Определение № 4747 от 22.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4858/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. С. Б. и Г. С. К. срещу решение № 419 от 12.07.2023 г. по в.гр.д.№ 296 от 2023 г. на Благоевградския окръжен съд, трети въззивен граждански състав, с което е потвърдено решение № 387 от 30.12.2022 г. по гр.д.№ 211 от 2022 г. на Районен съд- Петрич за отхвърляне на предявените от Р. С. Б. и Г. С. К. срещу Д. Г. Д. искове с правно основание:

• чл.108 ЗС за признаване правото на собственост и предаване на владението на 1/2 ид.ч. от апартамент, находящ се в [населено място], обл.Б.,[жк], [жилищен адрес] с площ от 56,62 кв.м., представляващ самостоятелен обект с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-70 от 14.12.2010 г. на Изпълнителния директор на АГКК, ведно с 2,3347 % ид.ч. от общите части на сградата и принадлежащото му мазе с площ от 4,27 кв.м. и

• чл.59 ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на всеки един от двамата ищци по 3 675 лв. обезщетение за лишаване от ползването на имота за периода от 03.01.2018 г. до 18.02.2022 г., ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на подаване на исковата молба- 18.02.2022 г. до заплащането им.

В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния и процесуалния закони- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Твърди се противоречие на решението с посочена от касаторите практика на ВКС /Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 41 от 26.02.2016 г. по гр.д.№ 4951 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 291 от 09.08.2010 г. по гр.д.№ 859 от 2009 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 136 от 16.06.2014 г. по гр.д.№ 436 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 270 от 20.05.2010 г. по гр.д.№ 1162 от 2009 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 145 от 14.06.2011 г. по гр.д.№ 627 от 2010 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 12 от 19.02.2014 г. по гр.д.№ 1840 от 2013 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 115 от 28.10.2016 г. по гр.д.№ 977 от 2016 г. на ВКС, ГК, II г.о., определение № 160 от 16.04.2021 г. по гр.д.№ 676 от 2021 г. на ВКС, ГК, I г.о., определение № 83 от 25.02.2020 г. по гр.д.№ 3675 от 2019 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 122 от 03.12.2020 г. по гр.д.№ 3549 от 2019 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 483 от 11.12.2012 г. по гр.д.№ 493 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о., определение № 481 от 28.11.2017 г. по гр.д.№ 1861 от 2017 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 77 от 18.06.2018 г. по гр.д.№ 3229 от 2017 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 159 от 14.06.2013 г. по гр.д.№ 1492 от 2013 г. на ВКС, ГК, II г.о., определение № 290 от 11.06.2019 г. по гр.д.№ 177 от 2019 г. на ВКС, ГК, II г.о., определение № 210 от 30.04.2020 г. по гр.д.№ 308 от 2020 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 110 от 20.03.2012 г. по гр.д.№ 870 от 2011 г. на ВКС, ГК, II г.о., Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 236 от 09.12.2015 г. по гр.д.№ 3186 от 2015 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 205 от 19.01.2018 г. по гр.д.№ 896 от 2017 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр.д.№ 4265 от 2014 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д.№ 761 от 2010 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д.№ 4744 от 2008 г. на ВКС, ГК, I г.о., ППВС № 7 от 1965 г., т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1 от 2000 г. на ОСГК на ВКС и Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС/ по следните въпроси:

1. Приложима ли е презумпцията на чл.69 ЗС в хипотеза, при която фактическата власт е придобита на основание съвместно съжителство на съпружески начала и фактическият съжител е допуснат в имота поради близките отношения със собственика на имота, който собственик е придобил собствеността чрез правна сделка ? В тази хипотеза следва ли лицето, което е допуснато в имота и се позовава на изтекла в негова полза придобивна давност, да доказва, че е променило намерението си и е започнало да свои за себе си, като манифестира тази промяна в намерението си спрямо собственика ?

2. Може ли владение, основано на съвместно съжителство на съпружески начала, да направи владелеца собственик или това основание може да се нарече „мнимо“ и не е годен акт за пораждане на правото на собственост, защото чл.79 ЗС изисква годно правно основание, за да направи владелеца собственик ?

3. Представляват ли „държане“, съответно „владение“ фактически състояния, при които се упражнява власт върху вещ, но които не произтичат от договор между собственика или владелеца, а се извършват с негово съгласие, или това са търпими действия и като такива не са годно основание за установяване на владение, което да доведе до придобиване на имота или част от него по давност ?

4. Владелец или държател е лицето, което е било допуснато в имота със съгласието на собственика с уговорка за ползване, в резултат на съвместно съпружеско съжителство и на какво основание то осъществява фактическа власт върху имота- на договорно основание /заем за послужване/ или на извъндоговорно основание /търпими действия/ ?

5. Собственикът на един недвижим имот, придобит чрез правна сделка, владелец ли е по смисъла на чл.68 ЗС и съответно установената фактическа власт от неговия фактически съжител може ли да бъде установена изначално като съвладение или тя е винаги и първо държане, което налага последващо преобръщане във владение чрез обективни действия, доведени до знанието на собственика- съжител ?

6. Какви конкретни действия следва да бъдат предприети от фактическия съжител и доказани в производството, за да се приеме, че същият свои имота за себе си и представлява ли такова действие предоставянето на ключ на спорния имот на един от наследниците на собственика ?

7. Какво е правното значение на произхода на средствата при закупуване на имот от лице, което не е страна по придобивната сделка и има ли това обстоятелство отношение към прилагане на презумпцията по чл.69 ЗС по отношение на това лице ?

8. Когато ответникът представи нотариален акт, издаден по обстоятелствена проверка, а ищецът оспори съдържащото се в него удостоверяване на изтекла придобивна давност и на свой ред представи нотариален акт, констативният нотариален акт на ответника ползва ли се с материална доказателствена сила по чл.179, ал.1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост и съответно подлежат ли на доказване и установяване от съда елементите на фактическия състав на чл.79, ал.1 ЗС въпреки представения констативен нотариален акт и в чия тежест се поставя това доказване ?

9. Задължен ли е въззивният съд като инстанция по същество да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност ?

10. Как следва да се преценява съгласието на собственика неговият конкубинат да упражнява фактическа власт върху имота като владелец и как следва да се преценява съгласието изрично или предполагаемо на собственика конкубинатът да упражнява т.нар. търпими действия ?

В писмен отговор от 03.11.2023 г. ответницата Д. Г. Д. оспорва жалбата. Моли обжалваното решение да не бъде допускано до касационно обжалване. Претендира за направените по делото разноски.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата счита следното:

I. В частта й, касаеща решението по чл.59 ЗЗД, касационната жалба е недопустима на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК, доколкото е срещу въззивно решение по субективно съединени искове, всеки един с цена под 5 000 лв. Не е налице предвиденото в тази разпоредба на ГПК изключение, тъй като исковете по чл.59 ЗЗД не са от обуславящо значение за иска за собственост, а обратно- искът по чл.108 ЗС е от обуславящо значение за исковете по чл.59 ЗЗД. Поради това в тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане.

II. В частта й, касаеща решението по чл.108 ЗС, касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирани лица, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване, независимо от цената на иска, при наличие на предпоставките по чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК.

По наличието на основания за допускане на касационно обжалване на решението по иска по чл.108 ЗС съдът приема следното: За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск по чл.108 ЗС, въззивният съд е приел, че ответницата Д. Г. Д. е придобила спорната 1/2 ид.ч. от процесния апартамент по давност. Счел е, че от момента на закупуването на апартамента от наследодателя на ищците С. Д. К. през 1997 г. ответницата е установила съвладение върху апартамента наред със собственика К., с когото е живеела на семейни начала. С. К. бил със съзнанието, че Д. Д. е съпритежател на апартамента и до смъртта си през 2018 г. не е оспорвал правата й върху 1/2 ид.ч. от този апартамент. След неговата смърт до 2022 г., когато предявили иска, децата на собственика и ищци по настоящото дело Р. Б. и Г. К. също не оспорвали правата на Д. Д.. Живеейки в имота, Д. Д. упражнявала в пълен обем собственически правомощия върху процесната половина от него- била владелец на собствената си ид.ч. и държател на ид.ч. на С. К.. Този извод се обосновал и от фактическите й действия след смъртта на К., конкретно от факта, че именно тя е снабдила един от наследниците му с ключове за апартамента, осигурявайки му по този начин достъп както за живеене, така и за ремонтни дейности. Всичко това индицирало в нужната степен намерението й за своене, което се презюмирало по силата на чл.69 ЗС. За този свой извод съдът се е позовал на решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр.д.№ 342 от 2011 г. на ВКС, ГК, II г.о. За субективната страна на владението на ответницата свидетелствали и отправените от ищците към нея предложения да заплаща наем само за половината от апартамента, респективно за продажба на имота и подялба на получените от продажбата средства. Касаело се за извънсъдебни признания на неизгодни за ищците факти чрез конклудентни действия. В случая не се касаело за търпими действия на ответницата, тъй като липсвали данни да са извършени със съгласието на нейния конкубинат, респ. той да ги е търпял от обикновена любезност и добронамереност, вследствие съжителството му с ответницата на семейни начала. Напротив, от гласните доказателства се доказало именно осъществяването от ответницата на фактическа власт, съвместно с тази на собственика С. К., продължила не само докато съжителствали, но и след това. Така установеното от ответницата господство над вещта било постоянно, непрекъснато, явно и необезпокоявано, траело през време, далеч надхвърлящо изискуемия се от чл.79 ЗС 10-годишен период.

Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение, касационното обжалване на решението по иска с правно основание чл.108 ЗС следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК- поради противоречие с посочената от касаторите практика на ВКС по четвъртия поставен въпрос: Владелец или държател е лицето, което е било допуснато в имота със съгласието на собственика с уговорка за ползване, в резултат на съвместно /брачно или извънбрачно/ съжителство ?

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение