословно състояние (66% инвалидност) и семейното му положение (разведен с дъщеря, родена през 2017г., за която трябва да плаща издръжка). Вторият въпрос е поставен във връзка със становището на касатора, че съдът, в нарушение на чл. 154 ГПК- без да е доказано съпричиняване и без да е обсъждал доказателства в тази насока, е приел съпричиняване в размер на 50%, което е било установено по първото дело. По направеното искане за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на ВКС счита, че липсват предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по поставените въпроси в съответствие с практиката на ВКС. За да уважи предявения иск за сумата от 10000лв., на основание чл. 200 КТ (ексцес от трудова злополука), във връзка с чл. 52 ЗЗД, въззивният съд е приел следното: Обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост за болките и страданията само от влошаването, без да се дублира с вече присъденото за първоначалното страдание. Ново обезщетение не се дължи, ако при присъждането на първоначалното обезщетение, влошаването е било предвидено и съобразено. Първоначалното обезщетение е присъдено за увреждане на дясното око, с необратим характер, определена е 15% неработоспособност, и необходимост за контролни прегледи през 6 месеца, свързани с разширяване на зеницата и лазер- обработка. Установено е съпричиняване на увреждането в размер на 50% съучастие от ищеца. По настоящото дело- за процесния период от 2013г. до 2016г., е установено че ищецът е извършвал ежегодно лазер- терапии на ретината на дясното око с цел- предотвратяване на нейното разкъсване, определена е 30% неработоспособност, установено е „дърпане“ на ретината, но не и нейното разкъсване, новите физически страдания са свързани с дискомфорт и болки при лазер- терапията. Поради увеличеният процент неработоспособност и претърпените нови болки и страдания от ищеца, след като е отчел процентът на съпричиняване, съдът е определил обезщетение в размер на 10000лв.. По поставените въпроси има формирана практика на ВКС, а именно: При ексцес- обезщетение за неимуществени вреди се присъжда само за болките и страданията от влошаването (т.10 ППВС 4/75г.). Нови болки и страдания има само, когато новото състояние се отклонява съществено от прогнозата при определяне на първоначалното обезщетение (решение 196/11г. на ІV ГО). С първоначалното решение се преклудира спора за допринасяне на вредоносния резултат, тъй като установеното съпричиняване и процента съучастие се ползва със СПН (решение 167/15г. І ТО, решение 307/14г. на ІV ГО, в същия смисъл е и решение 35/19г. на ІV ГО, посочено в касационната жалба, но в смисъл, различен от влагания от касатора- по делото за вреди от ексцес не е допуснато възражение за съпричиняване, тъй като с първоначалното дело за обезщетение- не е установено съпричиняване на противоправния резултат). Видно е, че и по двата формулирани въпроси в изложението въззивният съд се е съобразил с практиката на ВКС- взел е предвид вредите само от влошеното състояние- новите страдания, причинени от новото здравословно състояние, различаващо се съществено от прогнозата за заболяването по първото дело. Отчел е необходимото лечение занапред, включително предвидени контролни прегледи и лазерни терапии, обезщетени с решението по първото дело. Съобразил се е с процента на съпричиняване, установен първоначално, както и със забраната за пререшаване на този въпрос. Неотносима е посочената практика от касатора по въпроса дали мотивите на решението се ползват със СПН, защото при вреди от ексцес, обективните предели на СПН по първото дело преклудира възраженията относно правопораждащите факти и съпричиняването. Решението съответства и на практиката на ВКС, формирана по чл. 52 ЗЗД относно начина за определяне на обезщетението по справедливост (представена от касатора), доколкото посочените от касатора обстоятелства в касационната жалба- възрастта му към момента на ексцеса (39 години), задължението за издръжка към малолетна дъщеря, другите общи заболявания на ищеца, икономически условия в страната (обществено известен факт е, че през 2016г. средната работна заплата за страната е 962лв.), не биха довели до увеличаване размера на обезщетението над 10000лв.- това е сумата, присъдена след приспадане на процента съпричиняване. Не е основателно и твърдението на касатора, че решението на въззивния съд е нищожно, тъй като било постановено от незаконен състав, заради участието на съдия А. И. и по двете дела- по делото за първоначалното обезщетение, и след това по настоящото дело, което било в нарушение на чл. 22, ал.1, т.5 ГПК. Становището на касатора е неоснователно, защото хипотезата на чл. 22, ал.1, т.5 ГПК изисква съдията да е участвал при решението в друга инстанция (първа, втора или трета), а в случая този факт не е налице. Нормата е императивна и забраната на закона не може да се тълкува разширително или да се прилага по аналогия. С оглед изхода на спора ищецът следва да плати на Община Пловдив разноски за настоящата инстанция в размер на 150лв. юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал.8 ГПК. Воден от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО