Определение № 256 от 21.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 146/2020 г.

Производството е с правно основание чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от К. А. Г. срещу въззивно решение № 3169 от 12.07.2019 г. по възз. гр. д. № 291 /2019 г. на Благоевградски окръжен съд, с което 1) е обезсилено като недопустимо решение № 9560 /11.10.2018 г. по гр.д. № 1330 /2015 г. на РС Благоевград в частта, с която е уважен установителен иск за собственост за първия жилищен етаж от сграда, находяща се в [населено място], ведно с 1/3 ид. части от тавана и общите части на сградата, 2) отменено е първоинстанционното решение в частта, с която е уважен искът по чл.108 ЗС и е отменен по реда на чл.537,ал.2 ГПК частично нотариален акт №.... г. и вместо това е постановено: отхвърлен е като неоснователен предявеният от К. А. Г. срещу К. Г. Х., С. Й. Х. и И. С. Х. по чл.108 ЗС за признаването му за собственик и предаването на владението на 1/3 ид. части от зимничния етаж от сградата, представляваща две зимнични стаи и преустроената част от същите в тоалетна, от които към настоящия етап е обособен самостоятелен обект с площ от 45 кв.м., подробно индивидуализиран в решението и е отхвърлено като неоснователно искането по чл.537,ал. 2 ГПК за отмяна на нотариалния акт №....г. в частта, с която К. Г. Х. е призната за собственик на основание давностно владение на този самостоятелен обект. Насрещните страни по жалбата К. Г. Х., С. Й. Х. и И. С. Х. не са подали писмен отговор. Касационната жалба е допустима, тъй като е подадена срещу въззивно решение по установителен иск и по ревандикационен иск за защита на право на собственост върху недвижим имот, по отношение на които не е налице ограничение за касационно обжалване по чл.280,ал.3 ГПК. За да постанови обжалваното решение по въззивна жалба на ответниците по исковете, въззивният съд след като е обсъдил доводите на страните и е установил релевантните за спора факти въз основа на преценка на събраните по делото доказателства, е приел за установено от правна страна следното: Положителният установителен иск за първия етаж от жилищна сграда, ведно с 1/3 ид. част от тавана и общите части на сградата е недопустим, тъй като липсва каквото и да било оспорване от страна на ответниците на тези искови вещни права, напротив тези права се признават от ответниците. При отсъствието на спор по отношение на тях липсва и правен интерес от собственическия установителен иск. Спорна е единствено собствеността върху обектите, предмет на ревандикационния иск, който е допустим. Наследствено-правните, брачни и родствени връзки между страните са установени. С нот. акт № .... г. родителите Д. и В. С. отстъпват върху собствения си парцел на двете си дъщери С. Г. (баба на ищеца, жалбоподател в касационното производство) и В. К. правото на строеж, съответно върху първия и втория жилищен етаж, ведно с 1 /3 ид.ч. от мазето и тавана и с участие в общите части на предстоящата да бъде изградена сграда. Не се спори, че третият етаж е построен от А. К.. С нот. акт № .... г. родителите Д. и В. С. са дарили сина си Л. К. и с 100 /336 ид.ч. от дворното място. Видно от заключенията на съдебно-техническите експертизи се установява, че изградените по архитектурен проект 5 мазета за обслужване на жилищата (етажите) и функционално свързани с тях, са разпределени между етажните съсобственици едва с договора от 20.05.1968 г.. Освен реалното разпределение на мазетата, етажните собственици и ползувателя Д. С. постигат съгласие сестрите да дарят брат си Л. К. двете подробно описани мазета и място за клозет от мазето на С. Г.. След дарението уговарят и ограничаване ползването от сестрите на мазетата по описан начин. С така подписания договор и с последващо дарение от 21.05.1968 г., материализирано в нотариален акт № .... г., две зимнични стаи, мястото под стълбите и мястото за клозет от дела на С. Г., включително помещението с учредено право на ползване, са прехвърлени на Л. К.. По този начин процесната площ, идентифицирана от вещото лице като мазе №3, мазе №4 и част от мазе № 5, е загубила характеристиката си на обща част по предназначение и е преминала в индивидуална собственост на Л. К.. Подобна промяна съответства на действащия към 1968 г. правен режим, допускащ изменение на предназначението на обща според архитектурния проект част, както при възникване на етажната собственост, така и вследствие на сделка при единодушното съгласие на етажните собственици. В случая единодушното съгласие на етажните собственици за промяна на статута на обща част по предназначение произтича от конкретен акт (в съответствие с установената съдебна практика (решение по гр.д. № 979 /2009 г., I г.о. на ВКС), понеже с изменение на предназначението се придава друг характер на съсобствеността – тя става обикновена. По общо съгласие на етажните собственици частите с променено предназначение могат да се възлагат както в собственост на някой от етажните собственици, така и на външно лице, в този смисъл е и разбирането на ВС и ВКС (решения по гр.д. № 3279 /1980 г., I г.о. и по гр.д. № 2412 /2008 г., IV,), От това следва неоснователността на многословните твърдения на ищеца, че складовите помещения са обслужващи по своя характер, поради което не са самостоятелни обекти и не могат да бъдат отчуждавани отделно от жилищата. В случая договорът от 20.05.1968 г. е надлежен акт, материализиращ по категоричен начин изричното единодушно съгласие на етажните собственици за промяна на предназначението на описаните площи от мазетата на С. Г. и В. К. в жилище за техния брат Л. К. и в изискуемата форма същите са му валидно дарени (н.а. №.... г.), тъй като след дарението всяка една от сестрите е запазила собствеността върху едно мазе, индивидуализирано от съда и така жилищата им не са останали без складови помещения, отделно от това двете притежават и по 1 /3 ид.ч. от тавана. След такава промяна общите части по предназначение стават индивидуална (лична) собственост на лицето, в чиято полза е дадено общото съгласие. Характерът и статутът на обекта допълнително се очертава и в удостоверението за търпимост от 2013 г., който не подлежи на премахване и забрана за ползване. Въз основа на обсъждане на събраните доказателства по делото, включително заключенията на вещите лица, въззивният съд е приел, че дарените от сестрите на техния брат с цел жилищното му осигуряване помещения са променени в жилище. Съдът е обосновал и изводът, че до смъртта на втората съпруга на Л. К. (бракът е от 1968 г.) З. К. (през 2009 г.) не е имало каквито и да е спорове във връзка с процесното жилище от страна на дарителките и техните семейства. За пълнота може да се добави, че видно от приетото неоспорено заключение на съдебно-техническа експертиза, на което въззивният съд е основал изводите си, процесното жилище е образувано от помещения, които са преобразувани в жилищни и от санитарен възел, то е разположено в приземен етаж (подът на процесното жилище е разположен над средно прилежащото ниво на терена (в тази си част може да се счита за като частичен надземен етаж), съгласно одобрения проект размерите на прозорците по фасадите на този етаж са 122 /68 см., светлата височина на жилището е 245 см.; с преустройството и промяната на предназначението на помещенията, от които е образувано процесното жилище не е нарушена конструктивната схема на сградата, не са засегнати носещи колони и зидове, не е намалена носимоспособността и устойчивостта на сградата, от изградената допълнителна стена за оформяне на сервизното помещение товарите се пренасят директно в почвата. За жилище се ползва и складовото помещение на К. (собствениците на 3 етаж). Видно от изложеното за мотивите на въззивния съд обуславящите въпроси са: При извод на съда, че ищецът по иск по чл.108 ЗС не е доказал твърдението си, че е собственик на процесния имот, на което основава иска си и което е оспорено от ответниците, следва ли съдът да се занимава с останалите възражения на ответниците, че са придобили собствеността върху имота (на който ищецът не е собственик), за да отхвърли иска по чл.108 ЗС; През 1968 г. била ли е допустима промяната на предназначението на съседни помещения в сутерен на сграда в етажна собственост от складови (избени) в жилищни по общо съгласие на всички етажни собственици, когато съвкупността на помещенията с променено предназначение е отговаряла на изискванията за жилище и когато всеки един от етажните собственици е запазил в собственост друго складово помещение (в сутерена); През 1968 г. допустимо ли е било по общо съгласие на етажните собственици прехвърлянето на собствеността върху така описаните помещения (с променено предназначение, които в съвкупност образуват жилище), от етажните собственици, на които те принадлежат, с договор във формата на нотариален акт, на лице, което не е етажен собственик, при условие, че всеки един от прехвърлителите е запазил собствеността на складово помещение към жилището си и дали такива договори са пораждали транслативен ефект (дали са прехвърляли правото на собственост). В изложението за допускане на касационно обжалване жалбоподателят извежда множество въпроси (на л.4 и л.5 от общо 12), номерирани от 1 до 9, свързани с множество фактически твърдения и правни доводи по иска по чл.108 ЗС, че ответниците не са придобили собствеността върху процесните помещения. Доколкото от тези въпроси могат да бъдат уточнени изложените обуславящи материалноправни въпроси (след първия въпрос, който е процедсуалноправен), жалбоподателят не обосновава по отношение на тях допълнителните основания за допускане на касационно обжалване, предвидени в разпоредбата на чл.280,ал.1,т.1,т.2 и т.3 ГПК. Той се позовава на множество съдебни решения, не представя нито едно от тях и не сочи в нито едно от тях различно разрешение на някой от обуславящите въпроси от това на въззивния съд, който в разрешенията си се е позовал на решения на ВКС. Част от въпросите са основани на твърдения, каквито не с установени по делото - за придобиване по давност на право на собственост: от кого и спрямо кога трябва да бъдат манифестирани конклудентни действия и длъжен ли е съдът да посочи конкретно тези действия, включително и времето на извършването им. Както беше посочено, въззивният съд е приел за основателно възражението на ответниците, че ищецът не е собственик на процесните помещения, поради което не се е занимавал с останалите евентуални възражения на ответниците. Както беше посочено, въззивният съд е приел, че правото на собственост е прехвърлено чрез конкретни обсъдени от него сделки през 1968 г, поради което ищецът не е собственик на процесните помещения. Поради този извод (че ищецът не е доказал основанието на иска си по чл.108 ЗС), въззивният съд в съответствие с установената практика не е следвало да се занимава с въпросите дали първите двама ответници са придобили процесния имот по давност през 2013 г. (за което са се снабдили с констативен нотариален акт), нито дали сделката, с която са прехвърлили права на третата ответница е валидна и дали е породила прехвърлително действие. Друга част от въпросите са основани на твърдения на жалбоподателя, които не са приети за установени по делото - че прехвърлените помещения не са годен обект на прехвърлителна сделка. Въззивният съд е приел обратното, че всички етажни собственици с изричен акт са постигнали съгласие за промяна на предназначението на няколко конкретни помещения в сутерена в жилище през 1968 г. и едва след това са сключени сделки за прехвърляне на собствеността на тези помещения. Друга част от въпросите са свързани с приемане и отказ от наследство, с учредяването, прекратяването и наследяването на право на ползване, те също не са обуславящи. Както беше посочено, от значение за отхвърлянето на иска по чл.108 ЗС е изводът на въззивният съд, че ищецът не е собственик на никакво помещение, включено в процесното жилище. Друга част от въпросите са свързани с факти (не са правни по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК и приетото с т.1 от ТР № 1 /2010 на ОСГТК на ВКС) – за прекратяване на правото на ползване на Д. С. и с какъв факт. Освен, че не са правни, тези въпроси не са обуславящи по изложените вече съображения (от тях не са направени и не е следвало да бъдат направени изводи, че ищецът е собственик) Съответно сочените във връзка с необуславящите въпроси съдебни решения не обосновават допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК. В изложението си за допускане на касационно обжалване жалбоподателят е посочил и разпоредбата на чл.280,ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност без да изложи отделни аргументи за това. Настоящият състав намира, че за да е очевидна, неправилността на обжалваното решение трябва да е толкова съществена, че да може да бъде констатирана при прочит на решението (на мотивите към него). В конкретния случай при запознаване със съдебното решение настоящият състав не установи то да е постановено в явно нарушение на материалния или процесуалния закон, нито извън тези закони, нито да е явно необосновано (фактическите изводи на съда да не съответстват на обсъдените от него доказателства). Поради изложеното не са осъществени основания по чл.280,ал.1 и ал.2,предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски. Ответниците не претендират разноски, нито са представили доказателства, че са направили такива. Поради изложеното разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното, съдът