Определение № 3012 от 27.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1062/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е въз основа на касационна жалба на ищеца по делото ЕТ „Лавина - Е. П.“ против решение № 680/25.11.2024г. по в.т.д. № 569/2024г. на Апелативен съд - София, с което е потвръдено решение № 53/17.04.2024г. по т.д. № 237/2023г. на Окръжен съд - Благоевград, с което е отхвърлен предявеният отрицателен установителен иск срещу „Банка ДСК“ АД с правно основание чл. 439 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът не му дължи следните суми: 26 186,29 лева главница, 1 577,29 лв. лихва за периода 09.05.2008г. до 04.04.2011г., ведно със законната лихва от 05.04.2011г. до окончателното изплащане на вземането и сумата от 523,73 лева разноски по изпълнителен лист от 06.04.2011г. по ч.гр.д. № 501/2011г. по описа на Районен съд - Разлог и е осъден да заплати на ответника 100 лева разноски. Касаторът твърди, че въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено в противоречие на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Счита съображенията на съда, въз основа на които се приема, че процесното вземане не е погасено по давност, за неправилни и противоречащи на закона и на задължителната съдебна практика. Несподеля приетото от въззивния съд, че в настоящия казус от 26.06.2015г. е започнал да тече нов 5-годишен давностен срок, който е прекъснат на 10.12.2019г. с поисканата от взискателя възбрана върху недвижим имот на Е. П., на основание чл.116, б.в от ЗЗД. Твърди се, че Е. П. не притежава недвижими имоти и такава възбрана на нейн имот по изпълнителното дело не е налагана, поради което твърди, че 5 - годишния давност срок не е прекъснат и давността е изтекла на 10.12.2020г. Новото изпълнително дело под № 209/2023г. е образувано на 27.04.2023г. след изтичане на 5-годишен давностен срок и вземането по изпълнителното дело е било погасено по давност. Същевременно молбата за образуване на ново изпълнително производство, доколкото не съдържа искане за осъществяване на изпълнителен способ, не води до прекъсване на последната, но е предпоставка, за да може взискателят да предприеме надлежно съответните изпълнителни действия, които да прекъснат погасителната давност и в тази връзка давността не е прекъсната на 27.04.2023г. с образуването на новото изпълнително дело. Касаторът претендира присъждане на разноски за всички съдебни инстанции. Ответникът по жалбата и по делото, „БАНКА ДСК“ АД, в писмен отговор изразява становище, че подадената касационна жалба не отговаря на изискванията за допускане до касационно разглеждане по чл.280 ГПК, а по същество е неоснователна. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред касационната инстанция в размер на 450 лева, определено съобразно чл.25 ал.2 от Наредбата за заплащането на правна помощ. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Апелативен съд – София е възприел установената от първоинстанционния съд фактическата обстановка, че на 06.04.2011г. по ч.гр.д. № 501/2011г. по описа на Районен съд - Разлог е издаден изпълнителен лист, с който ЕТ „Лавина- Е. П.“, ЕИК[ЕИК] и Е. Г. П., са осъдени да заплатят солидарно на „Банка ДСК“ ЕАД, сумата от 26 185,29 лева, сумата от 1 577,29 лева лихва за периода от 09.05.2008г. до 04.04.2011г., ведно със законната лихва от 05.04.2011г. до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 523,73 лева - разноски по делото. Въз основа на този изпълнителен лист, „Банка ДСК“ ЕАД на 22.06.2011г. е образувала изпълнително дело № 253/2011г. по описа на ЧСИ Г. С.. С молбата за образуване на изпълнителното дело взискателят е упълномощил, на основание чл.18 ЗЧСИ, ЧСИ да извърша всякакви справки и да определи способа на изпълнение. По това изпълнително дело на 10.12.2019г. е наложена възбрана върху имота на Е. П.. Изпълнително дело № 253/2011г. по описа на ЧСИ Г. С. е прекратено на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК на 06.03.2023г. „Банка ДСК“ АД въз основа на същия изпълнителен лист на 27.04.2023г. е образувала ново изпълнително производство под № 209/2023г. по описа на ЧСИ Г. С. и е възложила, на основание чл.18 ЗЧСИ, на ЧСИ извършване на всички изпълнителни действия,. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел за установено от правна страна следното по исковете по чл.439 ГПК: Споделил е изводите на първоинстанционния съд, че по образуваното изп. дело № 253/2011г. по описа на ЧСИ Г. С. погасителната давност не е текла до 26.06.2015г., съгласно Тълкувателно решение № 2/26.06.2015г. по тълкувателно дело № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС. От 26.06.2015г. е започнал да тече нов 5-годишен давностен срок, който е изтича на 26.06.2020г. По изп. дело № 253/2011г. на 10.12.2019г. е наложена поисканата от взискателя възбрана върху недвижим имот, собственост на Е. П., с което отново е прекъсната погасителната давност. От прекъсването на давността на 10.12.2019г. е започнал да тече нов 5 - годишен давностен срок, който изтича на 10.12.2024г. В този пет годишен срок, на 27.04.2023г. давността е прекъсната отново с образуването на новото изпълнително дело под № 209/2023г. по описа на ЧСИ Г. С.. Прието е, че перемцията няма отношение към течението на давностния срок. От последното прекъсване на давността на 10.12.2019г. до подаване на исковата молба на 12.12.2023г. отново не е изтекъл необходимият пет годишен срок за погасяване на вземането по давност. Споделено е разрешението, дадено в решение № 37/24.02.2021 г. по гр. д. № 1747/2020 г., IV г. о. на ВКС, че дори между някои от изпълнителните действия да е изтекъл двугодишния срок за перемиране на изпълнителното дело, съдебният изпълнител следва да образува по новото искане в ново отделно изпълнително дело, тъй като старото е прекратено по право. Новото искане на свой ред прекъсвало давността независимо от това дали съдебният изпълнител го е образувал или не в ново дело, но във всички случаи е длъжен да приложи искания изпълнителен способ. Въззивният състав е намерил за неправилно приетото от първоинстанционния съд, че ищец е ЕТ „Лавина - Е. П.“. Счетено е, че надлежен ищец по делото е физическото лице - Е. П., която е единственият възможен правоспособен и дееспособен правен субект. В този смисъл се е позовал на практиката на ВКС, обективирана в: решение № 1012 по дело № 1853/1994г. на V г.о на ВКС, решение № 478 по дело № 1399/1993г. на V г.о. на ВКС, определение № 389 по ч.гр.д. № 269/1996г. на V г.о на ВКС, решение № 855 по гр.д. № 123/2003г. на II г.о. на ВКС, определение № 3709 по ч.гр.д. № 1654/2008г. на V г.о. на ВКС, решение № 437 по гр.д. № 70/2011г. на III г.о. на ВКС и решение № 80 по т.д. № 287/2011г. на I т.о. на ВКС. Намерил е за неоснователни възраженията на ищеца, че извършените изпълнителни действия от съдебния изпълнител след настъпилата перемпция не прекъсват погасителната давност, защото са незаконосъобразно извършени и не пораждат никакви правни последици. Позовал се е на задължителните указания, дадени с Тълкувателно решение № 2/04.07.2024г. по тълкувателно дело № 2/2023г. на ОСГТК на ВКС, че „погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция“. По гореизложените съображения решаващият състав е намерил за неоснователни и твърденията на ищеца, че прекратяването на изпълнителното производство е свързано с окончателна недопустимост на развитие на образуваното, но прекратено на основание чл.433 ГПК изпълнително производство, както и че съдебният изпълнител не е могъл да предприема изпълнителни действия по перемирано дело, годни да прекъснат погасителната давност и същите се считали за обезсилени. Предвид гореизложеното, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното отхвърлително решение. В приложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са посочени следните правни въпроси, за които се поддържа, че са значими за изхода на делото, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда: „1/ Прекъсването на давността спрямо поръчителя, прекъсва ли давността и спрямо главния длъжник в изпълнителния процес?; 2/ Какво е съотношението и разпределението на правата и задълженията на страните в изпълнителния процес - взискател, главен длъжник и поръчител, съобразно нормите на чл.148, предл. 2-ро ЗЗД, чл.138, ал.2 от ЗЗД, чл.139 от ЗЗД и чл.119 от ЗЗД, в настоящата хипотеза при наличие на твърдяна изтекла погасителна давност спрямо главния длъжник и прекъсната погасителна давност спрямо поръчител?“ Касаторът се позовава на наличието на допълнителната предпоствка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид следното: Първият правен въпрос не удовлетворява основния селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация, доколкото въззивният състав не е формирал обуславящи правни изводи за това, прекъсва ли се давността спрямо главния длъжник в изпълнителния процес, ако е прекъсната давността спрямо поръчителя. Така формулирания въпрос представлява твърдение на касатора, че е налице поръчителство и прекъсване на давността спрямо поръчителя, каквато констатация не е направена по делото. Нещо повече, твърдението, че възбраната е наложена върху имот на поръчителя е наведено за първи път в касационната инстанция, поради което по този въпрос няма произнасяне от апелативния съд. Вторият правен въпрос относно разпределението на правата и задълженията на страните в изпълнителния процес - взискател, главен длъжник и поръчител, съобразно нормите на чл.148, предл. 2-ро ЗЗД, чл.138, ал.2 от ЗЗД, чл.139 от ЗЗД и чл.119 от ЗЗД, също не покрива общия селективен критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е съобразен с решаващите мотиви на въззивния съд. За да отхвърли предявения отрицателен установителен иск, апелативният съд е намерил, че давността е прекъсната от предприети изпълнителни действия спрямо главния длъжник, а не спрямо поръчителя, поради което отговорът на общо поставения въпрос не би се отразил върху крайния изход на спора. Предвид липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационен контрол, като безпредметно е обсъждането на наведения допълнителен селективен критерий по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – т.1 от Тълкувателно решение № 18 2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. С оглед изхода на делото, на ответника по касацията, на основание чл.78, ал.8 ГПК, следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение в размер на 450 лева за настоящата инстанция. Водим от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд