Определение № 1215 от 22.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3746/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Н. Д. Р., с адрес в [населено място], представляван от адв. В. С., против решение № 303 от 17 август 2022 г., постановено по в.гр.д. № 294/2022 г. по описа на Софийски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 260001 от 14 февруари 2022 г., постановено по гр.д. № 5/2020 г. по описа на Районен съд Сливница, в частта за отхвърляне предявения от Р. против И. Г. С., с адрес в [населено място], иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД, за установяване съществуването на вземане в размер на 5320 лева, представляващо обезщетение за лишаване от ползване на недвижим имот за период от 19 месеца (по 280 лева месечно), ведно със законната лихва върху сумата от 16.07.2019 г. до окончателното изплащане, както и мораторна лихва върху всяка от главниците в общ размер на 660,50 лева за периода 15.12.2017 г.-15.07.2019 г. В касационната жалба се заявява, че въззивното решение е неправилно, тъй като съдът неправилно е квалифицирал предявения иск. Поддържа се, че е налице вероятна нищожност или недопустимост на решението, както и очевидна неправилност. Липсвали мотиви на въззивния съд по съществени възражения, съображения и събрани по искане на касатора доказателства, което съставлява съществено процесуално нарушение; при постановяване на решението въззивният съд е нарушил задължението си да съобрази научните, логическите и опитните правила при преценка на доказателствата; допуснати са нарушения на императивни правни норми; налице е несъответствие на мотивите на обжалвания акт с изводите относно правопораждащите факти, както и на изводите с установеното по делото от представените доказателства. Сочи се, че по делото не са коментирани изцяло показанията на свидетелите Т. и В., а в частите, в които е взето отношение по тях, това е направено превратно както от районния съд, така и от въззивната инстанция; не са обсъдени оплакванията на касатора, че районният съд се е произнесъл по непредявен иск, приемайки в нарушение на закона, че искът за обезщетение за лишаване от ползването на недвижим имот е с правна квалификация чл. 79, ал. 1 ЗЗД, а както е посочено във въззивната жалба, възможните правни квалификации са чл. 45 ЗЗД, чл. 233 ЗЗД или чл. 59 ЗЗД. Касаторът твърди, че по това възражение, исканията във връзка с него и представените доказателства, въззивният съд въобще не е постановил мотиви, все едно че не са правени такива, като незаконосъобразно е потвърдил решението на първата инстанция в тази част, а доколкото има мотиви – те са незадоволителни, и е налице очевидна неправилност на решението, тъй като според константната практика на ВКС един от пороците, водещи до очевидна неправилност, е произнасяне на въззивния съд по непредявено искане в нарушение на диспозитивното начало на исковия процес, което е сторено и по настоящото дело. Касаторът счита, че са налице и предпоставките и по чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като въззивното решение е вероятно нищожно или недопустимо. Навеждат се оплаквания, че по делото не са обсъдени редица писмени и гласни доказателства от съществено значение за делото, а доколкото е налице обсъждане, то е незадоволително; показанията на споменатите свидетели са обсъдени превратно, а писмените доказателства за плащане на такса за възстановяване на електрозахранването от 19.07.2019 г., платежното нареждане от 15.07.2019 г. за сумата от 1193,73 лева, решението на Софийски районен съд по гр.д. № 67975/ 2017 г., въобще не са обсъдени, както и аргументите и съображенията във връзка със събраните доказателства и установените факти. Не е съобразена установената със събраните писмени и гласни доказателства фактическа обстановка и са направени необосновани и неправилни изводи от фактическа и правна страна, водещи до очевидна неправилност на решението. Сочи се, че е прието за установено, че електрозахранването в имота е било прекъснато и че при тези доказателства е абсурден, необоснован и незаконосъобразен изводът на въззивния съд, че касаторът не е доказал в какъв период в апартамента не е имало ток и оттам, че е останала недоказана претенцията за обезщетението за неползване на имота. Според касатора от свидетелските показания и от приетия по делото договор за наем се установява, че същият е от 12.09.2016 г.; св. В. посочила, че токът бил спрян поради няколко неплатени сметки, а от приложеното решение на Софийския районен съд по гр.д. № 67975/2017 г. е установено категорично, че неплащането е за периода 16.08.2016 г.-14.01.2017 г. От събраните доказателства категорично е установен и краят на периода, а именно 16.07.2019 г. Необосновано и незаконосъобразно е прието от въззивния съд и че липсва сигурност, че имотът е щял да бъде отдаван под наем, че касаторът е щял да получава доходи за това, както и че не са ангажирани доказателства, че касаторът е правил опити да отдава апартамента под наем, че е разговарял с евентуални наематели, че е преговарял с тях, подготвял е договори и т.н., но те са били неуспешни заради липсата на електроснабдяване. Твърди се, че от представените пред въззивната инстанция договори за наем с трима наематели за периоди след процесния, незаконосъобразно неприети и необсъдени от съда, категорично се установява, че имотът се отдава под наем. Превратно са цитирани и показанията на св. Т., че касаторът бил противник на отдаването на апартамента под наем, тъй като свидетелят имал предвид отдалечен във времето период, датиращ много преди отдаване на имота под наем на ответника и последващи наематели. В първата инстанция е прието и заключение на съдебна експертиза, което установява относимата наемна цена за претендирания период. Подчертано е, че всички доказателства в подкрепа на тезата за основателност на иска или не са коментирани, или това е направено превратно и необосновано във вреда на касатора, като изцяло е възприета тезата на ответника, останала недоказана и опровергана от събраните по делото доказателства; по съществени съображения на касатора липсват мотиви, поради което не ставало ясно защо е постановено решение в този му вид. В нарушение на процесуалните правила не са приети допустимите и относими доказателствата, приложени към въззивната жалба, с оглед на което необосновано въззивният съд е приел, че касаторът не е ангажирал доказателства, че е правил опити да отдава апартамента под наем, че подготвял договори, но били неуспешни поради липсата на електроснабдяване в имота. Твърди се, че тези доказателства са представени именно за оборване на направеното в тази насока възражение от ответника едва в открито съдебно заседание в хода по същество и незаконосъобразно възприето и уважено от районния съд. С оглед неподаването на отговор и неоспорването на тези твърдения в установения срок, касаторът счита, че с писмената си защита ответникът не може да ги оспорва, тъй като ако се приеме обратното, същият ще бъде поставен в по-благоприятно положение от ищеца; ако това възражение е било направено своевременно, ищецът щял във връзка с него да представи още пред първата инстанция писмените доказателства, приложени към въззивната жалба, че имотът се отдава под наем. Поддържа се, че намерението за отдаване на имота под наем е категорично установено и от събраните свидетелски показания. Твърди се също, че няма как имотът да е върнат от наемателя във вида, в който е предаден – с ток, тъй като е върнат без ток, както необосновано е приел съдът. Въззивният съд е коментирал само изявленията на ответника и въз основа на тях е приел за доказани факти, които в действителност не са доказани по делото, като е пропуснал да обсъди действително установените по делото факти със събраните по него доказателства. Накрая се твърди, че при напълно изяснена фактическа обстановка с оглед поисканите от ищеца, допуснати и събрани от съда доказателства, въззивният съд е направил необосновани, незаконосъобразни и неправилни изводи, постановил е очевидно неправилно решение, с което е отхвърлил исковата претенция. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поддържа се и че обжалваното решение е вероятно нищожно или недопустимо. В отговор на касационната жалба ответникът И. Г. С., с адрес в [населено място], представляван от адв. Д. А., излага становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване и сочи доводи за неоснователност на жалбата по същество. В обжалваното решение въззивният съд приема за установено, че на 16.07.2019 г. касаторът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу И. Г. С. за сумата 5320 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползване на недвижим имот, респ. пропуснати ползи за 19 месеца (по 280 лева месечно), ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на заявлението в съда до окончателното й изплащане, както и сумата в размер на 454,98 лева – мораторна лихва върху всяка от главниците за периода 15.12.2017 г.-15.07.2019 г. Въз основа на заявлението Районен съд Сливница е издал заповед № 305 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 29.10.2019 г. по ч.гр.д. № 531/2019 г. С оглед депозирано възражение, касаторът предявил срещу С. иск по чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86 ЗЗД, за установяване, че последният му дължи вземанията, за които е издадена заповедта. Установено е, че с договор за наем от 12.09.2016 г. касаторът предоставил на ответника ползването на собствения му апартамент, находящ се в [населено място], срещу заплащане на месечна наемна цена в размер на 280 лева; съгласно чл. 6.6 от договора ответникът следвало да заплаща разходите за консумативи - електроенергия и вода, както и да представя платежни документи на наемодателя при поискване. Констатирано е, че електрозахранването в имота е било прекъснато и че с решение от 11.05.2018 г. по гр. д. № 67975/2017 г. по описа на Софийския районен съд, е признато за установено, че Р. дължи на „ЧЕЗ Електро България“ АД сумата 556,49 лева, представляваща потребена електрическа енергия за периода 16.08.2016 г.-14.01.2017 г. за процесния апартамент, ведно със законна лихва върху сумата от 25.05.2017 г., 19,24 лева обезщетение за забава за периода 21.10.2016 г.-18.05.2017 г., и е осъден да заплати сумите 408,00 лева и 87,00 лева, представляващи разноски. Със същото решение по предявен обратен иск от Р. срещу С., последният е осъден да плати сумата 830,73 лева – обезщетение вместо изпълнение на поето задължение съгласно договор за наем, която сума е сбор от сумата 556,49 лева, представляваща потребената и незаплатена електрическа енергия, 19,24 лева обезщетение за забава и сумата 255 лева разноски за държавни такси и адвокатски възнаграждения. На 19.12.2017 г. Р. и С. са сключили споразумение за прекратяване на договора за наем, считано от същата дата, като се договорили, че неплатените наеми са в размер на 2043 лева, а ползваната и незаплатена от ответника електрическа енергия, за която касаторът е осъден, е в размер на 662 лева, ведно със законната лихва, считано от 25.05.2017 г.; дължимите суми ще се изплащат от ответника на всяко 15-то число от месеца по 300 лева, до пълното изплащане; било уговорено и че първото плащане ще бъде на 15.01.2018 г., но сумите не са заплатени от ответника. По делото са събрани свидетелски показания: от разпита на св. П. Т. се установява, че същият дал в заем на касатора сумата 1200 лева, за да заплати задълженията си към „ЧЕЗ Електро България” АД за процесния имот, и че Р. не можел да отдава имота си под наем на други лица, поради това че в жилището нямало ток; св. Фина В. (майка на ищеца) сочи, че синът й отдал апартамент под наем на С. през м. септември 2016 г., ответникът не плащал редовно наема, нито сметките за консумирана електрическа енергия и вода, което довело до прекъсване на електроснабдяването към имота, Р. взел пари на заем, за да плати задълженията си към „ЧЕЗ Електро България“ АД, около една година в жилището нямало ток и то не можело да се ползва, в т.ч. Р. не е можел да отдава имота под наем на други лица. Въззивният съд приема, че от свидетелските показания не може да се установи с категоричност какъв е бил периодът, през който е било прекъснато електрозахранването към имота; за установяване на това обстоятелство не са ангажирани други доказателства. Съгласно приетото по делото заключение на техническа експертиза, средната пазарна месечна цена, респ. обезщетението за неползване на имота (пропуснати ползи) за периода 19.12.2017 г.-15.07.2019 г. (19 месеца), е в размер на 5320 лева, а мораторната лихва върху обезщетението за неползване на имота за същия период е в размер на 660,50 лева. Въззивната инстанция е съобразила, че пропуснатата полза е елемент от фактическия състав, пораждащ правото на обезщетение, поради което и при липса на изрично установена в закона презумпция за настъпването й, същата следва да бъде доказана в процеса; само ако бъде доказано, че при точно изпълнение на длъжника имуществото на кредитора е могло да бъде увеличено, ще бъде постигната целта на предвиденото в чл. 82 ЗЗД обезщетяване - да се поправят претърпените от кредитора вреди, без да се допусне обогатяването му за сметка на длъжника. Въззивният състав обаче приема за недоказано по делото, че при точно изпълнение на задължението на ответника за заплащане на сумите за електричество ищецът със сигурност би получил увеличаване на имуществото си. Р. не е установил факта на създадени между него и трети лица правоотношения по повод ползването на имота, които са били осуетени именно в резултат от забавата на длъжника, нито че през периода на забавата е съществувала реална възможност за отдаване на апартамента под наем и за получаване на доходи от това, тъй като не са ангажирани доказателства, че е правил опити да отдава апартамента под наем, че е разговарял с евентуални наематели, че е преговарял с тях, подготвял е договори и т.н., но те са били безуспешни поради липсата на електроснабдяване в имота. От събраните доказателства не е създадено убеждение у съда, че това са ползи, чието пропускане, с оглед специфичните за случая обстоятелства, страните са могли да предположат и което е причинено именно от неизпълнението, т.е. което представлява необходим и закономерен резултат от прекъсването на електрозахранването. С оглед на изложеното, въззивният съд приема предявения иск за неоснователен и потвърждава решението на първата инстанция. К. съд намира, че не са налице поддържаните основания за допускане на касационното обжалване, очертани в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК. Според указанията, дадени от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК се допуска по посочен от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил решаващите правни изводи на въззивния съд по конкретното дело, ако по отношение на него са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. ВКС разяснява, че въпросите, които имат значение за правилността на въззивното решение, не са правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне. С първите два въпроса, формулирани в изложението, при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, се пита длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, и може ли съдът да обоснове решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и да изложи съображения защо една част от тях не възприема. Сочи се противоречие с ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., ТР № 1/2001 г., ОСГК, ВКС; ТР № 1/2010 г., ОСГТК, ВКС, както и с практика на ВКС според решение № 57 по т.д. № 432/2021 г., II т.о., решение № 16 по гр.д. № 2429/2021 г., I г.о., решение № 84 по гр.д. № 3141/2021 г., III г.о., решение № 69 по гр.д. № 2530/2021 г., III г.о., решение № 173 по гр.д. № 4404/2019 г., III г.о., решение № 74 по гр.д. № 2701/2019 г., III г.о., решение № 125 по т.д. № 1204/2018 г., II т.о., решение № 180 по гр.д. № 4801/2018 г., I г.о., и др. Постоянна е практиката, в т.ч. и изразената в цитираните решения, в разбирането, че въззивният съд като инстанция по съществото на правния спор в рамките, очертани във въззивната жалба, е длъжен да изложи в мотивите към решението си своята преценка на всички събрани по делото относими и допустими доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност, както и направените въз основа на това свои обосновани фактически констатации, като посочи кои обстоятелства приема за установени по делото, а също и своите правни изводи по същество на спора, като обсъди и даде обоснован отговор на направените от страните възражения и доводи. Поставените въпроси, макар да осъществяват формално изискванията на процесуалния закон за формулиране на правен въпрос от значение за изхода на спора, в случая не са годни да доведат до допускане на касационното обжалване, тъй като не са разрешени в противоречие със сочената практика. Касаторът обосновава значението на въпроса с твърдения, че „незадоволително“ въззивната инстанция е обсъдила събраните свидетелски показания и решението на Софийски районен съд по гр.д. № 67975/2017 г., както и че не е обсъдила представени с въззивната жалба писмени доказателства, а именно документ за платена такса за възстановяване на електрозахранването, платежно нареждане и договори за наем. Поставените правни въпроси са общи, отправени като цяло към дейността на съда в процесния случай, без да се адресира конкретен извод на съда. Отделно от това, не се разкрива и наличието на допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване съобразно правилото на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд е изследвал събраните като допустими и относими доказателства по делото – документи, свидетелски показания, експертно заключение, взел е предвид оплакванията на страните и въз основа на доказателствения материал ясно е мотивирал изводите си. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не може да послужи за целите на производството по чл. 288 ГПК. Относно част от посочените писмени доказателства, за които се твърди, че въззивната инстанция не е обсъдила, следва да се посочи, че по тях не е взето отношение, тъй като съдът с определение е оставил без уважение искането на жалбоподателя за приемането им по делото. Не се обосновава допускането на касационно обжалване и по третия въпрос: може ли въззивният съд, ако за отделни факти се разминават свидетелските показания, да приеме, че този факт не съществува, и длъжен ли е да прецени способността на всички свидетели обективно и точно да възприемат фактите, да съхраняват впечатленията си и да ги изложат добросъвестно пред съда, както и следва ли да съобрази също при какви обстоятелства свидетелят е възприел съответния факт и за кое време в хода на развитието на правоотношението между страните се отнася той, както и съпричастността на свидетеля с тези правоотношения. Твърди се, че въпросът е разрешен в противоречие със сочената по-горе съдебна практика, както и с решение № 554 по гр.д. № 1163/2010 г., IV г.о. Поставеният въпрос също не осъществява общо основание и не може да обоснове допускане на касационен контрол, тъй като не е свързан с разрешение, направено в решаващите мотиви на съда по делото, а е изведен от становището на страната за неправилност на решението. Въпросът изразява доводите за неправилно анализиране на доказателствения материал и формиране вследствие на това на грешни и необосновани крайни изводи. Тези доводи на касатора са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия по селектиране на касационната жалба за достъпа й до касационно обжалване. Следващият въпрос е дали собственикът на имот с прекъснато електрозахранване следва да опитва да го отдава под наем на евентуални наематели, да подготвя договори за това, да води преговори и да го докаже пред съда, за да може да му бъде присъдено претендираното обезщетение за неползване на имота, или следва да се приеме, без да прави това, че имотът не би могъл да бъде отдаден в този му вид пълноценно и да получи същата наемна цена, каквато ако в имота имаше ток, и да му бъде присъдено обезщетение, равно на месечната наемна цена. Въпросът е изведен от мотивите на въззивното решение и е обусловил решаващия извод на съда, но по отношение на него касаторът не сочи да е осъществена някоя от допълнителните предпоставки по т. 1- 3 на чл. 280, ал. 1. Не се навеждат твърдения въпросът да е решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления; в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз. Такова противоречие освен това не е и налице. Съдът е съобразил разясненията относно обезщетяването на пропуснати ползи, дадени в ТР 3/2012, ОСГТК, ВКС, както и постоянната съдебна практика. Освен това, не се обосновава и въпросът да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Последният въпрос, който касаторът поставя, е следва ли да се приеме, че имот, предаден с действащо електрозахранване, а след прекратяване на договора за наем, върнат с прекъснато такова, е върнат във вида, в който е предаден, и може ли да го отдаде под наем на същата цена, ако в имота има ток, и това съществен дефект ли е на имота или не. Поддържа се противоречие с решение № 73 по гр.д. № 5376/2015 г., IV г.о., ВКС, с което е прието, че при изоставени вещи от наемателя в имота, същия дължи обезщетение за ползване на имота. Въззивният съд не е обсъждал този въпрос и той не е обуславящ крайния му извод за дължимостта на обезщетението, поради което не е възможно да бъде извършена проверка на евентуални конкретни пороци на въззивното решение. За пълнота следва да се отбележи, че не е налице и противоречие с цитираното решение на ВКС. Посоченият съдебен акт е постановен при друга фактическа обстановка и не може да обоснове извод за противоречие в поддържания от касатора смисъл. В настоящия случай предмет на делото не е претенция за обезщетение за ползване на имота от наемателя, поради това, че същият е продължил да го ползва, оставяйки свои вещи в него след прекратяване на договора, а за обезщетение поради това, че наемодателят не е могъл да ползва имота след прекратяване на договора поради прекъснато електрозахранване в резултат от неплатени от наемателя сметки за електроенергия. Не се откриват също поддържаните пороци на въззивното решение и по трите хипотези на чл. 280, ал. 2 ГПК, съдържащи самостоятелни основания за допускане на касационно обжалване. Постановеното от въззивният съд решение не е нищожен съдебен акт. Твърдението на касатора е необосновано, същият не посочва порок, който да води до нищожност на решението. Според мотивите на ТР № 1/2012, ОСГТК, ВКС, съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. В разглеждания случай обжалваното решение не страда от никой от посочените пороци, които биха довели до прогласяване на нищожността му. Въззивното решение не е и процесуално недопустимо. Константно в съдебната практика се приема, че съдебното решение е недопустимо, когато съдът е допуснал отклонение от диспозитивното начало или по някаква причина съдът не е сезиран с разглеждането на спора, но въпреки това е постановил решение - такива са случаите, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата - чл. 14 ГПК, или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска, когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, и др. В настоящия случай порок от сочената категория не се открива. Доводите на касатора за недопустимост на решението поради дадена от въззивния съд неправилна квалификация на иска, не са относими към недопустимостта като порок на съдебното решение, а са свързани с правилността му. Не е налице произнасяне по непредявен иск, както твърди касаторът, поради това че въззивният съд е дал различна от посочената като правилна във въззивната жалба квалификация на исковата претенция. Накрая, неоснователно се поддържа от касатора, че решението е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Не се установява наличието на нито една от хипотезите на очевидната неправилност като порок, обуславящ допускането на касационното обжалване – непосредствено от мотивите на обжалваното решение да се констатира прилагане на закона в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, или грубо нарушаване на правилата на формалната логика. С оглед изхода на спора на ответника следва да се присъдят сторените по делото разноски. Касаторът е направил възражение за прекомерност на платеното адвокатско възнаграждение. В настоящия случай обемът на осъществената от пълномощника на ответника защита е изготвяне на отговор по касационната жалба без процесуално представителство в открито съдебно заседание. Заплатеното от ответника съгласно договор за правна помощ възнаграждение в размер на 900 лева не е прекомерно по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК и искането за намаляването му е неоснователно. Това възнаграждение съответства на фактическата и правна сложност на производството и не е договорено в нарушение на разпоредбата на чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,