Определение № 801 от 10.12.2013 г. на ВКС по т. д. № 1977/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [община] - [населено място], срещу въззивно решение № 1997 от 13.12.2012 г., постановено по т. д. № 1661/2012 г. на Софийски апелативен съд, 6 състав. Решението е обжалвано в частта, с която след отмяна на решение № 88 от 24.02.2012 г. по гр. д. № 683/2011 г. на Софийски окръжен съд [община] е осъдена да заплати на основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД на [фирма] сумата 46 947.92 лв., ведно с разноски по чл.78, ал.1 ГПК в размер на 21 385.07 лв. В касационната жалба се навеждат оплаквания за необоснованост на въззивното решение в обжалваната част и за постановяването му в нарушение на материалния и процесуалния закон. К. поддържа, че въззивният съд е уважил иска по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, без да са ангажирани доказателства от ищеца за реално плащане на присъдената сума, формирана като сбор от режийни разходи и местен данък, дължими във връзка със сключен между страните договор за учредяване право на строеж. Излага доводи, че дори да са заплатени от ищеца, режийните разходи и местният данък не подлежат на връщане при предпоставките на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, тъй като представляват разноски по сключването на договора и погасяването на учреденото право на строеж не води до отпадане на основанието за плащането им. Приложното поле на касационното обжалване е обосновано със следния въпрос, определен като значим за изхода на делото: Следва ли да се приеме, че с разноските, заплатени от едната страна във връзка със сключване на договора за учредяване на право на строеж и за спазване на изискуемата от закона форма, при погасяване правото на строеж по силата на закона другата страна се е обогатила и следва да ги върне. Според касатора, поставеният въпрос е решен в противоречие с практиката в решение № 4820/15.08.2011 г. по в. гр. д. № 11855/2010 г. на Софийски градски съд и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В писмен отговор по чл.287 ГПК ответникът по касация [фирма] - [населено място], изразява становище за недопускане на решението до касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Производството по гр. д. № 683/2011 г. е образувано пред Софийски окръжен съд по искова молба на [фирма], с която дружеството - ищец е предявило против [община] иск с правно основание чл.87, ал.3 ЗЗД за разваляне на договор от 24.09.2007 г. за учредяване право на строеж върху общински имоти. Искът е основан на твърдения, че поради неизпълнение на дължими по закон действия от страна на [община] ищецът не е могъл да реализира правото на строеж в предвидения за това срок. Въз основа на тези фактически твърдения е формулиран петитум за разваляне на договора, „заедно със законните последици”. С допълнителна молба, приложена на л.56 и сл. от делото, ищецът [фирма] е уточнил обстоятелствата в първоначалната искова молба, релевирани като основание на иска за разваляне на договора от 24.09.2007 г. Едновременно с уточнението на вече предявения иск по чл.87, ал.3 ЗЗД ищецът е поискал от съда да приеме за съвместно разглеждане и осъдителен иск срещу [община] с правно основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД за връщане на сумата 46 947.92 лв. Новопредявената искова претенция е обоснована с твърдения, че като приобретател на учреденото с договора право на строеж [фирма] е заплатило по сметката на [община] местна такса за осъществяване на сделката в размер на сумата 21 367.24 лв. и режийни разходи върху стойността на правото на строеж, съгласно Наредба на Общински съвет - С., в размер на сумата 25 580.68 лв., които суми подлежат на възстановяване поради отпадане на основанието за плащането им вследствие погасяване на правото на строеж по силата на закона. Предявяването на осъдителния иск е извършено по повод определение от 26.09.2011 г., с което Софийски окръжен съд е указал на ищеца да уточни „основанието на претенцията си” за режийни разноски и местна такса, възстановяването на които е предвидено като задължение на ответната община в представен от страните проект за спогодба, и да внесе държавна такса върху цената на „обективно съединения иск”. Първоинстанционният съд се е произнесъл с решение № 88 от 24.02.2012 г., с което е отхвърлил обективно съединените искове на [фирма] против [община] за разваляне на договора за учредяване право на строеж и за връщане на платените във връзка с договора режийни разноски и местен данък. Сезиран с въззивна жалба от ищеца, Софийски апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска по чл.87, ал.3 ЗЗД и след отмяна на решението в останалата част е осъдил [община] да заплати на [фирма] сумата 46 947.92 лв. на основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. Въззивният съд е счел осъдителния иск за допустим, а след преценка на фактите и доказателствата по делото е приел, че същият е основателен, тъй като с погасяване на учреденото с договора от 24.09.2007 г. право на строеж по силата на § 5, ал.4 ПЗР на Закона за горите е отпаднало основанието за плащане на режийните разноски и местния данък, които следва да бъдат възстановени на ищеца в хипотезата на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД. Настоящият състав на ВКС намира, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част. Според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.09.2010 г. на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол за проверка на процесуалната му допустимост в производството по чл.290 ГПК, дори с касационната жалба да не е въведен довод по чл.281, т.2 ГПК. К. не е навел оплаквания за недопустимост на постановеното от Софийски апелативен съд решение, но от данните по делото може да се направи обосновано предположение, че решението е процесуално недопустимо. Предположението за недопустимост произтича от обстоятелството, че уваженият осъдителен иск по чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД е предявен след завеждане на делото пред Софийски окръжен съд в хода на процеса, а не с първоначалната искова молба, с която съдът е бил сезиран само с конститутивен иск по чл.87, ал.3 ЗЗД. Разглеждането на поставения в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос дали платените във връзка с договора от 24.09.2007 г. режийни разноски и местен данък подлежат на възстановяване на основание чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД като последица от погасяване на учреденото с договора право на строеж по силата на закона е обусловено от преценката за допустимост на въззивното решение. Поради това същият следва да бъде обсъден в производството по чл.290 ГПК в зависимост от произнасянето по допустимостта на съдебния акт. Мотивиран от изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,