Определение № 92 от 21.02.2022 г. на ВКС по т. д. № 563/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на: Д. И. М., И. Ж. М. и М. Ж. М., чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 12484 от 14.12.2020 г. по в.гр.д. № 1833/2020 г. на Апелативен съд – София, Гражданска колегия, четвърти състав, в частта, с която след частична отмяна на решение № 8686 от 18.12.2019 г. по гр.д. № 13900/2018 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, 14 състав, е отхвърлен предявеният срещу „ДЗИ Животозастраховане” ЕАД иск с правно основание чл.199а от КЗ /отм./, вр. 233 КЗ /отм./, вр. чл.134 ЗЗД, за осъждане на ответника да плати на „Обединена българска банка” АД /правоприемник на Стопанска и инвестиционна банка АД/ застрахователно обезщетение по договор за застраховка „Живот” – застрахователен сертификат № 2629028/19.08.2015 г., за настъпил риск – смърт на кредитополучателя Ж. М. М., остатък от задължение по договор за кредит от 24.03.2008 г., за периода от настъпване на застрахователното събитие – 07.03.2018 г. до крайния срок на договора, за разликата над 17 573.10 лева до 35 146.19 лева, ведно със законната лихва върху тази разлика от подаване на исковата молба. В жалбата се поддържат касационни доводи за материална незаконосъобразност на атакувания съдебен акт. Касаторите оспорват становището на въззивния съд, че Д. М. не е кредитор на банката. Твърдят, че така изразеното разбиране не съответства на твърденията в исковата молба за наличието на правен интерес от предявяване на иска по чл.134 ЗЗД, защото и тримата ищци са кредитори на банката, както по отношение на правото/задължението на банката да претендира по съдебен ред изплащането на застрахователната сума, така и по отношение на недължимо платени, от страна на ищците, погасителни вноски по кредита след настъпване на застрахователното събитие. Считат, че този извод не се променя от факта, че един от наследниците /в случая Д. М./ е съдлъжник по договора за кредит, още повече, че в хипотеза, когато този съдлъжник, след смъртта на застрахованото лице, не плаща свой, а продължава да плаща дълг на своя наследодател. Искането за допускане на касационно обжалване е в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, по следните въпроси: 1. Може ли съдът да намали застрахователното обезщетение, само защото застраховката е направена във връзка с кредит, по който има и съдлъжник – съпругата на застрахованото лице и 2. Има ли качеството на кредитор на банката лице, което е съдлъжник по договор за потребителски кредит, обезпечен с ипотека, което след застрахователното събитие продължава да плаща кредитни вноски от името на застрахованото лице. Първата допълнителна селективна предпоставка е основана на решение по т.д. № 1727/2014 г. на ВКС, II т.о., а основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е бланкетно. Касаторите считат, че изложените от тях фактически доводи обосновават и самостоятелното основание по чл.280, ал.2 ГПК, тъй като решението е явно несправедливо, в резултат на погрешно тълкуване на института на солидарната отговорност, довело до намаляване на застрахователната сума. По делото е постъпил отговор на касационната жалба от конституирания съищец – „Обединена българска банка” АД, чрез процесуален пълномощник, в който се твърди липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване. Сочи се, че формулираните въпроси не касаят конкретно правото на който и да е от касаторите да предяви иск по чл.134 ЗЗД, а са свързани пряко с правата и задълженията само на Д. М., която освен наследник /съпруга/, е и солидарен длъжник по договора за кредит. В отговора се поддържат и доводи, че въпросите са относими към правилността на формираните от апелативния съд изводи, като твърденията на касаторите предпоставят извършване на преценка за правилност на решението, която е извън фазата по селекция на жалбите. Твърди се още, че посочената практика на ВКС е цитирана и съобразена от въззивния съд, а позоваването на явна несправедливост на решението не съответства на самостоятелните основания по чл.280, ал.2 ГПК. Ответникът по касационната жалба „ДЗИ Животозастраховане” ЕАД не е заявил становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба е подадена от легитимирани страни, при спазване на преклузивния срок по чл.283 ГПК и е насочена против подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалвания краен резултат, съставът на Софийски апелативен съд, след цялостна самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото, е приел за установено от фактическа страна, че на 24.03.2008 г. между „Стопанска инвестиционна банка” АД и Ж. М. М. – длъжник и съдлъжник Д. И. М. е сключен потребителски кредит за сумата 40 000 лв., със срок на погасяване 360 месеца, обезпечен с ипотека; в изпълнение на договорно задължение в анекс от 2015 г., въз основа на договор за групова застраховка „Живот” № 50 от 21.07.2014 г. /за сключване на който Ж. М. е дал писмено съгласие/, и застрахователен сертификат № 2629028 от 19.08.2015 г., банката е застраховала в ДЗИ Животозастраховане” ЕАД живота и работоспособността на кредитополучателя Ж. М., като застрахователното покритие се отнася до задълженията на застрахования по кредита, с главница към последната дата в размер на 36 900.86 лв. За безспорно е прието, че в срока на действие на застрахователния договор – на 07.03.2018 г. Ж. М. М. е починал, а ищците са негови наследници. Въззивният съдебен състав е извел извод за допустимост на косвения иск, тъй като наследниците на застрахования по застраховка „Живот” кредитополучател имат правен интерес и са активно процесуалноправно легитимирани да предявят иск срещу застрахователя за заплащане на застрахователното обезщетение, при наличие на предпоставките по чл.134 ЗЗД, в който смисъл се е позовал и на практика на ВКС – решение по т.д. № 893/2018 г., I т.о., решение по т.д. № 1727/2014 г. и определение по т.д. № 3009/2018 г., II т.о. Този извод е обосновал отхвърляне на оплакванията на застрахователното дружество за недопустимост на исковите претенции, а доводите, че наследниците не са носители на права по сключения между банката и застрахователя договор за застраховка „Живот” са счетени за относими към основателността на иска, а не към неговата допустимост. Преценявайки всички установени по делото, релевантни за материалноправния спор факти, апелативният съд е намерил, че ищците, като наследници на починалия кредитополучател по договора за кредит, се легитимират като кредитори на съищеца „ОББ” АД – ползващо се лице по застрахователния договор, при доказана пасивност на банката, която не е упражнила своето право на иск спрямо застрахователя. Приел е също, че застрахователното дружество дължи плащане на съответната част от неизплатените вноски по банковия кредит, дължими от починалия кредитополучател след смъртта му, до пълния размер на погасяване на задълженията по кредита. Съдът е съобразил обаче, че в случая Д. М. е солидарен длъжник по договора за ипотечен кредит и подписвайки договора в това качество, тя е поела задължения, напълно покриващи задълженията на кредитополучателя, поради което плащането по кредита е свързано с погасяване на съответната част от поетото от нея задължение. В този смисъл, изразено е разбирането, че ищцата Д. М. е длъжна да покрива Ѕ от поетия от нея дълг и за тази част тя е длъжник на банката, а частта, обезпечена от застрахователния договор, покриваща риска „смърт” на кредитополучателя Ж. М., е за останалата Ѕ, или за сумата 17 573.10 лв. Именно в последния посочен размер предявеният иск е приет за основателен. Решаващият съдебен състав, след цялостно обсъждане на заявеното от кредитополучателя М. в подписания от него здравен въпросник и на цялата медицинска документация относно негови заболявания и лечения /преди и след сключване на застрахователния договор/ е формирал извод за липса на изключен риск, макар и застрахованото лице да е премълчало наличието на част от заболяванията – захарен диабет и заболявания на черния дроб. Съдът е счел, че липсват категорични доказателства, че чернодробната цироза и захарния диабет са причинили настъпването на смъртта на М., или са допринесли за отразената в епикризата от МБАЛ – С. причина за смъртта – сърдечно съдова и дихателна недостатъчност. Настоящият състав на Върховния касационен съд счита, че не е налице основание за допускане на касационно разглеждане на делото. Първият поставен въпрос, освен несъответстващ на изискванията на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като в случая не се касае за „намаляване на застрахователното обезщетение“, е пряко относим към правилността на крайните фактически и правни изводи на апелативния съд, изведени след съобразяване на конкретни факти по делото, касаещи отговорността на съдлъжниците по договора за банков кредит и застрахователното покритие по отношение само на единия от тях. Формулирания от касаторите втори правен въпрос също не удовлетворява основното селективно основание. Решаващият състав принципно не е отрекъл, че ищците, като наследници на починалия кредитополучател по договора за кредит се легитимират като кредитори на банката – ползващо се лице по застрахователния договор и затова имат правен интерес да предявят иск против застрахователното дружество в защита на имуществените права на банката, при наличие на предпоставките по чл.134 ЗЗД. Изразеното разбиране от апелативния съд в този смисъл съответства изцяло на даденото от ВКС казуално тълкуване в постановеното по реда на чл.290 ГПК /в редакция преди ЗИД ГПК – ДВ бр. 86/2017 г./ решение по т.д. № 1727/2014 г., II т.о. От това следва извод и за неоснователност на твърдението за допуснато отклонение от тази практика на ВКС. Освен това, необходимо е да се посочи, че обосноваването на втория въпрос с твърдения, че след настъпване на застрахователното събитие ищците са продължили да плащат кредитни вноски от името на застрахованото лице, не следва да се преценява, доколкото решаващият съдебен състав не е възприел поддържаните в този смисъл доводи, съответно, не е формирал обуславящи за изхода на делото правни изводи по тях. Съдът не е счел за ирелевантен факта, че ищцата Д. М. е съдлъжник по договора за кредит, а изводите по въпроса: дали ищците са кредитори на банката за твърдяното вземане и относно размера на вземането, са в зависимост от конкретните доказателства, в каквато насока е и тълкуването, дадено в горепосоченото решение на ВКС. Правилността на изводите на въззивния съд е извън предметните предели на селективното производство, като между основанията за допускане на касационно обжалване и основанията за касиране по чл.281, т.3 ГПК липсва тъждество / съгл. разясненията в мотивите към т.1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС/. Като неоснователно следва да се прецени искането за допускане на касационно обжалване на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК. Не се установява обжалваният съдебен акт да страда от явен порок, изразяващ се в превратно прилагане на закона или явна необоснованост на изводите на апелативния съд в резултат на грубо нарушаване на правилата на формалната логика. Касаторът е обосновал очевидната неправилност на атакуваното решение с явна несправедливост, поради погрешно тълкуване на института на солидарната отговорност. Преценката на така заявените доводи е допустима едва в производството по чл.290, ал.2 ГПК, което изключва наличието на очевидна неправилност, установима от самия съдебен акт. Предвид горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение