Определение № 1394 от 25.03.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2428/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 6244/17.03.2023 година, подадена от Ф. Д., срещу решение № 295/13.03.2023 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 2628/2022 година. С обжалваното въззивно решение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение № 262 083/20.06.2022 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-14 състав, постановено по гр. д. № 2465/2021 година, с което е отхвърлен предявеният от Ф. Д. срещу С. Нанова Ц. иск, с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 100 530.00 €, представляваща дадено на неосъществено основание, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяване на иска 23.02.2021 година до окончателното плащане. В подадената от Ф. Д. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният от него срещу С. Нанова Ц. иск, с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД да бъде уважен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и по ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответницата по касационната жалба С. Нанова Ц. и третото лице, нейн помагач, А. Д. С. не са подали отговор на касационната жалба, като не са изразили становище по допустимостта и основателността й. Ф. Д. е бил уведомен за обжалваното решение на 24.03.2023 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 6244/17.03.2023 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: одимите за това средства по банкова сметка на Ц.-правно допустим способ за „касовото“ изпълнение на поетите задължения на възложителя по договора за изработка-за ремонт на къщата). Тъй като в процеса на доказване било установено от С. Нанова Ц., че исковата сума била постъпила в нейния патримониум (включително и като посредник във възникналите между брата и сестрата имуществени отношения по повод извършване на процесния основен ремонт) въз основа на годен юридически факт-действително договорно правоотношение за „ремонт и възстановяване“ на къщата, получената от С. Ц. материална облага била с правно основание (тези суми били изразходвани именно за осъществяване на възложените от собственика на къщата на своя брат ремонтни дейности), поради което не дължала връщане на сумата от 10 0530.00 €. Както било изяснено, в случай че с исковата сума се бил обогатил собственикът на къщата (чрез изпълнение на негово парично задължение или чрез увеличаване стойността на имота), Ф. Д. би бил материалноправно легитимиран да предяви кондикционен иск срещу А. С., а не срещу С. Нанова Ц. (чрез нейната банкова сметка единствено било постигнато намерението на ищеца-да финансира ремонта на къщата, собствена на неговата интимна приятелка, с която имал намерение трайно да се установи в Република България). С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Ф. Д. е поискал въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за това как се разпределя доказателствената тежест по искове с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД-длъжен ли е ищецът да доказва основанието на извършената престация?; за това допустими ли са свидетелски показания за доказване на договорни отношения на стойност над 5000.00 лева, както и за установяване на правни сделки, за действителността на които законът изисква писмен акт?; за това в хипотезата на иск за неоснователно обогатяване, може ли липсата на писмен договор да се тълкува във вреда на ищеца?; за това допустими ли са свидетелски показания/обяснения за доказване на сключени договори в собствена полза?; за това може ли мандатарят да докаже надлежно изпълнение на поръчка на стойност над 5000.00 лева със свидетелски показания?; за това как се доказва надлежно изпълнение на устни мандатни правоотношения-дължи ли мандатарят отчет на поръчващия, включително документи за извършени разходи?; за това може ли дарствено намерение да се презюмира без да бъде доказано? и за задължението на съда да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет доводи, твърдения и възражения на страните. По отношение на първия от посочените по-горе въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК са наведени доводи за противоречие между въззивното решение и решение № 556/13.07.2010 година, постановено по гр. д. № 46/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 138/07.10.2009 година, постановено по т. д. № 375/2009 година и решение № 211/26.11.2013 година, постановено по т. д. № 1082/2012 година, двете по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Така поставения въпрос е важен, но не обосновава допускането на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. В цитираната от Ф. Д. съдебна практика е прието, че и в трите хипотези на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД ищецът носи доказателствената тежест за установяване на извършеното даване, а ответникът трябва да докаже съществуването на основание да задържи даденото. Действително в случаите, когато ищецът по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД твърди, че даването е извършено във връзка с конкретно основание, което не се оспорва от ответника, то последният е този който трябва да установи, че това основание се е осъществило. Когато ответникът оспорва твърдяното от ищеца основание за получаване, като твърди друго такова, пак ответникът е този, който трябва да установи съществуването на това друго основание и това, че даването е извършено във връзка с него. При такъв спор ищецът, ще следва да установява, че даването е извършено именно въз основа на твърдяното от него основание, което не се е осъществило, а не въз основа на твърдяното от ответника такова. В случая въззивният съд е отхвърлил предявения от Ф. Д. иск по чл. 55, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД с основния мотив, С. Нанова Ц. е доказало основанието да получи сумите, а не поради това, че ищецът не е установил твърдяното от него основание за извършване на преводите. Последното е само един от мотивите за отхвърлянето на иска и допускането на касационно обжалване само по този въпрос, без такова да се допуска по останалите мотиви на въззивния съд за отхвърляне на иса е безпредметно. Това от своя страна води до извода, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение и по третия от въпросите, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Ф. Д.. Действително съдебният състав е приел, че между Д. и С. Нанова Ц. не съществува твърдяното от първия правоотношение, като се е позовал на липсата на формата за действителност на договора, но както се посочи и по-горе това не е основния мотив за отхвърлянето на иска. Вторият, четвъртият, петият и шестият от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Ф. Д. правни въпроси също не обуславят допускането на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. Същите са свързани с доказателствените средства, чрез които може да се установят твърдените от С. Нанова Ц. за това, че е получила сумите от Д. на правно основание. Във връзка с това трябва да се има предвид, че се касае до отношения между лица, за които съгласно чл. 164, ал. 1, т. 3 от ГПК не намира приложението ограничението за доказване на сключени между тях договори със свидетелски показания. Поради това съществуването на такива може да бъде установявано посредством свидетели, а това води до извода, че по този начин може да се доказва и изпълнението на тези договори. Това важи с още по-голяма сила в случаите, когато насрещната страна по спора не е участник в тези правоотношения, а трето лице. Поради това така поставените въпроси не обосновават допускането на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационен контрол. Това важи и за последният от поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на Ф. Д. въпроси, тъй като той основно е свързан с твърдението му, че Софийския апелативен съд не е обсъдил и преценил доводите му за недопустимостта на свидетелските показания. Не са налице основания за допускане на касационното обжалване и по въпроса за това може ли дарствено намерение да се презумира без да бъде доказано, тъй като въззивният съд не е приемал в мотивите към решението си, че Ф. Д. е имал намерение да надари С. Нанова Ц.. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Ф. Д. е поискал въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Ф. Д. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, а също така и по ал. 2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 295/13.03.2023 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 8-ми състав, постановено по гр. д. № 2628/2022 година, по подадената срещу него от Ф. Д., касационна жалба с вх. № 6244/17.03.2023 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение