Определение № 2049 от 08.07.2026 г. на ВКС по т. д. № 1188/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Държавно предприятие „Национална компания „Железопътна инфраструктура“ против определение № 134 от 16.01.2026 г. по в. ч. гр. д. № 3202/2025 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено постановеното от Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-11 състав определение № 3313 от 18.08.2025 г. по т. д. № 2142/2024 г. за спиране на производството по същото дело до приключване на т. д. № 2082/2023 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-9 състав с влязъл в сила съдебен акт. Частният касатор моли за отмяна на въззивното определение като неправилно. Изразява несъгласие с извода на съда за наличие на предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на производството по делото, като твърди, че не може да бъде установена идентичността на вземанията за неустойка, предмет на двете дела, доколкото вземането по т. д. № 2082/2023 г. не е идентифицирано със срока на забавата, за която неустойката се дължи. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване, с твърдението, че са „от значение за точното прилагане на закона“, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. При заведени осъдителен иск и отрицателен установителен иск, между едни и същи страни, които искове имат за предмет едно и също вземане и които се намират на една и съща фаза на производството в първа инстанция, следва ли да бъде спряно производството по осъдителния иск, ако отрицателният установителен иск е заведен пръв; 2. При произнасянето на съда относно идентичността на предмета на отрицателен установителен иск за мораторна неустойка и осъдителен иск за мораторна неустойка следва ли да се съдържа произнасяне за периода, за който се претендира същата мораторна неустойка в двата иска”. Ответниците по частната касационна жалба – „ВДХ” АД, [населено място], „Инжстройинженеринг“ ЕООД, [населено място], „Битумина ГмбХ България“ ЕООД, [населено място], като участници в дружество по ЗЗД „Евро път“, [населено място] – оспорват същата и молят за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение като неоснователна. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна, поради което е процесуално допустима. При преценката за наличие на предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК въззивният съд е съпоставил предмета на настоящото дело – главен иск с правно основание чл. 92, ал.1 ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят солидарно на ищеца сумата 340 830 лева – мораторна неустойка по чл. 69, ал. 1 от процесния договор за периода 22.06.2021г. - 19.11.2021г. и евентуални искове за заплащане на част от същата сума от всеки от ответниците (участници в дружество по ЗЗД „Евро път“ – изпълнител по договора), с предмета на т. д. № 2082/2023г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-9 – отрицателен установителен иск на ответниците по настоящото дело срещу ищеца „Национална компания „Железопътна инфраструктура“ за признаване за установено недължимост на сумата 340 830 лева, представляваща начислена от него мораторна неустойка по чл. 69, ал. 1 от процесния договор. В резултат на тази съпоставка решаващият състав е формирал извод, че предмет на двете съдебни производства е едно и също вземане, което има един и същ договорен източник и един и същ размер и че разликата е единствено във вида на търсената защита. С оглед на това, че осъдителният иск съдържа в себе си имплицитно и установителна част, т.е. дали вземането съществува, кой е длъжник и кой е кредитор, както и какъв е размерът му, съдът, прилагайки указанията по т. 5 на Тълкувателно решение № 7 от 31.07.2017г. на ОСГТК на ВКС, е приел, че въпреки различието в спорните предмети, между диспозитивите на двете решения – установителен по т. д. № 2082/2023г. на СГС, и осъдителен – по настоящото дело, възниква съотношение, по силата на което предметът на единия диспозитив (установителният) имплицитно се включва в предмета на другия диспозитив (осъдителния), поради което производството по настоящото дело следва да бъде спряно до разрешаването на спора по преюдициалното правоотношение относно дължимостта на неустойката по чл. 69, ал. 1 от процесния договор. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. На първо място, поставените от частния касатор въпроси нямат характеристиката на значими по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като същите са изцяло относими към правилността на обжалвания акт. Изводът относно идентичността на вземанията по двете дела е предпоставен от съобразяването на фактите и доказателствата по всяко от тях, поради което проверката на правилността му е предмет на самия касационен контрол, но не и основание за допускането му. Независимо от това, напълно достатъчно за недопускане на касационното обжалване е ненадлежното заявяване на единственото поддържано за двата въпроса основание – основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно задължителните указания в т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, посоченото основание се формира от две кумулативно изискуеми предпоставки – значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, докато в случая е заявена само едната от тях, при това – бланкетно и без необходимата аргументация. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, Трети състав