Определение № 969 от 31.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2444/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на „Интертех аутомейшън“ ООД и М. Б. С.-Т. срещу решение №740/02.06.2025г. по гр.д.№1691/24г. по описа на Апелативен съд София, с което е потвърдено решение №261377/19.12.23г. по гр.д.№3329/2019г. на Софийски градски съд, с което е прогласен за относително недействителен на осн. чл.135 ал.1 ЗЗД спрямо ищеца „Ендрес+Хаузер Интернешънъл“АГ Швейцария договор за покупко-продажба, обективиран в Нотариален акт за продажба на недвижим имот № 11, Т. II, рeг. № 3899, дело № 116 от 29.05.2018 г. на нотариус М. К., с който търговското дружество „Интертех аутомейшън“ ООД, представлявано от Б. П. Т., е продало на П. Н. Т. недвижим имот, представляващ незастроен поземлен имот с идентификатор №68134,2045,2007, по кадастрална карата и кадастрални регистри, одобрени със заповед №РД-18-3/11,01,2011год. на ИД на АГКК, с адрес на имота [населено място], район Витоша, в.з.Малинова долина, с площ от 2731кв.м., с трайно предназначение на територията урбанизирана, за друг вид застрояване, с номер по предходен план №1401, 1445, кв.11, парцел 1 и съседи: имот с идентификатор №68134.2045.352, №68134.2045.1847, с №68134.2045.1893, №68134.2045.1753 и №68134.2045.863. В касационната жалба на „Интертех аутомейшън“ ООД се навеждат оплаквания за неправилност на така постановения съдебен акт, поради противоречие с материалния закон, нарушаване на съдопроизводствените правила и необоснованост. С касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивния акт и отхвърляне на иска, евентуално - за връщане на делото за повторно разглеждане от друг състав на апелативния съд. Касаторът претендира разноски за производството пред ВКС. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа основания за допускане на касационния контрол по чл.280 ал.1 т.т.1 и 3 ГПК и чл.280 ал.2 предл.3 ГПК. Релевираната от него предпоставка за селектиране на жалбата му,поради очевидна неправилност на решението на апелативния съд, касаторът обосновава с доводи за постановяването му при неприлагане на правилната материално-правна норма, относима към установените обстоятелства /чл.135 ал.3 ЗЗД/ и при игнориране на факта,че по делото липсват доказателства, които да обосновават приложението на чл.135 ал.1 ЗЗД, както и,че изводите на съда не следват нито от твърденията и възраженията на страните, нито от събраните по делото доказателства. Счита,че при решаването на спора въззивният съд се е произнесъл в отклонение от практиката на касационната инстанция по въпросите: 1. Обвързан ли е въззивният съд от правната квалификация на спора, дадена от първоинстанционния съд? /противоречие с решенията по чл.290 ГПК по гр.д.№476/2009г. на ІV г.о. на ВКС, гр.д.№6113/2014г. на ІІІ г.о. на ВКС и т.д.№516/2009г. на ІІ т.о. на ВКС/; 2. Длъжен ли е въззивният съд да изложи свои собствени мотиви по ясен, разбираем и непротиворечив начин в съответствие с установената фактическа обстановка по делото? /противоречие с решенията по чл.290 ГПК по гр.д.№983/2020г. на ІV г.о. на ВКС и гр.д.№1321/2018г. на ІV г.о. на ВКС/; 3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и вскички събрани по делото доказателства? /противоречие с решенията по чл.290 ГПК по гр.д.№2253/2020г. на ІІІ г.о. на ВКС, т.д.№1106/2010г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№1618/2014г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№1544/2014г. на ІІ т.о. на ВКС и т.д.№205/2018г. на ІІ т.о. на ВКС/; 4. Може ли съдът да изведе своите правни изводи само от твърденията на една от страните по делото при липса на изрични доказателства за осъществяване на твърдените обстоятелства? /противоречие с решението по чл.290 ГПК по гр.д.№7025/2013г. на ІІ г.о. на ВКС/; 5.Длъжен ли е ищецът по предявен иск по чл.135 ЗЗД да докаже към кой момент е възникнало задължението на длъжника с оглед приложението на ал.1 или ал.3 от чл.135 ЗЗД? /противоречие с решенията по чл.290 ГПК по гр.д.№5563/2013г. на ІV г.о. на ВКС и гр.д.№1387/2011г на ІІІ г.о. на ВКС/; 6. Длъжен ли е съдът да се произнесе по отношение на момента на възникване на вземането при изрично направено възражение от въззивниците с оглед приложението на ал.1 или ал.3 от чл.135 ЗЗД? /противоречие с решенията по чл.290 ГПК по т.д.№1106/2010г. на ІІ т.о. на ВКС, т.д.№1618/2014г. на ІІ т.о. на ВКС и т.д.№1544/2014г. на ІІ т.о. на ВКС/; 7. Длъжен ли е съдът да се произнесе по отношение наличието на намерение за увреждане по чл.135 ал.3 ЗЗД при наведени твърдения и възражения от страните по този въпрос? /противоречие с решенията по чл.290 ГПК по гр.д.№27/2000г. на ІІ г.о. на ВКС и гр.д.№36/1999г. на ІІ г.о. на ВКС/; 8.Следва ли да се предполага знание и/или намерение за увреждането от страна на длъжника, когато разпоредителната сделка е извършена след възникване на вземането на кредитора? /противоречие с решението по чл.290 ГПК по гр.д.№36/1999г. на ІІ г.о. на ВКС/; 9.Увреждаща ищеца, съгласно чл.135 ЗЗД, ли е сделка, за която не е доказано в рамките на съдебното следствие,че е намалила или увредила имуществото на длъжника? /противоречие с решението по чл.290 ГПК по гр.д.№72/2008г. на ІV г.о. на ВКС/. По отношение на въпросите, с изключение на третия от тях, касаторът поддържа паралелно приложимост и на допълнителен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, обосноваван с твърдението,че разрешаването им от касационната инстанция е „от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото“. В подадената от М. Б. С. – Т., конституирана в хода на процеса пред първата инстанция като наследник на първоначалния ответник по иска П. Н. Т., касационна жалба въззивното решение е обжалвано с наведени в нея оплаквания за неправилност, поради допуснати от съда нарушения на процесуалния и материалния закони, както и поради необоснованост. Поддържа се искане за отмяна на обжалвания съдебен акт и отхвърляне на предявения иск с присъждане на разноски за всички инстанции. В приложеното към касационната жалба на този касатор изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се извършва позоваване на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, като се твърди,че в мотивите на обжалваното решение се съдържа „произнасяне по въпрос, който е бил от решаващо значение за изхода на спора и е решен в противоречие с целта и смисъла на материалния закон, поради което евентуално разглеждане на делото по същество и произнасяне на Върховния съд по тези въпроси е от значение за точното и еднакво приложение на закона“ и, че е „налице противоречие с практиката на БКС по чл.290 ГПК“. Като такъв касаторът поставя въпроса „Може ли да възникне задължение при липса на договор за доставка и на товарителници за доставените стоки?! Възникнало ли е задължение за плащане при липса на договор и остойностяване на стоките, които ищецът твърди да са поръчани и доставени.“ Поддържа допуснато от въззивния съд противоречие с постановеното от ВКС ІІ т.о. решение №345/1999г. по т.д.№36/1999г., според което „с разпоредбата на чл.135 ал.3 ЗЗД се санкционира виновното намерение и извършеното действие е опорочено от осъществяването на това намерение, а не от факта на разпореждане с имуществото на длъжника, което предхожда пораждането на вземането“. Ответникът по касационната жалба „Ендрес+Хаузер Интернешънъл“АГ Швейцария, в писмени отговори на двете жалби, възразява срещу основателността на наведените в тях оплаквания и искания.Поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол, а по същество - за законосъобразност на постановения с него резултат. Претендира присъждане на направените в производството пред касационната инстанция разноски. Съставът на Върховен касационен съд Второ търговско отделение, констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е допустима. При проверката за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното: За да постанови решението си съставът на Софийски апелативен съд е приел,че е предявен иск с правно основание чл.135 ал.1 ЗЗД от „Ендрес+Хаузер интернешънъл“ АГ против „Интертех аутомейшън“ ЕООД и П. Н. Т. /починал в хода на делото и наследен от М. Т. и Б. Т./ за обявяване за относително недействителен спрямо ищеца на договор за покупко-продажба от 29.05.2018 г., с който първият ответник, представляван от сина на втория е продал на последния недвижим имот, представляващ незастроен поземлен имот в [населено място] район Витоша в.з. „Малинова долина“ с площ от 2731 кв. м. с трайно предназначение на територията урбанизирана, за друг вид застрояване. Приел е за безспорно, че ответното дружество е било собственик на имота към датата на прехвърлителната сделка от 29.05.2018 г.; че с влязло в сила на 02.10.2023 г. решение по гр.д.№102/20 г. по описа на СГС, „Интертех аутомейшън“ ЕООД е било осъдено да заплати на ищеца сума в размер на 84 772,24 евро, представляваща неизплатена част от задължението му, посочено в чл.2.2., вр. чл. 4 от сключено между ищеца и първия ответник споразумение от 10.10.2018 г. за цена на закупени продукти по фактури, описани в приложение № 1 към споразумението. Посочил е,че с това си вземане ищецът се легитимира като кредитор на длъжника „Интертех аутомейшън“ЕООД. За безспорно и установено от приетото по делото удостоверение за родствени връзки от НБД- Население съдът е приел и това, че прехвърлителната сделка от 29.05.2018 г. е със страни – дружеството ответник, представлявано от управителя си Б. Т. и ответника П. Т., който е негов баща. Счел е за ирелевантно за формирането на извода за увреждащ характер на сделката обстоятелството каква е била пазарната цена на имота, поради което не е изложил съображения във връзка с него. Въз основа на така установените факти съдът е намерил предявения П. иск за основателен. Посочил е, че искът по чл. 135 ал. 1 ЗЗД представлява средство за защита на кредитора, в случай че неговият длъжник не просто не изпълнява задълженията си, но и предприема действия, с които го уврежда, било като намалява имуществото си, било като затруднява удовлетворяването му от него - т.е. накърнява общото обезпечение на кредиторите по смисъла на чл. 133 ЗЗД; че целта от предявяването му е тези увреждащи действия на длъжника да бъдат обявени за недействителни спрямо кредитора, така че да може той, въпреки тях, да се удовлетвори от имуществото му. Изброил е предпоставките за уважаване на иска по чл.135 ал.1 ЗЗД - ищецът да има качество на кредитор, длъжникът обективно да го уврежда, намалявайки или изключвайки възможността му за удовлетворение от цялото му имущество, последният да е знаел за увреждането при разпореждането със своето имущество в полза на третото лице и последното също да е знаело за увреждането на кредитора, когато разпореждането е било възмездно. Посочил е,че в случая качеството кредитор на ищеца „Ендрес+Хаузер Интернешънъл“ АГ по отношение на първия ответник - прехвърлител по атакуваната сделка „Интертех аутомейшън“ ЕООД произтича от сключения договор за покупко-продажба от 29.05.2018 г.; че законът не предпоставя като условие за успешното провеждане на иска вземането на кредитора да бъде установено с влязло в сила съдебно решение, но възникването на правото на иск по чл.135 ЗЗД се предпоставя от съществуването на действително вземане на ищеца - кредитор, непогасено към датата на предявяване на иска.; че атакуваната сделка, оформена в нотариалния акт за покупко-продажба се явява увреждаща, тъй като с нея ответното дружество - длъжник се е разпоредило със свое имущество, като по този начин е изключило възможността ищецът кредитор „Ендрес+Хаузер интернешънъл“ АГ да се удовлетвори от него, а това обосновава правният интерес на ищеца от търсената защита. Според състава, обстоятелството, че разпореждането с имуществени права на длъжника е било възмездно, не изключва увреждащия характер на сделката. По тези съображения съдът е намерил за осъществени както първата, така и втората от посочените от него предпоставки – увреждане на кредитора с атакуваната сделка. Посочил е, че знанието за увреждане, като елемент от фактическия състав на потестативното право по чл.135 ал.1 от ЗЗД, е налице у длъжника, когато патримониумът му се намалява чрез негов акт, извършен след възникване на вземането, а в конкретния случай разпореждането с недвижимия имот е извършено на 29.05.2018 г., като вземанията на кредитора му са възникнали по издадени от него фактури относно поръчани и доставени стоки в периода края на 2017 г. – началото на 2018 г., т.е. преди датата на разпореждането с имота; че на ответника - прехвърлител е било известно към момента на атакуваната сделка, че той има неплатени задължения по поръчаните и доставени в този период стоки. Тъй като разпоредителната сделка е сключена от свързани лица /при наличие на роднинска връзка между представляващия дружеството-ответник и неговия баща/, съдът е приложил необорената в процеса от ответниците презумпция на чл.135 ал.2 ЗЗД като е приел,че е налице знание за увреждане и у двете страни по нея, съобразявайки и нормата на §1 ал.1 т.1 ДР на ТЗ, според която роднините по права линия без ограничения са „свързани лица“. По тези съображения и поради съвпадане изводите на двете инстанции е потвърдил обжалваното решение. Настоящият състав на ВКС Второ търговско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съгласно разпоредбата на чл.280 ал.1 ГПК, съобразена във връзка с постановките на Тълкувателно решение №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационен контрол на въззивното решение се допуска въз основа на формулирани в изложението един или повече правни въпроси, които са били разрешени от въззивния съд по обуславящ изхода на спора начин, при сочена и обоснована хипотеза измежду визираните в т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,в съответствие с възприетото в т.1 от посоченото тълкувателно решение, са въпросите, които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда. Не са такива въпросите, които са свързани с преценката на конкретни факти и с обсъждането на събраните по делото доказателства, т.е. въпроси по правилността на обжалваното решение. Първият от въпросите по изложението на дружеството-касатор е поставен в контекста на поддържаната от него теза,че правната квалификация на иска не е по чл.135 ал.1 ЗЗД, както са приели и двете инстанции, а по ал.3 на същия член, което обаче не кореспондира с предмета на делото, очертан с изложените в исковата молба твърдения за обстоятелства. Видно от тях, ищецът е основал претенцията си на твърдения за наличие на трайни търговски отношения с ответното дружество по покупко-продажба и дистрибуция на стоки, датиращи отпреди 2017г., като от края на същата година ответникът е престанал да изпълнява задълженията си за плащане; за натрупан в периода до датата на завеждане на исковата молба /18.09.2018г./ общ размер на тези задължения 527 721,05 евро, ведно с лихва за забава; за липса на оспорване от страна на ответното дружество,че дължи на ищеца посочената сума, но и за извършени от него, въпреки обещанията за плащане, през м.м. май, юни и юли 2018г. действия по разпореждане в полза на М. Т. и П. Т. - родители на управителя на дружеството, с множество негови недвижими имоти, включително процесния, които действия увреждат ищеца като негов кредитор. Така наведените твърдения обосновават правна квалификация на иска по чл.135 ал.1 ЗЗД, доколкото ищецът се е позовал на извършена от ответника през м.май 2018г. разпоредителна сделка при наличие на възникнали, съществуващи и неизплатени към момента на извършването й задължения на първия ответник. Така определената от първата инстанция квалификация на иска е възприета и от въззивния съд с оглед твърдените обстоятелства, а не поради съображение, че е обвързваща за него /в какъвто контекст е поставен въпросът/. Обстоятелството, че съдът е взел предвид допълнително въведените в предмета на спора обстоятелства –сключеното след датата на сделката / и след завеждането на исковата молба/ споразумение от 10.10.2018г., с което ответникът е признал общия размер на задълженията си към ищеца; извършеното от него частично погасяване /също след завеждането на исковата молба - през м. октомври/, както и осъществените след завеждането на иска обстоятелства – влизане в сила на осъдително съдебно решение за остатъка от сумата по споразумението, не е предпоставка за друго основание на иска, а е в изпълнение на задължението на съда да съобрази настъпилите след предявяването на иска обстоятелства по реда на чл.235 ал.3 ГПК. Поради това първият от въпросите не може да бъде определен като обуславящ и осъществяващ общото основание за достъп по чл.280 ал.1 ГПК. Вторият и третият от въпросите по изложението на „Интертех аутомейшън“ООД, касаещи задълженията на въззивния съд да изложи свои мотиви при постановяване на решението си, като обсъди допустимите и относими към предмета на спора доказателства, доводи и възражения на страните, са принципно от значение за изхода на делото, но само доколкото неизпълнението на това задължение пряко го е обусловило. В практиката си касационната инстанция приема,че от разпоредбата на чл.153 ГПК за съда произтича задължение да извърши преценка на събраните по делото доказателства, които се отнасят до спорните факти, от значение за решаването на делото и връзките между тях, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните твърдения и възражения на страните, които са от значение за спорното право. Според т.3 от р.І на ППВС №1/13.07.1953г. мотивите на съдебното решение следва да съдържат кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за разрешаване по делото, както и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно, като мотивите трябва да бъдат точни, ясни и убедителни, а когато по делото са събрани противоречиви доказателства, съдът следва мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС №7/27.12.1965г. и с т.13 ППВС №1/10.11.1985г., където се сочи,че второинстанционният съд е длъжен да обсъди изтъкнатите от страните основания за отмяна на решението, които са във връзка с приложението на закона; че не е задължително в мотивите си съдът да излага отделно становище за всеки факт, довод или възражение на страните или за всяко едно доказателство отделно от становището си за другите такива. Достатъчно е от тях да може да бъде направен извод в насока на това, че съдът е взел предвид факта, довода или възражението, както и че е преценил съответното доказателство във връзка с останалите по делото. Тези основни постановки от практиката на Върховния съд са запазили задължителната си за съдилищата сила, като са възприети и доразвити и в практиката на ВКС – в т.см. са постановените при действието на новия ГПК определения по гр.д.№922/21г. на ІV г.о., по гр.д.№3656/16г. на ІV г.о., по гр.д.№1298/21г. на ІV г.о. и др. В обясненията си към въпросите касаторът се е позовал на изречението от мотивите на решението, в което въззивният съд е посочил,че ищецът е кредитор на ответното дружество по силата на сключения договор за покупко-продажба на недвижимия имот, чието прогласяване на относителна недействителност се претендира.Очевидно е,че се касае до техническа грешка в мотивите, доколкото от анализа на изложеното преди това изречение е видно,че съдът е приел, че качеството на ищеца на кредитор на ответното дружество произтича от вземанията му по фактурите за покупко-продажба на стоки, доставяни в периода 2017г. - 2018г.; че това му качество е съществувало към датата на оспорваната като относително недействителна сделка, доколкото натрупаните до този момент задължения не са били погасени и че към датата на исковата молба ищецът е продължил да има това качество, а въпреки междувременно извършеното след завеждането на иска плащане, част от вземанията му са останали непогасени до приключването на производството. Наред с това,макар да не е изложил нарочни мотиви в тази насока, като се е позовал на споразумението от 10.10.2018г., приложение №1 към него, в което фигурират и фактурите, издадени през м.август 2018г., както и на влязлото в сила съдебно решение, съдът фактически е приел, че е налице извънсъдебно признание от страна на ответното дружество за поръчани от него преди м.май 2018г. /на датите, посочени във всяка от фактурите/ и получени стоки, описани в последните, с което се е задължило да плати цената им, като същата не е била заплатена към датата на исковата молба, доказателство за което е влязлото в сила по-късно решение за остатъка от общата сума по споразумението. Останалите оплаквания във връзка с третия от въпросите са за липса на обсъждане на възраженията на страната за липса на увреждащ характер на сделката, за липса на знание за увреждането и намерение за такова. По първите две съдът се е произнесъл, сочейки,че атакуваната сделка е увреждаща, доколкото длъжникът – търговско дружество, се е разпоредил със свой имот, изключвайки възможността кредиторът му да се удовлетвори от него и накърнявайки по този начин общото обезпечение на кредиторите по смисъла на чл.133 ЗЗД, както и,че на прехвърлителя на имота е било известно към момента на сделката,че има неплатени задължения за цена на поръчаните и доставени стоки, а приобретателят е бил свързано с управителя на дружеството лице, което е предпоставка за прилагане на презумпцията на чл.135 ал.2 ЗЗД вр. §1 ал.1 т.1 ДР на ТЗ. Що се касае до оплакването във връзка с липсата на намерение за увреждане, липсата на произнасяне по него, предвид основанието на иска – чл.135 ал.1 ЗЗД и приетото от съда,че общата сума на вземанията представлява задължение, възникнало преди сделката, не е обуславяща за изхода на делото, поради ирелевантност на подобно обстоятелство. Четвъртият от въпросите също не осъществява общото изискване за допускане на касационен контрол, тъй като е основан на твърдения на касатора, произтичащи от субективната му преценка на фактите по делото и обосноваността на решението /неустановеност на твърдените от ищеца обстоятелства и основаване изводите на съда само на твърденията на ищеца/. Доколко тази преценка е вярна, това е въпрос, който би могъл да бъде разрешен от касационната инстанция само при вече допуснато касационно обжалване, основание за каквото с въпроса не може да бъде обосновано. Следващите три въпроса също не отговарят на общата предпоставка на чл.280 ал.1 ГПК. Видно от исковата молба, ищецът е обосновал качеството си на кредитор по предявения иск с твърдения за неплатени към датата на исковата молба от ответника вземания, породени от трайни търговски отношения между тях по договори за доставка на стоки, датиращи от 2017г. и възлизащи към датата на атакуваната сделка в общ размер на 527 721,05 евро главница, като плащане по тях ответникът не е извършил нито към момента на атакуваната сделка, нито към датата на исковата молба. Във връзка именно с така наведените твърдения съдът е квалифицирал иска като такъв по чл.135 ал.1 ЗЗД, разгледал го е при това правно основание, съобразявайки настъпилите в хода на делото факти и установявайки,че към момента на произнасянето му /въпреки извършеното след завеждането на делото частично плащане/ ищецът не е загубил качеството си на кредитор за част от посочената по-горе сума, натрупана за извършени и неплатени доставки преди датата на сделката. Последното е приел за доказано по делото от ангажираните по делото доказателства в тяхната съвкупност, което изключва излагане на съображения по отношение на хипотезата на чл.135 ал.3 ЗЗД. Осмият въпрос кореспондира именно с възприетото от съда, че разпоредителната сделка е извършена след възникване на вземането на кредитора, което води до приложимост на хипотезата на чл.135 ал.1 ЗЗД, а не тази на чл.135 ал.3 ЗЗД и по начина, по който е формулиран, не предпоставя отговор който би бил в смисъл, водещ до друг правен резултат. Поради това и този въпрос не може да обоснове приложимост на общото основание за достъп. По същността си, деветият въпрос предполага отговор на такъв дали, за да се приеме наличието на увреждащ характер на сделката, по делото следва да се докаже конкретно намаляване на имуществото на длъжника или други настъпили за него вреди. Така конкретизиран, въпросът е обуславящ за изхода на делото, но не е разрешен от въззивния съд в отклонение от практиката на касационната инстанция. Цитираното от касатора изречение от решението на ВКС, посочено във връзка с обосноваване приложимост на допълнителния критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, е извадено от контекста на мотивите, изложени от състава на ВКС, които не съдържат разрешение, на което изводите на въззивния съд да противоречат. От друга страна на настоящия състав е служебно известна практика на касационната инстанция, с която разрешението на въззивния съд, че сделката е увреждаща, кореспондира. Според тази практика цялото имуществото на длъжника служи за общо обезпечение на кредиторите му за изплащане на неговите задължения; увреждане е налице винаги, когато се намалява възможността за удовлетворяване на кредитора с цялото имущество на длъжника; всяко отчуждаване на имот обективно води до намаляване на имуществото на длъжника и с това се затруднява изпълнението на задължението; увреждането на кредитора като елемент от фактическия състав на иска е от категорията на обективните предпоставки и предполага, че чрез извършеното правно действие, длъжникът създава или увеличава неплатежоспособността си; счита се, че кредиторът е увреден тогава, когато с правни действия длъжникът намалява платежоспособността си; увреждането е обективен факт и не е необходимо то да е целен резултат /в т.см. реш. по гр. д. № 1469/99 г. на V г. о. на ВКС, гр. д. № 1926/2007 г. на IV г.о. на ВКС, т. д. № 627/2007 г. на I т.о. на ВКС, гр. д. № 629/2007 г. на IV г.о. на ВКС, гр. д. № 6105/2007 г. на I г. о. на ВКС, гр. д. № 5397/2007 г. на I г. о. на ВКС и др./. Липсата на противоречие с тези разрешения налага извод за неприложимост на допълнителния критерий по чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Предпоставката на чл.280 ал.1 т.3 ГПК касаторът не е обосновал с доводи за необходимост от тълкуване на конкретна правна норма по причините и с целите, разяснени в т.4 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, а само е цитирал законовия й текст, поради което не може да се счете за обосновано допускането на касационно обжалване при тази хипотеза, още повече,че по отношение на единствения приет за обуславящ въпрос /последния/ е налице формирана съдебна практика, което изначално изключва приложимостта на основанието по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Решението на въззивния съд не може да бъде квалифицирано и като очевидно неправилно. Константна е практиката на ВКС и по прилагането на самостоятелното основание за допускане на касационния контрол на въззивните решения по чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, според която, за да бъде прието за осъществено, следва да е налице такъв съществен порок на съдебното решение, който да е установим още с първоначалния му прочит, като например съдът да е основал изводите си на отменен закон или да е приложил действащия такъв в обратния му смисъл; да не е изложил никакви мотиви или изложените такива да са в очевиден разрез с правилата на формалната логика и др. под. Наведеният от касатора във връзка с обосноваване наличието на това основание довод, че съдът е приел,че качеството на ищеца на кредитор се извежда от атакуваната сделка по покупко-продажба на недвижимия имот, се опира на едно изречение от мотивите на съдебния акт, което не кореспондира с останалата част от тях, което води до извод за допусната от съда грешка /lapsus calami/, но не и до очевидна неправилност на съдебния акт в смисъла, посочен по-горе. Не се обосновават изискуемите от закона предпоставки за допускане и по касационната жалба на М. Б. С. – Т.. В представеното от нея към касационната й жалба изложение единственият формулиран въпрос не е подкрепен от свързано с него допълнително основание за достъп в някоя от хипотезите на чл.280 ал.1 т.т.1 или 3 ГПК, като последните се сочат само бланкетно. Въпросът освен това не се включва в предмета на спора. Съгласно решение №354/ 23.04.2009 г. по гр.д.№64/2008 г. на III г. о. на ВКС, съдът, който е сезиран с иск по чл. 135 ЗЗД, не може в това производство да преценява дали съществува правоотношението, което легитимира ищеца като кредитор; тези отношения могат да бъдат преценявани в друго производство, като това произтича от същността на отменителния иск и правните последици при уважаването му, свързани с относителната недействителност на оспорения договор. В този смисъл са и разясненията, дадени в т.2 от ТР №2/09.07.2019г. по тълк.д.№2/2017г. на ОСГТК на ВКС, според които предмет на делото по предявен П. иск не е самото вземане на кредитора; при него се изхожда от положението,че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти, а съдът може да приеме обратното само ако вземането е отречено със сила на пресъдено нещо. Сочената от този касатор практика на ВКС е относима към хипотезата на чл.135 ал.3 ГПК, във връзка с която няма формулиран въпрос, но и която не е била приета от съда за приложима. Изложеното дава основание на настоящия състав да постанови отказ за допускане на касационна проверка за законосъобразност на атакуваното пред Върховен касационен съд въззивно решение. С оглед изхода на производството пред настоящата инстанция в полза на ответника по касационните жалби следва да бъдат присъдени направените от него разноски в размер на 5500 евро. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Второ търговско отделение