Определение № 606 от 09.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3766/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Г. В., чрез адв. К. против решение № 3702/13.06.2025 г. по в.гр.д. № 12579/2024 г. на Софийски градски съд, с което като е потвърдено решение № 16274/29.08.2024г. по гр.д.№ 60494/2023г. на Районен съд София, е отхвърлен предявения от касатора против Министерство на правосъдието, иск с правно основание чл.124, ал.4, изр.1 ГПК за установяване неистинност на документ, представляващ електронно свидетелство за съдимост с рег. № 230324012000005947/24.03.2023 г. Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа, че решението е неправилно – постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Твърди се, че изводът на въззивния съд, че възможността за реабилитация настъпва едва след изтичане на най-дългия срок между сроковете, свързани с отделните наказания е неправилен. Поддържа се становище, че когато на осъдения, наред с наказанието лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено по реда на чл.66 НК, е наложено и друго по-леко наказание, за да бъде реабилитиран по право е напълно достатъчно настъпването на предпоставките на чл.86, ал.1, т.1 НК за реабилитация за по-тежкото наказание, както и че в този случай нормата на чл.87, ал.3 НК не може да се прилага по по аналогия, тъй като тя касае съдебната реабилитация. Твърди се, че съдът не е изложил съдържателни мотиви по оплакването на въззивника, че за нуждите на Закона за адвокатурата, относимо е само наказанието „лишаване от свобода за умишлено престъпление от общ характер“. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следните въпроси: 1/ Следва ли свидетелството за съдимост, издадено за нуждите на Закона за адвокатурата, да съобразява други наложени наказания извън наказанието „лишаване от свобода за престъпление от общ характер„ и удовлетворява ли се изискването на чл.5, ал.1, т.1 ЗАдв., когато е настъпила реабилитация за наказанието лишаване от свобода за престъпление от общ характер, но не е настъпила реабилитацията за съединеното с него наказание лишаване от право да се заема определена длъжност и 2/ При реабилитация по право прилага ли се нормата на чл.87, ал.3 НК, относима за реабилитацията по съдебен ред. Обосновката на допълнителния критерий е свързана с липсата на съдебна практика по повдигнатите въпроси. На основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК е подвигнат и въпроса „Длъжен ли е въззивния съд да се произнесе по спорния предмет след като прецени всички доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, като ги подложи на самостоятелна преценка и формира собствени правни и фактически изводи“, като се твърди, че въззивният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС-конкретно посочена в изложението. Насрещната страна – Министерство на правосъдието, чрез юрисконсулт Б., поддържа становище, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че по фактите, установени по делото с представените писмени доказателства, страните нямат спор и те са следните: в процесната електронна справка за съдимост от 23.03.2023 г. с валидност до 24.09.2023 г., която е предмет на иска по чл.124, ал.1, изр.1 ГПК, е отразено, че лицето А. Г. В. е осъждано; че с влязла в сила на 11.04.2018 г. присъда по внохд № 524/14 г.по описа на Апелативен съд София, на основание чл.23, ал.1 НК на подсъдимия е определено общо най-тежко наказание – лишаване от свобода за срок от две години и шест месеца, като на основание чл.23, ал.2 НК към общото наказание лишаване от свобода е присъединено и наказанието лишаване от право да заема магистратска длъжност в органите на съдебната система за срок от пет години и шест месеца; на основание чл.66, ал.1 НК изтърпяването на общото определено наказание лишаване от свобода от две години и шест месеца е отложено с изпитателен срок от четири години, считано от влизане на присъдата в сила. Въззивният съд е приел, че процесният документ към момента на издаването му - 24.03.2023 г. не представлява документ с невярно съдържание, тъй като към този момент реабилитация по право не е настъпила, като е изложил различни от тези на първата инстанция, съображения. Посочил е, че реабилитацията по право е обвързана с изтичането на определен период от време и тя настъпва автоматично - когато изтече предвидения в закона срок, а в случаите на присъединено към общото наказание лишаване от свобода, наказание лишаване от право да заема магистратска длъжност – с изтичане на най-дългия между сроковете, свързани с отделните наказания. При съобразяване на нормите на чл.86, ал.1, т.1 и т.3 НК, съдът е приел, че от датата на влизане в сила на присъдата на 11.04.2018 г., изпитателният срок за общото наказание лишаване от свобода от четири години, изтича на 11.04.2022 г., а за присъединеното към него наказание лишаване от право да заема магистратска длъжност, срокът изтича на 11.10.2023 г. За неоснователни са приети доводите на въззивника, че наложеното наказание лишаване от право да заема магистратска длъжност не следва да се съобразява при издаване на свидетелство за съдимост за нуждите на Закона за адвокатурата с оглед разпоредбата на чл.5, ал.1, т.1 от него, като е изложил съображения, че в случая това наказание е присъединено към общото наказание лишаване от свобода и не може да се разглежда отделно при изследване на въпроса настъпила ли е реабилитация по право. Последната настъпва едва след изтичане на най-дългия между сроковете на отделните присъединени наказания. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване по следните съображения: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По въпроса, обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, съдът следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. В касационната жалба са формулирани два въпроса в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Първият въпрос е решаващо произнесен от въззивния съд, т.е. отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, но няма претендираното от касатора значение. По въпроса е налице съдебна практика на ВКС, обективирана в решение № 196/27.03.2024 г. по гр.д. № 1774/2023 г., постановено в производство по реда на чл.7 ЗАдв по жалба на настоящия касатор срещу решение на Висшия адвокатски съвет, според която когато санкцията е комплексна, само когато се изпълни целия комплекс от санкции, следва реабилитация на осъждането. Тълкуването, че за целите на чл.5, ал.1, т.1 ЗАдв следва да се преценява дали е настъпила реабилитация само по отношение на наказанието „лишаване от свобода“, като същевременно длъжността „адвокат“ не представлява магистратска длъжност в органите на съдебната власт, не съответства на същността и предназначението на института на реабилитацията - заличаване на ефекта /последиците/ на осъждането, а не на наказанието, както и на същността на осъждането с комплексна санкция и не намира опора в съдебната практика на НК на ВКС – конкретно цитирана в решението. Вторият въпрос няма характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по него въззивният съд не е давал разрешение, съответно той не е обусловил решаващите ми изводи за неоснователност на предявения установителен иск. Въззивният съд не е извел извод, че при реабилитация по право се прилага нормата на чл.87, ал.3 НК, относима към реабилитацията по съдебен ред. Приел е, че за да настъпи реабилитация по право в конкретния случай, е необходимо да са настъпили предпоставките на чл.86, ал.1, т.1 и т.3 НК за всяко едно от наложените наказания. Следва да се отбележи, че така даденото от въззивния съд разрешение е съобразено със застъпеното в доктрината и в съдебната практика становище, че на реабилитация по право подлежи и осъдения на две и повече наказания. До подобно осъждане може да се стигне в случаите когато на осъдения са наложени две и повече наказания за извършено от него едно престъпление и когато лицето е осъдено за две и повече престъпления, извършени в условията на съвкупсност и наложените му наказания са групирани по реда на чл. 23-25 НК /какъвто е и конкретния случай/. Повдигнатият процесуалноправен въпрос също не може да обуслови допускане на касационно обжалване, тъй като по него не се разкрива сочения допълнителен критерий – противоречие със съдебната практика на ВКС, според която в рамките на предмета на проверката по чл.269, предл.2 ГПК, въззивният съд е длъжен да разгледа възраженията на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по делото доказателства във връзка с тези доводи, а преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, следва да бъдат отразени в мотивите на съда, като при формиране на вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, той е длъжен да ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност. Тези задължения на съда произтичат от изискванията на чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК. В конкретния случай въззивният съд се е произнесъл по доводите на въззивника, че за нуждите на Закона за адвокатурата, относимо е само наказанието „лишаване от свобода за умишлено престъпление от общ характер“, като е приел, че същите са неоснователни по съображения, че наложеното наказание лишаване от право за заемане на определена длъжност е присъединено към общото наказание лишаване от свобода и не може да се разглежда отделно при изследване на въпроса дали е настъпила реабилитация по право. За да настъпи такава е необходимо да са се осъществили предпоставките на чл.86, ал.1 НК за всяко едно от наложените наказания. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулираните от касатора въпроси, не обосновават допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,