Определение № 378 от 20.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1175/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадена в срок касационна жалба от Столична община чрез пълномощник юрк.П. П., срещу въззивното решение № 1365/16.12.2021 г. по гр.д. № 2363/2021 г. на Апелативен съд-София, 7 състав, в частите, в които е осъдена общината да заплати на ищцата общо 20 000 лв. неимуществени вреди, и направените по делото разноски.

Касационната жалба е допустима, отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и ал. 2 ГПК, придружена от изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се обосновава наличието на основание за допускане касационно обжалване. Претендират се и разноски.

Ответникът по касационната жалба-ищец в производството А.-М. Н. В. (конституирана като законен наследник на починалата в хода на делото ищца Н. В. Г.), не е дала отговор на касационната жалба в срока по чл.287, ал.2 ГПК.

Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното по наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд:

С обжалваното въззивно решение е отменено първоинстанционното решение № 262533 от 16.04.2021 г. по гр. д. № 8272/2019 г. на Софийски градски съд, поправено с решение № 263678 от 07.06.2021 г. в частта, с която искът на Н. В. Г. срещу Столична община е отхвърлен за разликата над 10000 лева до 20000 лева и в частта, с която Н. В. Г. е осъдена да заплати на Столична община разноски над 170 лева. вместо което е осъдена Столична община да заплати на основание чл.49 от ЗЗД на А.- М. Н. В. сумата 10000 лева допълнително обезщетение за болките и страданията, търпени от Н. В. Г. от увреждане, настъпило на 01.12.2018г. по вина на служители на ответника. Също е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която Столична община е осъдена да заплати на Н. В. Г. обезщетение за неимуществени вреди от 10000 лева и искът е отхвърлен за разликата над 20000 лева до 60000 лева. С въззивното решение съдът е определил и отговорността за разноските, дължими от страните.

Спорът е по заявена с исковата молба на Н. В. Г. претенция за заплащането й от Столична община /СО/ на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от увреждане на здравето, станало на 01.12.2018 г. при падане на заледена улица в гр.София, ул.“Марко Темнялов", пред бл.19, вх.А в ж.к. Дианабад, при което е получила счупване на лявата бедрена шийка, в следствие на което е претърпяла операция, значителни болки и страдания, отразили се негативно на здравословното й състояние, и продължава да търпи такива. Ответникът СО оспорва иска, като възразява, че със сключване на договор за почистване и поддържане на улиците в района с трето лице, е изпълнил задължението си да осигури безопасна среда, оспорва и размера на иска за неимуществени вреди като прекомерен.

Въззивният съд е препратил на основание чл.272 ГПК към мотивите на първоинстанционното решение относно установените факти по делото, като същевременно е приел също за установено, че улицата, по която се движела ищцата, е била заледена, и представлява общински път. Приел е още за безспорно по делото, че същата улица е публична общинска собственост, също за безспорни и вида и характера на получените от ищцата увреждания и фактите по възстановяването на същата. Относно спорния по делото факт дали падането на ищцата Н. Г. е било причинено от подхлъзване и падане на заледената улица, е приел същия за доказан в процеса, след преценка свидетелските показания на свидетеля А.-М. В.-дъщеря на ищцата, които показания, преценени съгласно чл.172 ГПК, са кредитирани поради кореспондирането им с други събрани по делото писмени доказателства, установяващи снеговалеж в този квартал на града два дни преди падането на ищцата, температурата и дебелината на снежната покривка в дните след снеговалежа, вкл. и на 1.12.2018 г., също и данните по анамнезата в епикризата при приемане на ищцата в болницата на 1.12.2018 г. в 17,11 ч. с посочена причина от ищцата-падане на улицата, въз основа на които е формиран извод, че улицата, на която ищцата е паднала, е била заледена, служителите на общината, натоварени със задължението да поддържат изправността на общинските пътища и да осигурят безопасна среда, не са изпълнили тези свои задължения по чл.11, ал.1 ЗОбщС. За неоснователно е счетено възражението на ответника, че улицата е била почистена, и че със сключването на договора между общината и трето лице за поддържане и почистване на улиците, задължението на общината да поддържа общинските улици, е изпълнено. Относно процесуалната допустимост на показанията на свидетеля А.-М. В.-дъщеря на ищцата, е прието, че същите следва да се ценят, доколкото са дадени в момент, в който лицето е имало само качеството на свидетел по делото, и едва в по-късен момент е конституирано като страна в процеса като наследник на починалата ищца. Така е направен краен извод, че е установен механизма на увреждането и причинната връзка с неизпълнението на нормативните задължения на служители при СО за поддържане на безопасна градска среда, поради което е налице основание за ангажиране отговорността на СО.

