Определение № 1119 от 12.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3813/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. К. Б. чрез назначения й служебен адвокат Б. А. против решение № 2615 от 19.05.2023 г. по гр. д. № 9979/2021 г. на Софийски градски съд (СГС). Ответникът по жалба – Прокуратура на Република България (ПРБ) не е подала отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК и не взема становище. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалба е посоченото въззивно решение, с което е частично отменено решение № 20122710 от 25.05.2021 г. по гр. д. № 48587/2019 г. на Софийски районен съд (СРС), ГО, 24 състав и като краен резултат са отхвърлени предявените от Е. К. Б. против ПРБ искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение на неимуществени вреди в размер на 4700 лв. вследствие на незаконно повдигнато и поддържано обвинение в извършване на престъпление по чл. 144, ал. 3, пр. 1, вр. ал. 1 НК, по което наказателното производство е прекратено с решение от 01.02.2016 г. по ВНОХД № 4309/2015 г. на СГС, поради изтекла абсолютна давност за наказателно преследване по чл. 81, ал. 3, вр. чл. 80, ал. 1, т. 4 НК и е прекратено воденото наказателно производство на основание чл. 24, ал. 1, т. 3 НП, както и за сумата от 400 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от незаконното обвинение под формата на заплатен адвокатски хонорар в наказателното производство, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 01.02.2016 г. до окончателното изплащане, както и в частта на присъдените разноски на ищцата. Обжалва се въззивното решение и в частта, с която е потвърдено решението на първостепенния съд (СРС) в частта за отхвърляне на предявените искове за разликата над 4 700 лв. до поисканите 15 000 лв. – по иска за обезщетяване на неимуществени вреди, за разликата над 400 лв. до претендираните 600 лв. – по иска за обезщетяване на имуществени вреди от заплатен адвокатски хонорар и за сумата от 13 000 лв. – обезщетение за имуществени вреди под формата на платена неустойка по договор за паричен заем от 01.09.2010 г. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е изследвал установените по делото обстоятелства от състава на основанието по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и е приел, че в случая разглежданият фактически състав не е осъществен. Посочил е, че наказателното производство срещу ищцата е образувано за престъпление по чл. 144, ал. 3, предл. 1 вр. ал. 1 НК – закана за убийство, извършено на 11.04.2008 г., за което се предвижда наказание „лишаване от свобода“ до три години в редакцията, приложима в случая. Намерил е, че абсолютната погасителна давност за преследване на това деяние, изчислена на основание чл. 81, ал. 3, вр. чл. 80, ал. 1, т. 4 НК, е 7 години и 6 месеца и тя е изтекла на 11.10.2015 г., а не на 11.04.2015 г., както е прието в мотивите към решение от 01.02.2016 г. по ВНОХД № 4309/2015 г. на СГС. Така е направен извод, че наказателното производство е образувано преди наказателното преследване да е погасено по давност. Абсолютната погасителна давност е изтекла в хода на висящия наказателен процес, поради което и с оглед липсата на волеизявление от страна на ищеца – обвиняем в наказателното производство, по чл. 24, ал. 2 НПК, същото е прекратено. Съобразени са указанията, дадени с т. 8 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, според които процесуалните действия, извършени преди изтичането на давността не дават право на обезщетение, защото са били законни. Изтъкнато е в тази връзка, че основната предпоставка за отговорността на държавата на посоченото основание е незаконност на действията на държавните органи. Обстоятелството, че в хода на наказателното производство е изтекла давността, изключваща наказателната отговорност, не дава право на лицето, срещу което е водено наказателното производство, да иска заплащане на вредите, претърпени по време на наказателното преследване до изтичане на давността. Изложени са решаващи мотиви, че не може да се ангажира отговорността на правозащитния орган, защото извършените от него действия са били законни – т. е. липсва елемент от фактическия състав на отговорността на държавата. Втората инстанция е приела, че не е налице хипотезата, при която наказателното производство продължава - по искане на обвиняемия или подсъдимия по реда на чл. 21, ал. 2, във вр. с чл. 21, т. 2 и 3 НПК (отм.) и чл. 288, ал. 2 НПК (отм.), или прокурорът внесе предложение за оправдателна присъда, при която право на обезщетение има лицето, признато за невинно с влязла в сила присъда. Тогава, съответният правозащитен орган отговаря за вреди, ако наказателното производство е било образувано преди наказателното преследване да е било погасено по давност или деянието амнистирано. Съобразена е липсата на твърдения в исковата молба за неразумно дълга продължителност на наказателното производство, респ. да е нарушено правото на ищцата по чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи (за разглеждане и решаване на делото в разумен срок). Обсъдена е и хипотезата, при която държавата отговаря вреди от наказателното преследване, провеждано във времето от изтичането на абсолютната давност до прекратяването на производството. Прието е, че случая обаче абсолютната давност е изтекла във въззивното производство по ВНОХД № 4309/2015 г. на СГС, като същото е образувано по въззивна жалба на частния обвинител, а не по протест на прокурора, който да може да оттегли сезирането на въззивния съд (по силата на чл. 324, ал. 1 НПК право да оттегли подадената въззивна жалба има единствено жалбоподателя, а съгласно тази на чл. 78, ал. 2 НПК частният обвинител може да поддържа обвинението и след като прокурорът заяви, че не го поддържа). Затова, след като въззивното производство е било инициирано от частния обвинител, прокурорът не е разполагал с правомощие по реда на чл. 324 НПК или по друг ред да десезира въззивния съд от разглеждане на делото и по този начин да повлияе пряко за своевременното прекратяване на наказателното производство, е направено съждение, че за периода от изтичане на абсолютната давност на 11.10.2015 г. до прекратяването на наказателното производство на 01.02.2016 г. ответникът не носи отговорност за претърпените от ищцата неимуществени и имуществени вреди. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се позовава на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за селектиране на касационната жалба и твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Вместо конкретно поставени правни въпроси страната развива оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, основани на нарушение на материалния закон (чл. 52 ЗЗД), съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Съгласно мотивите в съобразителната част към постановките по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС в задължение на касатора е да посочи правния въпрос (материалноправен или процесуалноправен) от значение за изхода по конкретното дело, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Противното би засилило твърде много служебното начало във вреда на ответната страна по касационната жалба, а и възможно би било жалбоподателят да влага в правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело друго, различно съдържание от това, което ще изведе съдът. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. По горните съображения достъп до касация не може да бъде проведен при предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. Този извод следва и при разглеждане на въпросите, формулирани в самата касационна жалба: относно критериите за определяне по справедливост на обезщетението на неимуществени вреди, претендирано по реда на ЗОДОВ; как се обезщетяват имуществените вреди; налице ли са предпоставки за присъждане на обезщетение за вреди (неимуществени и имуществени) от наказателно преследване за времето преди изтичане на абсолютната за това давност. От горните въпроси единствено последният е релевантен, предвид решаващите мотиви по обжалваното решение. По него обаче отсъства основание за селектиране на жалбата, тъй като въззивният съд е съобразил задължителната съдебна практика, опредметена в ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС – т. 8, съгласно която процесуалните действия, извършени преди изтичането на давността или амнистиране на деянието, не дават право на обезщетение по ЗОДОВ, защото са били законни (т.е. липсва елемент от фактическия състав на отговорността на държавата). Останалите питания в касационната жалба не са обуслови изхода по делото, защото не произтичат от правната воля на въззивния съд, обективирана в решението му. Предвид отсъствието на законност в действията по разследване, осъществявано под надзора и ръководството на прокурора фактическият състав на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – с оглед кумулативната установеност на неговите елементи – не е осъществен, а това прави безпредметно изследването на останалите елементи, вкл. разглеждането на въпроса за справедливото обезщетяване на вредите от нематериален характер, респ. за обезвредата на имуществените вреди и нейния размер. Такъв подход е възприел и въззивния съд като не е излагал мотиви и съображения по поставените питания, поради което искането за допускане на обжалването е неоснователно. Липсват предпоставки за достъп до касация на въззивното решение и поради сочената негова очевидна неправилност – чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано. Особено тежко нарушение на закона ще е налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem” - във видимо противоречи с неговия смисъл, решил е спора „extra legem” - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството, а явна необоснованост - когато въззивният съд е формирал изводите си във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона и от нарушаване на правилата на формалната логика, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от ВКС само в случай, че въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Освен това, обосноваването на елементите от състава на разглежданото основание е задължение на касатора (а не се извежда служебно от съда), което в случая не е сторено. Простото позоваване на разпоредбата не осъществява основание за допускане на обжалването при очертания специфичен селективен състав. В обобщение, не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което има за последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,