Определение № 70 от 26.01.2012 г. на ВКС по т. д. № 909/2011 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 във вр. с чл. 280, ал.1 ГПК. Обжалвано е определение №13882 от 4.10.2010г., постановено по ч.гр.дело №9871/2010г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определението от 9.12.2009г. по гр.дело № 25108/2008г. на СРС, с което е прекратено производството по делото по предявените от жалбоподателя – ищец Ц. К. К. срещу А. положителни установителни искове, че дължи на агенцията за периода от 30.07.2007г. до 18.12.2007г. сумата от 3840.42 щ.д. – задължение за неустойка, задължението за първа вноска в размер на 2723.70щ.д. и лихви за разсрочие в размер на 280 лв. Жалбоподателят К. иска отмяна на определението поради неговата незаконосъобразност. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се позовава на критерия по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. Ответникът по частната касационна жалба А. – София не представя писмено становище по допустимостта на касационното обжалване. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. Настоящият състав намира обаче, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК, приложима с оглед препращането по чл. 274, ал. 3 ГПК по отношение и на частните жалби срещу определения, с които се прегражда по-нататъшното развитие на делото /какъвто характер има и настоящото определение/, касационното обжалване е допустимо при наличието на точно определени условия. Абсолютно задължителна предпоставка за допустимостта на касационното обжалване е атакуваният съдебен акт да съдържа произнасяне по материалноправен или процесуален въпрос, по отношение на който следва да е налице едно от изброените в чл.280, ал.1, т.1 - т.3 изисквания, а именно - въпросът да е решен в противоречие с практиката на Върховен касационен съд; да е решаван противоречиво от съдилищата или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. За да отрече наличието на правен интерес от предявяване на положителните установителни искове за ищеца, СГС е приел липсата на спор между страните по делото за съществуване на задължението по предявените искове. Възприет е извода на първоинстанционния съд, че дори да се оспорва от ответника размера на вземането, за ищеца обективно съществува възможност да изпълни задължението си, а доколкото това изпълнение не отговоря на очакването на кредитора в него е правото да иска установяването му по исков ред. Частният жалбоподател формулира въпрос по чл.280, ал.1 ГПК: “неоспорването на иска в съдебно заседание от ответника, при наличието на извънсъдебно оспорване на съдебно предявените права, води ли до липсата на правен интерес от водене на съдебно дело”, е от значение за изхода на делото. Доколкото частният касатор се позовава на две решение на ВКС / решение №2101 по гр.дело №616/1994г. на ІV г.о. и решение № 1104 от 26.11.2008г. по гр.дело №4693/2007г. на Vг.о./, които не са задължителни за съдилищата, следва да бъде преценява предпоставката по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Съгласно т.3 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС въпросът е разрешаван противоречиво от съдилищата, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното въззивно решение въпрос е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд. В случая такъв обективен идентитет не е налице. С първото решение е преценяван правния интерес от установителен иск за спор на права между съсобственици, а с второто решение за необходимостта от правен интерес от предявяване на установителен иск по чл.26 ЗЗД – прогласяване на нищожността на договор за продажба от трето на продажното правоотношение лице, след като не заявява абсолютни или ограничени вещни права върху предмета на договора. Не е налице допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК с оглед на позоваването на частния жалбоподател на определение №108 от 19.02.2009г. по ч.т.д. № 90/2009г. на ВКС, ТК, ІІ о., с което по реда на чл.274, ал.3 ГПК съдът е приел, че е налице правен интерес за потребителя на топлоенергия от предявяване на положителен установителен иск за дължимата от него цена за ползвана енергия, поради наличието на спор – ищецът твърди, че не дължи фактурираната от доставчика на топлоенергия цена, тъй като не съществува друг ред за защита – от него не може да се иска да заплати сумите по фактурите и след това да предяви иск за тяхното възстановяване. Също липсва идентитет между разрешения правен въпрос по двете дела, след като в определението по ч.т.дело № 90/2009г., за да обоснове правния интерес на ищеца от съдебно установяване на права, ВКС е взел предвид, че срещу него има издадени фактури, т.е. кредиторът е определил както основанието, така и размера на вземането си срещу длъжника, какъвто не е настоящия случай. В заключение касаторът не обосновава приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, поради което въззивното определение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение