Определение № 1743 от 10.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 549/2026 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на В. И. В. срещу въззивно решение № 1387 от 27.11.2025 г., постановено от Апелативен съд – София по в.гр.д. № 1528 по описа на съда за 2025 г., в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение № 39 от 11.03.2025 г., постановено от Окръжен съд – Благоевград по гр.д. № 56 по описа на съда за 2024 г., в неговата част, с която е отхвърлен предявеният от касаторката срещу „ДЗИ - Общо застраховане“ ЕАД, иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за заплащане на сумата 150 000 лева, представляваща разликата над присъдените 250 000 лв. до общо предявения размер по главницата от 400 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане при пътнотранспортно произшествие от 13.10.2023 г., ведно със законната лихва от 12.01.2024 г. до окончателното изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството.

В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

Сочи се, че по спорния между страните въпрос относно размера на дължимото на касаторката обезщетение, чиято преценка е обвързана от установения в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост, съставът на въззивния съд само бегло и лаконично е посочил, че взема предвид установената съдебна практика и конкретните данни по делото относно възраст на пострадалата и нейното обществено положение, получените увреждания - множество средни телесни повреди, продължителността на лечебния и оздравителния период, негативната прогноза за пълно възстановяване, обществено-икономическите условия в страната и лимита на застрахователно обезщетение към датата на ПТП - 13.10.2023г., без да изложи свои правни изводи, в резултат на което е определил твърде занижен размер на обезщетение.

Излагат се подробни съображения в подкрепа на заявените основания за касиране на въззивното решение в обжалваната му част.

Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и уважаване на предявения иск и за разликата над присъдената от въззивния съд сума по главницата – 250000 лв. до общо предявения размер от 400000 лв. /в равностойността им в евро/, със законните последици по отношение на лихвите и разноските в производството, претендират се съответни разноски за трите съдебни инстанции.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че ка сационното обжалване на въззивното решение следва да се допусне поради разрешаването на значими за делото материалноправни въпроси в противоречие със задължителната съдебна практика, както и поради значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - основания по чл.280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК.

Поставят се като въпроси:

1. Критерии за приложение на принципа за справедливото възмездяване на претърпените от ищеца болки и страдания, пряка и непосредствена последица от настъпилия деликт, който принцип е интегриран в чл. 52 ЗЗД. Какво включва справедливото обезщетяване на неимуществените вреди: само преживяването на самото страдание или и понасянето му?

Заявява се, че решението в обжалваната част е постановено в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд, оформена в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС - т. 2 от ППВС 4/23.12.1968 г., решение № 17 от 27.02.2013 г. на ВКС по т.д. № 266/2012 г., 2 ТО, ТК и решение № 144 от 01.10.2012 г. по т.д. № 196/2012 г., ТК, 2 ТО на ВКС /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.

Евентуално се поддържа и допълнителния критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, с твърдението, че материалноправният и процесуалноправен въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото с оглед промените в обществените условия - честотата на настъпилите увреждания от претърпени ПТП и необходимостта от получаване на справедливо обезщетение за претърпените неимуществени вреди, чийто размер следва да бъде съобразен и с икономическата конюнктура в страната и нуждата да се създаде осъвременена съдебна практика по прилагане на правните норми, с оглед евентуални промени в законодателството /т. 3 на ТР 1/2009 ОСГКТК /в действителност същият критерий е разяснен в т. 4 от същото ТР – бел. на докладчика в касационната инстанция/.

2. Длъжен ли е решаващият съд да извърши задълбочена и всестранна преценка на всички онези обстоятелства и доказателства, които имат значение за определяне размера на дължимото обезщетение за претърпените от касатора неимуществени вреди, както да изложи съображения при определяне на размера на дължимото обезщетение? Цитират се т. 2 и т. 11 от ППВС № 4/1968 г., решение № 95 от 24.06.2013 г. на ВКС по т.д. №220/2012 г., 2 ТО и решение № 144 от 01.10.2012 г. по т.д. № 196/2012 г. на ТК, 2 ТО на ВКС, поради противоречие с които се поддържа наличието на допълнителния критерий за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

И по двата въпроса евентуално се поддържа неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, в каквато насока се цитира част от и се препраща към мотивите на решение № 15 от 06.11.2018 г. по конст.д. № 10/2018 г. на Конституционния съд.