За определяне размера на справедливото обезщетение, въззивният съд е отчел продължителността на затрудненото движение на ищцата - четири месеца, общия период на възстановяване- 6 месеца, вида и тежестта на причиненото на ищцата телесно увреждане; болнично лечение - 6 дни за операция и фиксация на счупването и две амбулаторни манипулации; интензитета на търпените от ищцата болки и страдания – по-силни в първите 2-3 седмици и умерени след това, а в последствие и спорадични, възрастта на ищцата към настъпване на инцидента - 48 години; допълнителните негативни психични изживявания /освен болките от нараняванията/ - затруднение в самообслужването и придвижването, нужда от чужда помощ; последиците за здравето на ищцата, обществено-икономическите условия в страната към настъпване на увреждането, поради които е определи размер на обезщетението 20 000 лева. За неоснователно е прието оплакването на ответника с въззивната жалба, че размерът на обезщетението дори от 10 000лв. е надценен, предвид изложените от въззивния съд мотиви за факторите, от които то се определя.

Като обосноваващи допускането на касационното обжалване, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени от ответника следните въпроси като такива от значение за изхода на спора:

1.Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани доказателства по делото, възраженията, доводите и твърденията на страните, заедно и поотделно в тяхната съвкупност, в т.ч. и свидетелските показания, като при постановяване на решението, въз основа на преценката на всички тях, да формира самостоятелни фактически и правни изводи или въззивната инстанция може да постанови акта си върху избраната от нея част от събраните доказателства, като изключи или игнорира напълно други? - сочен въпроса в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и разрешен в обжалваното въззивно решение в противоречие с практика на ВКС, отразена Постановление № 1/13.07.1953 г. на Пленума на ВС, Решение № 173/06.03.2019 г. по гр.д. 22/2018 г. на ВКС, 3-то г.о.

2. Може ли да се приеме за доказан деликта, при приети и кредитирани от съда съмнителни (компрометирани) свидетелски показания, в случая на свидетелка - дъщеря на ищцата, за която има голяма вероятност да е мним очевидец, поради явната й заинтересованост от изхода на делото? Следва ли във въззивното решение да се съдържа преценка на показанията на свидетелите, има ли принципи при извършване на тази преценка и по какъв начин следва съдът да извърши преценката при необективни свидетелски показания, в т.ч следва ли съдът да подходи със засилена критичност към показанията на свидетели, които се явяват заинтересовани, предвид родствената им връзка със страната по делото? - сочени въпросите в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и разрешен в обжалваното въззивно решение в противоречие с практика на ВКС, отразена в Решение № 183/30.06.2017 г. по гр.д. № 4028/2016 г. на ВКС, 4- то г.о., Решение № 79/12.07.2017 г. по гр.д. № 3244/2016 г. на ВКС, 4-то г.о., Решение № 312/11.01.2018г. по гр.д. № 191/2017 г. на ВКС, 4-то г.о.

3. Може ли съдът да приеме по подразбиране за недоказано възражението на ответника за съпричиняване на вредите от ищцата, при положение, че с отговора на исковата молба са ангажирани надлежни доказателства - констативни протоколи, удостоверяващи изпълнение на възложената работа - зимно почистване на улиците? Тоест, правилно ли първоинстанционният и въззивният съд са приели за недоказано възражението на ответника за съпричиняване на вредите от ищцата?

4. Правилно ли решаващият съд е приел за доказан фактическият състав на деликта въз основа на ангажирани и приети косвени доказателства и компрометирани свидетелски показания на съмнителен очевидец - дъщерята на ищцата? Косвените доказателства са - Епикриза с анамнеза с изрично отбелязване “снета по данни на пациента” и Съдебно-медицинска експертиза (СМЕ). Може ли да се приеме, че ищцата е провела пълно и главно доказване на иска си при тези обстоятелства?

Въпросите по т.3 и т.4 се твърди да са решаващи за изводите на съда, без да се сочи по тях да има практика на ВКС/ВС в обратен смисъл.

Твърди се още, че въззивното решение е и очевидно неправилно, съгласно чл. 280, ал. 2 от ГПК.

Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените въпроси по следните съображения:

Поставеният от касатора въпрос по т.1 по своята същност е израз на оплакването на касатора срещу решението, обосновано с процесуални нарушения относно обсъждане на доводи и оплаквания на страните, и на доказателства, също и относно приложението на чл.272 ГПК, и е извън предмета на настоящето производство по селектиране на жалбата. Същевременно и не отговаря и на съдържанието на въззивното решение. Въззивният съд е процедирал в съответствие с посочените от касатора актове на ВКС относно задължението на въззивния съд, който, макар да е препратил към установената фактическа обстановка в първоинстанционното решение по реда на чл.272 ГПК, не се е задоволил само с това препращане, а е изложил и собствени подробни мотиви, в които е взето отношение по наведените с въззивните жалби на страните оплаквания по спорните факти в предмета на доказване, вкл. и тези, отнасящи се до установяване на мястото, механизма на увреждането и условията, при които се е случило падането на ищцата, относно неизпълнение на произтичащите от закона задължения на ответника, вида на вредата, отражението на вредата върху физическото и психическото състояние на ищеца, и факторите, от значение за размера на справедливото обезщетение.

Не е налице основание за допускане до касационно разглеждане по въпросите по т.2 на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С оглед изложените мотиви в обжалваното въззивно решение, изводът за установяване начина и мястото на падане на ищцата и за климатичната обстановка, не е основан само на показанията на свидетеля А.-М. В.-дъщеря на ищцата Н. В., а на преценката на показанията на този свидетел с другите събрани писмени доказателства, поради което съпоставяне на свидетелските показания с писмените доказателства и кореспонденцията между тях, е прието, че свидетелските показания, макар и дадени от близък роднина на ищцата, следва да се кредитират. Така изложените мотиви на въззивния съд са в съответствие с константната практика на ВКС относно преценката показанията на свидетел по делото, при това попадащ в близкия родствен кръг на страна по делото, и задължението на съда да прецени тези показания в съвкупност с другите събрани по делото доказателства, както е прието и в сочените от касатора Решение № 183/30.06.2017 г. по гр.д. № 4028/2016 г. на ВКС. 4- то г.о., Решение № 79/12.07.2017 г. по гр.д. № 3244/2016 г. на ВКС. 4-то г.о. и Решение № 312/11.01.2018 г. по гр.д. № 191/2017 г. на ВКС. 4-то г.о., поради което не им противоречи.

Въпросите по т.3 и т.4 не представляват правен въпрос като общо основание за допускане на касационното обжалване в смисъла на разясненията на това понятие в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС. Начинът на поставяне на тези въпроси в изложението на жалбоподателката представлява довод за неправилност на изводи на въззивния съд за възприемане на фактическата обстановка по делото и за обсъждане на доказателствата, а правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По тези въпроси не се твърди да е налице противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС/ВС, поради което е налице липса и на допълнителното основание за допустимост по тях по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Не е налице и основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК. Очевидната неправилност предполага такъв порок на обжалваното решение, който се установява от съдържанието на самия акт, без да са необходими допълнителен анализ и нова преценка на събраните по делото доказателства за приетите като установени факти. Посоченото основание ще е налице единствено при видимо тежко нарушение на закона /когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма/, както и когато съдебният акт е явно необоснован, вследствие допуснати нарушения на основни съдопроизводствени правила или на правилата на формалната логика. В случая такива пороци не се констатират, а и не се обосновават от касатора, доколкото същият бланкетно се позовава на това релевирано основание във връзка с оплакванията си по основанията за касационно обжалване по чл.281 от ГПК. Не се констатират също така нарушения, обуславящи вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение.

С оглед изхода на спора, касаторът няма право на възмездяване за разноски в касационното производство, а насрещната страна няма подаден отговор и няма искане за разноски.

С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК