Определение № 631 от 10.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 5031/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба от Ш. М. Д. и Д. Ф. Д., представлявани от адв. П. Ю., срещу постановеното в производство по предявен иск по чл. 108 ЗС въззивно решение № 901 от 28.06.2023 год. по в. гр. д. № 694/2023 год. на Пловдивския окръжен съд. С него е потвърдено решение № 7 от 2.01.2023 год. по гр. д. № 9427/2021 год. на Пловдивския районния съд, с което са уважени предявените срещу касаторите и Г. М. С. искове за собственост с правно основание чл. 108 ЗС. Признато е за установено по отношение на тримата ответници, че Ф. М. М., К. М. М., Ф. М. Е. са собственици всеки един от тях на по 1/6 ид. ч., а М. Ш. М., М. К. М., Б. К. М., В. К. М. и Н. К. М. са собственици всеки от тях на по 1/30 ид. ч. от самостоятелен обект, представляващ първи етаж от двуетажна жилищна сграда с идентификатор **** по кадастралната карта на [населено място], намираща се в поземлен имот с идентификатор ***, разположен между точки 1, 7, 2, 5, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 1 на приложената на л. 199 от първоинстанционното дело скица към заключението на техническата експертиза и са осъдени ответниците Г. М. С. и Д. Ф. Д. да предадат на всеки от ищците владението върху съответната негова идеална част от имота. Постановена е и отмяна, на основание чл. 537, ал. 2 ГПК, на нотариалния акт № 2/2020 год. в частта, с която Г. М. С. и Ш. М. Д. са признати за собственици до размер на притежаваните от ищците 4/6 ид. ч. от имота. За да постанови този резултат по спора за собствеността на процесния недвижим имот, въззивният съд приел, че поземленият имот с идентификатор *** е идентичен с дворно място с площ 515 кв. м., представляващо парцел *, кв. 70-4, което е придобито с покупко-продажба по нотариален акт № 58 от 1970 год. от бащата, респ. дядото на страните М. М. М.., по време на брака му с М. М.. Не е спорно между страните, че наследодателите им са построили, след снабдяване с необходимите строителни книжа, първия етаж от жилищната сграда, която по издаденото разрешение за строеж е двуетажна. Не е спорно и, че вторият етаж е изграден от сина им К. М., без учредено право на строеж, който се е снабдил и с констативен нотариален акт за собственост - № 37/2010 год., от данните в който съдът направил извод, че строежът на жилищната сграда е завършил около 1980 год. Установено е още, че с нот. акт № 7/1998 год. родителите М. и М. М. са дарили на дъщерите си Ш. М. Д. и Г. М. С. /Г. С./ дворното място, представляващо парцел *-* в кв. 44 по плана на [населено място] поле, като спорът между страните има за предмет първия етаж от построената в това дворно място жилищна сграда. Ищците поддържат становище, че този етаж не е прехвърлен с горния нотариален акт, поради което е останал в наследство след смъртта на родителите им, а ответниците поддържат обратната теза – тъй като в нотариалния акт същият не е изключен изрично, то е предмет на прехвърлителната сделка, поради което и се снабдили с констативен нотариален акт от 2020 год. за собствеността на първия етаж от жилищната сграда. Въззивният съд е споделил направените от първоинстанционния съд изводи, препращайки към тях съгласно чл. 272 ГПК. Позовал се е на установената в чл. 92 ЗС презумпция, че собственикът на земята е собственик на постройките и насажденията върху нея, освен ако е установено друго, както и на обусловеният от нея извод, че принципът на приращението се изключва само при изрична уговорка по отношение на постройките и подобренията. Позовал се е и на практиката на ВКС, в която се приема, че при прехвърляне на земята купувачът придобива и подобренията и сградите върху нея, щом същите не са изключени изрично като предмет на сделката; за да бъде запазена собствеността върху сградата, отделно от земята, това трябва изрично да е уговорено в акта, за да се смята оборена презумпцията по чл. 92 ЗС. Изхождайки от този принцип в практиката на ВКС е разяснено, че във всички случаи действителната воля на страните следва да се извлича чрез тълкуване на нотариалния акт по реда на чл. 20 ЗЗД, както и с оглед на други обстоятелства, изявления и поведението на страните при сключване на договора, както и според обкръжаващите факти, други сделки между страните или с трети лица, когато от самия текст не може да се разкрие точната воля. При тълкуване на волята на страните по договора за дарение от 1998 год. съдът се е позовал на тази практика на ВКС, като приел, че макар дарителите да не са изключили от предмета на сделката изрично съществуващата двуетажна жилищна сграда, то същата не е предмет на разпореждането им. Събраните доказателства по делото дават основание за тълкуване на волята на страните в горния смисъл - от свидетелските показания се разкрива намерението на родителите да оставят първия етаж от сградата на сина им К. М., който живеел в този имот до смъртта си. На втория етаж живеел другият им син К. М., който впоследствие през 2010 год. се е снабдил с нотариален акт, като данните са, че към момента на дарението на дворното място на две от дъщерите двуетажната жилищна сграда е била построена. Освен това, в нотариалния акт за дарението липсва друго описание освен за земята, което обстоятелство, заедно с показанията на разпитания свидетел, дава основание да се приеме, че волята на дарителите да дарят е била само за земята. Въззивният съд е съобразил и фактическото положение по отношение на първия етаж на сградата, в продължение на повече от 22 години ответниците не са предприели никакви действия по упражняване на правата, поради което и приел, че са налице достатъчно събрани доказателства, въз основа на които се разкрива волята на наследодателите неформално да разпределят имуществото си между децата, като на двете си дъщери, ответниците дарят само дворното място с възможността те да построят в него друга сграда, което е и осъществено понастоящем, на единия от синовете – етаж от къщата /вторият/, за чиято собственост страните не спорят, а първият етаж е останал след смъртта им в наследство на всички наследници. Касаторите обжалват така постановеното въззивно решение и искат то да бъде допуснато до касационно обжалване в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Формулирани са следните въпроси: 1. „При прехвърляне на собствеността на поземлен имот, с оглед разпоредбата на чл. 92 ЗС може ли да се приеме, че собствеността на находяща се в поземления имот постройка не е прехвърлена на приобретателя, ако в нотариалния акт не е посочено изрично, че тази постройка е изключена от разпореждането и прехвърлителят си запазва собствеността върху нея?“ с позоваване на противоречие в произнасянето по този въпрос с практика на ВКС /решения по гр. д. № № 88/2012 год. ІІ г. о., 3876/2020 год. ІІ г. о. и 2928/2014 год. ІІ г. о. 2. „При тълкуване волята на страните с оглед разпоредбата на чл. 92 ЗС в сделка за дарение на поземлен имот, в която не е описана находяща се в имота сграда, допустимо ли е съдът да приеме, че презумпцията е оборена, ако извод за запазване на собствеността на сградата от прехвърлителите не може да се направи от обстоятелства, изявления и поведение на страните при сключване на договора, както и според обкръжаващите сключването на договора факти, други сделки между страните или с трети лица“, 3. „Допустимо ли е чрез гласни доказателства /при това свидетелски показания дадени от лице, което не е страна по сделката и няма конкретни лични наблюдения и впечатления по време на извършването й/относно факти, произтекли след значителен период от време след извършване на прехвърлителната сделка, да бъде оборена законовата презумпция по чл. 92 ЗС, която се явява част от съдържанието на писмения договор относно предмета на сделката, сключена в нотариална форма“, като се поддържа произнасянето по последните два въпроса да противоречи на решението по гр. д № 3180/2016 год. на І г. о. и на решението по гр. д. № 777/2010 год., І г. о. Ответниците по жалбата, чрез пълномощника им адв. В. И., оспорват същата в представения писмен отговор и искат въззивното решение да се потвърди. Върховният касационен съд, състав на II г. о., след извършена проверка, намира касационната жалба за процесуално допустима – същата е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирани лица и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. По предмета на настоящето производство - не е налице релевираното основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение поради следните съображения: Изразеното в представената от касаторите практика на ВКС /решение № 183 от 18.06.12 год. по гр. д. № 88/2012 год. І г. о. и решение № 60088 от 6.07.2021 год. по гр. д. № 3876/2020 год. ІІ г. о. становище по въпроса за приложението на презумпцията по чл. 92 ЗС в хипотеза когато се прехвърля правото на собственост върху земята, без изрично да са посочени сградите и подобренията в него, е споделено от въззивния съд. За да приеме, че в случая презумпцията е оборена, съдът е тълкувал волята на страните по договора за дарение във връзка с намерението им да прехвърлят само земята, но не и построената в нея двуетажна сграда, на всеки от етажите в която живеели семействата на двама от синовете на наследодателите, както и те самите заедно с това на единия от тях. За разкриване на действителната воля съдът е кредитирал показанията на разпитания свидетел, последващото снабдяване с констативен нотариален акт за втория етаж от сградата на името на единия от синовете, което не се оспорва в настоящето производство, самото поведение на ответниците след дарението относно проявление на придобитите права по отношение на сградата, построена със строителни книжа – арх. проект и строително разрешение, съдържаща два отделни жилищни етажи, реализираното впоследствие строителство от тях на стопанска сграда в имота – по разрешение за строеж от 31.03.2014 год. и удостоверение за въвеждане в експлоатация от 5.10.2015 год. - на пристройка към жилищна сграда, а по скица – друг вид сграда за обитаване. Обсъдил е и самото съдържание на договора за дарение, потвърждаващо извода за намерение да се прехвърли само земята, без сградата. При тези данни изводът на въззивния съд не противоречи на представената практика на ВКС, която сочи, че действителната воля на страните трябва да се извлече чрез тълкуване както на нотариалния акт, така и изявленията, поведението на страните при сключване на договора, на други факти във връзка с това. Именно тези обстоятелства в случая, установени в настоящето производство сочат на извода, че макар и да не е изрично изключена сградата от договора за дарение от 1998 год., не може да се приеме, че същата е прехвърлена заедно със земята. Доказано е друго – съществуват два жилищни етажа в сградата, единият е собственост на един от синовете на наследодателите, в другия /процесния/ живеели наследодателите с другия син, а ответниците, дарената страна по договора от 1998 год. са построили друга сграда в имота. Тези обстоятелства сочат на различна фактическа обстановка от тази, предмет на цитираните решения от практиката на ВКС, поради което и не е налице противоречиво произнасяне на въззивния съд. Напротив, обжалваното решение е съобразено с приетото в представеното друго решение - по гр. д. № 3180/2016 год. на І г. о. и цитираната в него практика, относно необходимостта в определени случаи да се тълкува по правилото на чл. 20 ЗЗД волята на страните, изразена в договора, от които произтичат спорните права. Формулираните от касаторите въпроси в изложението са израз на позицията на касаторите и несъгласието им с направения извод на съда, но не могат да обосноват извод за наличие на основание за допускане на касационно обжалване поради изложените по-горе съображения за липса на противоречие с практиката на ВКС. Липсват и основания по чл. 280, ал. 2 ГПК, поради което и не следва да се допуска касационно обжалване. Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.