Поставя се и въпрос, който според касаторката е от значение за изхода на делото и е обусловил решаващите изводи на съда, а също така е значим и за точното прилагане на закона:

3. Следва ли решаващият съд при постановяване на своето решение и при произнасяне относно размера по чл. 52 ЗЗД на дължащото се застрахователно обезщетение да се съобрази с икономическата конюнктура в страната и нуждата да се създаде осъвременена съдебна практика по прилагане на правните норми, както и да се съобрази със съдебната практика при сходни казуси на ВКС?

Счита се, че с оглед изложеното от касаторката, определеният размер на застрахователно обезщетение е занижен в обжалваното решение, тъй като макар и въззивният съд да е отразил претърпените от нея болки и страдания, то същият не взема предвид в тяхната цялост онези критерии, въз основа на които следва да бъде определено конкретното обезщетение за произтичащи от деликт неимуществени вреди, според дадените в ППВС 4/1968 г. задължителни за съдилищата разяснения, за да бъде решението справедливо /така и решение № 78 от 07.05.2013 г. по т.д. 490 по описа за 2012 г., ТК, II ТО, ВКС, решение № 151 от 12.11.2013 г. по т.д. 486 по описа за 2012 г., ТК, II ТО, ВКС, решение № 79 от 16.04.2013 г. по т.д. № 964 по описа за 2011 г., ТК, II ТО, ВКС, решение № 99 от 08.10.2013 г. по т.д. № 44 по описа за 2012 г., ТК, II ТО, ВКС, решение № 95 от 24.06.2013 г. по т.д. № 220 по описа за 2012 г., ТК, II ТО, ВКС./ Касаторката излага, че посочва цитираната съдебна практика и моли ВКС да прецени същата при постановяване на своето решение с оглед промените в обществените условия - честотата на настъпилите увреждания от претърпени ПТП и необходимостта от получаване на справедливо обезщетение за претърпените неимуществени вреди, чийто размер следва да бъде съобразен и с икономическата конюнктура в страната и нуждата да се създаде осъвременена съдебна практика по прилагане на правните норми, с оглед евентуални промени в законодателството /отново се препраща към т. 3 на ТР 1/2009 ОСГТК, която съдържа разяснения по други въпроси и в частност – по старата редакция на т. 2 от чл. 280, ал. 1 ГПК/.

Ответникът по касация намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество оспорва жалбата като неоснователна, претендира разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставката на чл. 280, ал. 1 ГПК.

За да постанови решението си в обжалваната му част, въззивният съд, като е изложил подробно приетото за установено по делото от фактическа страна, чрез събраните в първоинстанционното и въззивното производство доказателства, е приел в относимата им към оплакванията в касационната жалба и твърденията в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, част от мотивите си, че:

При определяне размера на претендираното заместващо обезщетение е необходимо да се отчете начинът на извършването на противоправното деяние, претърпените от ищцата болки и страдания вследствие на причинените травматични увреждания, претърпените интервенции в периода на лечение; периодът за възстановяване, възрастта, причинените неудобства и дискомфорт в личния, семейния и социалния живот, социално-икономическите условия в страната към момента на настъпване на застрахователното събитие, както и високият нормативно определен лимит на обезщетението за настъпили неимуществени вреди, виновно причинени от застраховано лице по застраховка „Гражданска отговорност“, независимо от броя на пострадалите лица (арг. чл. 492, т. 1 КЗ, в редакцията на тази правна норма към релевантния момент). Съдът сочи, че неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите, предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД - по справедливост от съда.

Изложено е, че по отношение критериите за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди е налице задължителна тълкувателна практика, обективирана в § II на ППВС № 4 от 23.12.1968 г., където примерно и неизчерпателно са посочени конкретните обективно съществуващи обстоятелства, които съдът следва да съобрази, и които при телесните увреждания са техният характер, начинът на извършването им, обстоятелствата, при които са извършени, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и пр., както и бланкетно посочени други установени по делото обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за репариране на неимуществените вреди. Сочи се, че във формираната по реда на чл. 290 от ГПК казуална практика на Върховния касационен съд е прието, че такъв критерий са и икономическите условия в страната към датата на настъпване на увреждащото застрахователно събитие, включително и когато тяхното изменение е индицирано от увеличаване на минималната застрахователна сума (т.нар. „лимит на отговорност“). В постановеното по реда на чл. 290 от ГПК решение № 95 от 24.10.2012 г. по т.д. № 916/2011 г., ТК, I т.о. на ВКС е прието, че лимитите на застрахователно покритие са обективен белег за икономическите условия, които следва да бъдат съобразени при определяне на обезщетението, но те не са пряк израз на справедливия размер на обезщетението за конкретното застрахователно събитие и не представляват ориентировъчен критерий по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, доколкото са приложими само по отношение отговорността на застрахователя, но не и на тази на деликвента. Прието е, че лимитите са относими към нормативно определеното ниво на застрахователно покритие и не са свързани с едно застрахователно събитие или с едно увредено лице, а определят минималните нива на отговорността на застрахователя за целия срок на действие на застрахователната закрила при неограничен брой застрахователни събития, като размерът му варира с оглед броя на увредените лица. Затова те нямат самостоятелно значение, а могат да бъдат взети предвид само при отчитане на конкретните икономически условия, имащи значение за формиране на критерия за справедливост. Това се отнася и до нивото и динамиката на инфлационните процеси, които независимо дали са предизвикани от увеличаване на паричната маса в обращение или от дефицит на общото предлагане на стоки и услуги, имат за последица намаляване на покупателната способност на парите. Ето защо този критерий няма самостоятелно значение, а функционира като своеобразен коректив на парите като измерител на стойността в сравнение с предходен период, през който е присъдено обезщетение за аналогични вреди, причинени при съпоставими други обстоятелства.

Сочи се, че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда в съответствие с установения дефинитивно в чл. 52 от ЗЗД принцип за справедливост. Според съда релевантните в конкретния случай критерии по т. 11 от ППВС № 4/1968г. са на първо място получените от ищцата травматични увреждания: Тежка съчетана травма: -Черепно-мозъчна травма, изразяваща се в: счупване на черепната основа, мозъчна контузия двустранно челно-слепоочно, оскъден субарахноиден кръвоизлив с прилежащ мозъчен оток с дислокация на левия страничен вентрикул, субдурален хигром 3 мм в дясно челно; -Лицево-челюстна травма, изразяваща се в счупване на долната челюст, счупване на външната стена на десния горночелюстен синус, кръвоизлив в синуса, избиване на втори долен ляв зъб; -Травма на опорно-двигателния апарат, изразяваща се в счупване на втори шиен прешлен, счупване на костите на лявата пред мишница, счупване на дясната бедрена кост в областта на шийката и на диафизата, счупване на таза в областта на десния ацетабулум, счупване на дясно колянно капаче; -Гръдна травма, изразяваща се в счупване на дванадесето ребро двустранно, девето и десето ребра в дясно, седмо ребро паратертебрално в дясно, шесто ребро в ляво, счупвания на девети и десети гръдни прешлени, счупвания на напречните израстъци на трети, четвърти, пети и шести гръдни прешлени, многофрагментни счупвания на телата на седми и осми гръдни прешлени, посттравматична антеролистеза (нискостепенно вентрално приплъзване на тялото на седми гръден прешлен спрямо тялото на осми гръден прешлен); - Пневмоторакс (наличие на въздух в плевралната кухина); -Мекотъканни увреждания: субконюнктивална хеморагия, разкъсно-контузна рана на дясното коляно; -Травматичен шок.

Съдът отчита, че черепно-мозъчната травма причинява разстройство на здравето, временно опасно за живота. Счупването на долната челюст осъществява самостоятелния медикобиологичен признак счупване на челюст. Счупването на латералната стена на десния горночелюстен синус причинява временно разстройство на здравето неопасно за живота. Избиването на втори долен ляв зъб причинява избиване на зъб, без който се затрудняват дъвченето и говоренето. Счупването на втори шиен прешлен е реализирало признака трайно затрудняване на движенията на врата. Счупване на дясната бедрена кост - в областта на шийката и на диафизата, счупването на десния ацетабулум, както и счупването на дясно колянно капаче причиняват както поотделно, така и в съвкупност трайно затруднение на движенията на десен долен крайник. Счупванията на костите на лявата предмишница са довели до трайно затруднение на движенията на ляв горен крайник. Счупванията на 12-то ребро двустранно, на 9-то и на 10-то ребра в дясно, на 7-мо ребро паравертебрално вдясно и на б-то ребро вляво, счупванията на 9-ти и на 10-ти гръдни прешлени; счупвания на напречните израстъци на 3-ти, на 4-ти, на 5-ти и 6-ти гръдни прешлени; многофрагментни счупвания на телата на 7-ми и на 8-ми гръдни прешлени, без компресия на гръбначния мозък с нискостепенно вентрално приплъзване на тялото на 7-ми гръден прешлен спрямо тялото на 8-ми гръден прешлен /посттравматична антеролистеза/, причиняват в съвкупност и поотделно трайно затрудняване на движенията на снагата. Мекотъканните увреждания са причинили разстройство на здравето, неопасно за живота. Травматичният шок е увреждане, причиняващо разстройство на здравето, временно опасно за живота. Установеният пневмоторакс, наложил извършването на торакоцентеза двукратно причинява разстройство на здравето временно опасно за живота.

Според съда от значение за размера на обезщетението за неимуществени вреди са претърпените от ищцата оперативни интервенции: На 23.10.2023 г. с извършено мануално наместване на счупването на долната челюст и фиксация с титаниеви плаки и винтове. Операцията е започнала в 11:00 часа и е приключила в 13:00 часа. На 01.12.2023 г. извършено репониране на счупването на долната челюст и фиксация на плаки и винтове. Операцията с започнала в 14:00 часа и е приключила в 15:00 часа. На 22.01.2024 г. е извършена ексцизия на невитална тъкан от пролежната рана в областта на главата и обработка антисептици. Операцията е започнала в 12:00 часа и е приключила в 13:00 часа. Оперативната интервеция е със среден обем и сложност.

Съдът е намерил, че е от значение и дългият период, в който ищцата е била в безсъзнание, последван от период, в който не е могла да става и да се обслужва сама. Отчетено е, че счупването на долната челюст е заздравяло в рамките на 1-2 месеца. Счупването на горночелюстния синус е заздравяло за около 3-4 седмици. Субконюнктивната хеморагия е преминала за около 2-3 седмици. Непосредствено след проведеното болнично лечение, пострадалата е следвало да приема първоначално течно-кашеста храна. Дъвкателната функция е била нарушена за около 2-3 месеца.

Отчетени са констатациите на експерта по съдебно-медицинската експертиза, изслушана във въззивното производство, които отчитат промени, които са нарушили нормалната гръбначна анатомия на гръбначния стълб при ищцата, като към момента е налице болезненост, която се очаква да персистира - съответно в шийния, в гръдния отдел на гръбначния стълб и има промени в нормалната анатомия на гръбначния стълб, изразяваща се в спинална дясна, конвексна спинална асиметрия, с подчертаване на физиологичната торакална кифоза, в резултат на счупените прешлени, изразен шиен и гръден синдром, който се изразява в тази болезненост, особено при извършването на по-резки движения, което е било причина за лечение в Пирогов. От значение е установената консолидация на фрагментите на 7 шиен прешлен, което прави прешленната фактура стабилна и е препоръчано да се ограничават резките и въобще физическите натоварвания. Констатираният торакален, шиен синдром, изразяващ се в болезненост, особено при натоварване, при резки движения, е нормално следствие от тежката травма.

Посочва се, че претърпяната тежка травма е повлияла социалния живот на ищцата в негативен план - наложило се е да прекъсне за една година следването си в полицейската академия, а при завръщането си е била освободена от часове по физическо възпитание. Намерено е, че психически обременително за ищцата е обстоятелството, че към момента са налични обезкосмен участък и белег централно в теменно-тилната област на главата, както и белезите, констатирани от медицинската експертиза, за които заключението е, че са перманентни.

В психологически план въззивният съд е намерил за такова от изключително значение, заключението на съдебно-психологическата експертиза, дадено при лично изследване на ищцата, установяващо че е налице е значима промяна в психологичното състояние на ищцата в резултат на причинените й наранявания в резултат на процесното ПТП, има психологическа травма, която се изразява в развитие на разстройство в адаптацията с тревожно-хиподепресивна симптоматика, необходимо е провеждане на консултации с психиатър, невролог и психолог, както и прием на медикаменти, съответно ноотропи и меки транквилизатори, евентуално антидепресанти с цел подпомагане на възстановяването й. Не се очаква пълно възстановяване, но е възможно значително подобряване на неврологичното и психичното и състояние.

Съдът посочва че, действително, още преди процесния инцидент при ищцата са диагностицирани Тиреоидит на Хашимото /с неуточнена давност/ - на заместителна терапия с Л Тирокс 50 мг, както и витилиго. Витилигото е с давност от училищна възраст, ограничено само в областта на средните фаланги на пръстите на ръцете. От значение в случая според съда обаче е, че две години след преживения стрес е налице тласък в развитието на болестта с бързо обхващане на по-широки площи - като „ръкавици“ и „чорапи“, в областта на лактите и коленете, по предната повърхност на горната трета на бедрата, под мишниците и лицето. Съдът е намерил, че преживеният стрес е факторът, провокиращ влошаването и на тези заболявания при ищцата, които нямат отношение към продължителността на възстановителния период, но тежките увреждания и стреса се отразяват негативно към хода на придружаващите заболявания с възникване на хормонален дисбаланс и тласък на витилигото с обхващане на обширни части от тялото.

Преценени са показанията на свидетелите С. и Ч., от които се установява в пълнота цялата описана в исковата молба на ищцата фактическа обстановка на претенцията за неимуществени вреди - търпените по време на лечебния и възстановителния период извънредни физически и психически болки и страдания; коренните промени, настъпили в характеровите особености, психиката, физиката, личността, личния, семейния и обществения живот на ищцата и съществените ограничения, настъпили за нея.

Оценено е обстоятелството, че и медицинската, и комплексната психологично-психиатрична експертизи сочат, че независимо от предприетите възстановяващи лечения, вследствие на комплексната травма дори при възможно настъпване на функционално възстановяване, същото не би било пълно, като ищцата няма да бъде възстановена. В процесния случай травмата е настъпила внезапно при изключително болезнена за ищцата ситуация, като посттравматичният период е бил свързан с интензивни болки и страдания, които са и физически, и психически, а резултатът от тази травма ще съпътства ищцата до края на живота й, съответно и ще има болки и страдания независимо от възстановяването й.

Допълнително въззивният съд е съобразил и заключението на съдебно-медицинската експертиза, изслушано във въззивното производство, съгласно което след приключване на делото в първата инстанция у пострадалата са установени дясно-конвексна спинална асиметрия в торакалния отдел на гръбначния стълб, най-изразено в областта на седми и осми гръдни прешлени с подчертаване на физиологичната торакална кифоза на същото място, изглаждане на физиологичната шийна лордоза с ректификация на ниво пети - шести шийни прешлени, фрактура на тялото на седми гръден прешлен, суспектни данни за фрактура на осми гръден прешлен със снишаване на краниалната субдискална ламела вляво, минимално предно приплъзване е около 2 мм на ниво седми - осми гръдни прешлени, минимална дискова протрузия медиално от това ниво, дегенеративни промени и деформации, на ниво пети - шести шийни прешлени медианно и десностранно субартикуларна дискова протрузия с нискостепенна рецесуална стеноза на това ниво. Експертът е заключил, че се касае за изменения в нормалната анатомична конфигурация на гръбначния стълб, които са в пряка причинно-следствена връзка с процесното ПТП.

Като такова от значение за размера на заместващото обезщетение е прието обстоятелството, че след процесното ПТП В. е била в травматичен шок, седирана и релаксирана за продължително време в медикаментозна кома. След излизане от това състояние тя е имала нарушение на съня, апетита, не е можела да ходи и да движи нормално крайниците си, имала е силни болки по тялото, мислела е за катастрофата и за починалия си приятел. Имала е проблем с паметта, съответно – конградна амнезия за период от време преди, по време и след инцидента, потиснато настроение, обърканост, мисли в депресивен стил, изводими от реалната житейска ситуация. Ищцата продължителен период от време е била в безсъзнателно състояние, впоследствие не е можела да стои, ходи, загубила е голяма част от социалните си контакти, не е посещавала продължително време учебни занятия. При нея има изява на постконтузионен синдром, както и разстройство в адаптацията с тревожно-хиподепресивна симптоматика, тя има леки когнитивни нарушения, емоционална лабилност, потиснато настроение, нарушено организиране на ежедневието. Има риск за психиката на В., както и за нервната й система от преживяната травма, което е във връзка с преживяната механична травма на мозъка, очаква се постепенно подобряване в психичното й състояние, съответно частично подобряване на когнитивните й функции. Не се очаква пълно възстановяване,

Въззивният съд е отчел, че към момента В. е в частично подобрено психично състояние, сравнено с първите седмици и месеци след инцидента. Тя е емоционално лабилна, импулсивна, с потиснато настроение, често си спомня за случилото се, за смъртта на приятеля си, има потиснато настроение и нарушен сън, не може да се справя както преморбидно с обучението си, поради налични паметови нарушения, завишена тревожност раздразнителност, астения. Налице е значима промяна в психологичното състояние на ищцата в резултат на причинените й наранявания в резултат на процесното ПТП, има психологическа травма, която се изразява в развитие на разстройство в адаптацията с тревожно-хиподепресивна симптоматика, необходимо е провеждане на консултации с психиатър, невролог и психолог, както и прием на медикаменти. Не се очаква пълно възстановяване, но е възможно значително подобряване на неврологичното и психичното й състояние.

Съдът е посочил, че при определянето на заместващото обезщетение следва да вземе предвид и икономическата обстановка в страната към момента на настъпване на процесното ПТП - 13.10.2023 г., показател за която са например: нивата на застрахователно покритие по застраховка „ГО“ за неимуществени и имуществени вреди вследствие на телесно увреждане или смърт - 10 420 000 лв. за всяко събитие, независимо от броя на пострадалите лица /чл. 492, т. 1 от КЗ/; размер на минималната работна заплата от 780 лева и размер на средна работна заплата за този месец по данни на НСИ - 2000 лв.

При тези мотиви съдът е намерил, че размерът на обезщетението за претърпените от ищцата неимуществени вреди следва да бъде определен на 250 000 лева.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността или недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В обжалваната му част въззивното решение не е очевидно неправилно.

В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В настоящия процесен случай наличието на претендираната очевидна неправилност не е обосновано с конкретни твърдения в насока на цитираните непосредствено по-горе и възприети в практиката на касационната съдебна инстанция, нейни белези и настоящият касационен състав, в рамките на правомощията си по чл. 288 от ГПК, и при прочит на въззивното решение, като цялост от мотиви и диспозитив намира, че същото не е очевидно неправилно в обжалваната му част. Поради изложеното касационно обжалване на същото не следва да се допусне на заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване и по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

На поставените от касаторката въпроси може да бъде признато качеството на годно общо основание за допускане на касационно обжалване.

По отношение първите два от тях по делото не се установява да е налице поддържаният допълнителен критерий за селектиране на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Видно от частично възпроизведените и в настоящите мотиви, такива на въззивния съд към обжалваното му решение, дейността на съда по определяне на кръга от релевантните за справедливия размер на процесното обезщетение за неимуществени вреди, конкретни обстоятелства, тяхното отчитане, оценка и обсъждане, включително въз основа на анализ и оценка на събраните по делото доказателства за установяването им, и оформянето въз основа на тях, на крайните изводи на съда досежно този размер, са осъществени не в противоречие, а в съответствие както с цитираната от касаторката, така и със служебно известната на касационния състав, практика на ВС и ВКС по същите въпроси – задължителна и казуална. Изложените от касаторката в жалбата й оплаквания и твърденията й в обосноваване наличието на основания за допускане на касационно обжалване в изложението на такива основания, в случая изразяват всъщност несъгласието й с определения от съда, като справедлив, размер на присъденото й обезщетение за неимуществени вреди, но са несъответни на действителните обстоятелства по делото, видни от материалите по същото в тяхната цялост

Не е налице и евентуално заявеният, като приложим по отношение на първия и на третия от въпросите на касаторката, допълнителен критерий за селектиране на жалбата й по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Точният смисъл на тази законова разпоредба е разяснен по задължителен за съдилищата начин в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съобразно залегналите там постановки, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.

Така приетото по задължителен за съдилищата начин в практиката на касационната инстанция, в настоящия процесен случай не се установява да е налице по делото и при преценка на обстоятелствата по същото, касационният състав намира, че в случая нито приложимите към спора правни норми са непълни, неясни или противоречиви, за да е наложително създаването на съдебна практика по прилагането им или осъвременяването на съществуващата, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, нито се налага промяна на създадената поради неточното им тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия. Приложимите норми в случая са ясни, по приложението им е налице обилна, дългогодишна и еднопосочна практика на върховната съдебна инстанция /ВС и ВКС/, включително задължителна, не е налице противоречива, остаряла, несъответна на обществените условия или резултат от неправилното им тълкуване практика, поради което и касационно обжалване по така поставените въпроси не следва да се допусне и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

При този изход на делото касаторката няма право на разноски в производството, а ответникът по касация има право на претендираното юрисконсултско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение