Определение № 4664 от 16.10.2024 г. на ВКС по д. № 1257/2024 г.

Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационните жалби на М. М. и на Прокуратура на РБ срещу въззивното решение на Апелативен съд Велико Търново по гр.д. №413/23 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен в размер от 10 000 лв. и отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 42 000 лв. искът на М. М. срещу Прокуратура на РБ по чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ - за обезщетяване на неимуществени вреди от обвинение в престъпление по чл.195, ал.1, т.4 и 5, вр. с чл.194 НК, наказателното производство по което е прекратено поради това, че деянието не е извършено от дееца, а самото производство е продължило извън срока по чл.6, пар.1 КЗПЧОС. Касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и са допустими. За допускане на обжалването на въззивното решение в частта, с която искът е отхвърлен ищецът М. М. се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 и ал.2 ГПК. Поставя като значими за спора и точното прилагане на закона, както и за развитието на правото следните въпроси: За надлежното обосноваване на размера на обезщетението необходимо ли е извършване на цялостна преценка на обстоятелствата от значение за прилагане на принципа за справедливост? Следва ли в мотивите на съда да се посочат конкретно обстоятелствата за обезщетяване на неимуществените вреди и значението им за присъдения размер? Във връзка с тези въпроси обаче не са обосновани от касатора специфичните допълнителни предпоставки на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК – ТР №1/19.02.10 г. ОСГТК. В контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК касаторът-ищец не е формулирал точен и ясен материалноправен или процесуалноправен въпрос като общо основание за допускане на обжалването, а посоченото като практика на ВКС определение по чл.288 ГПК, по гр.д. №213/16 г. на четвърто г.о., не е такава практика – ТР №1/19.02.10 г. и ТР №2/23.09.11 г. ОСГТК. Соченото р. по т.д. №1197/21 г. на второ т.о. е практика на ВКС по см. на чл.280, ал.1,т.1 ГПК, но при липсата на ясно и точно поставен правен въпрос, който да е разрешен в противоречие с тази практика, също не може да обоснове наличието на това основание за допускане на обжалването. Касаторът - ищец намира, че при постановяване на въззивното решение са допуснати множество фактически, процесуални и материалноправни грешки, довели до изцяло незаконосъобразно и очевидно неправилно по см. на чл.280, ал.2 ГПК решение. Подробно изложените от касатора - ищец оплаквания за наличието на касационни основания по чл.281,т.3 ГПК ВКС не разглежда в това производство – в ТР №1/19.10.2010 г. ОСГТК е посочено, че осн. по чл.280, ал.1 са различни от тези по чл.281,т.3 ГПК и са разграничени целта и приложното поле на двете групи основания. ВКС приема трайно в практиката си, че очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при външно установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт грубо до нетърпимост нарушение на закона или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или тежко са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите / на които в случая се е позовал касаторът-ищец/ – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. За допускане на обжалването на въззивното решение в частта, с която искът е уважен, ответникът Прокуратура на РБ се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Намира, че по въпроса за задължението на съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди да извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД въззивното решение противоречи на ППВС №4/68 г., т.3 и 11 от ТР №3/2005 г., т.19 от ТР №1/2001 г. и цитираната практика на ВКС по чл.290 ГПК. Според касатора – ответник присъденият размер на обезщетението е необосновано завишен, с оглед тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, настъпилите за ищеца действителни отрицателни последици / социални и здравни/ и така е нарушен принципът за справедливост по чл.52 ЗЗД. По допускане на обжалването ВКС намира следното: въззивният съд е приел, че срещу ищеца е било повдигнато незаконно обвинение в тежко умишлено престъпление, производството по което продължило 3 г. и 5 месеца в досъдебна фаза, до прекратяването му от прокурора. Установени са негативните последици от обвинението за ищеца – било му отнето разрешението да носи ловно оръжие, което е предпоставка за заемане на длъжността „ловен надзирател“, на която ищецът работил при образуване на наказателното производство, бил заплашен от уволнение, престъплението, за което бил обвинен било отразено в медиите по разпознаваем спрямо ищеца начин, в малкото населено място, в което живеел, той чувствал срам и притеснение, защото усещал, че много хора му се подиграват. Обвинението се отразило тежко на психиката му и положението му в обществото и семейството му. Преди него ищецът имал безупречна репутация на неосъждан и ценен в обществото човек. Ищецът страдал от стенокардия и неинсулинозависим захарен диабет. Според съдебно –медицинската експертиза тези заболявания се изострят при острия психосоциален стрес, на който бил подложен и се повишава риска от внезапен съдов инцидент. От друга страна срещу ищеца не е била взета мярка за неотклонение, нито са предприети ограничения на личната му свобода. Наказателното производство според въззивния съд е продължило над разумния срок с оглед вида на обвинението и фактическата му и правна сложност, като след края на 2018 г. са извършени малко на брой и през значителен период от време действия по разследването. Особено осезаемо е забавянето на производството през 2019 г., което не се дължи на процесуалното поведение на ищеца или другия обвиняем. След преценка на гореизложените обстоятелства въззивният съд е приел, че следва да определи на ищеца обезщетение в общ размер от 10 000 лв., от които 2 000 лв. за неразумната продължителност на процеса. При тези решаващи изводи на въззивния съд не са налице основания за допускане на обжалването и по двете жалби. Поставените от касатора – ищец в контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК и от касатора –ответник в контекста на осн. по чл.280, ал.1,т.1 ГПК въпроси, са разработени в практиката на ВКС – ППВС №4/68 г., цитираните ТР и решения по чл.290 ГПК, на която въззивното решение съответства. Въззивният съд е установил, посочил и анализирал конкретните обстоятелства на случая и значението им за размера на обезщетението за неимуществени вреди. Изложил е мотиви и за причинната връзка между незаконното обвинение и обезщетените вреди – р. по гр.д. №3528/18 г. на трето г.о. на ВКС, т.19 от ТР №1/2001 г. Установени са причинени от обвинението вреди над обичайните – твърдените от ищеца негативни последици за здравето му /при установените сериозни заболявания/ и общественото му положение /с оглед безупречната му дотогава репутация, заеманата длъжност и изискванията за нея/ - р. по гр.д. №4309/18 г. на четвърто г.о. на ВКС. Констатиран е по наведеното в исковата молба твърдение неразумен срок на наказателното производство и обезщетението е определено глобално при посочване в мотивите на частта по чл.2б ЗОДОВ. – т.1 от ТР №1/27.11.23 г. ОСГК. Останалите сочени от касатора-ищец основания по чл.280, ал.1,т.1 и ал.2 ГПК не са надлежно обосновани - първото с общата и допълнителните му предпоставки, съобразно разясненията на ТР №1/19.02.10 г., а второто с необходимата квалифицирана тежест на порока - и затова не могат да послужат за допускане на касационното обжалване. Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.