Определение № 60452 от 06.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 2086/2021 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Ц. В. И. от [населено място] срещу решение № 10370 от 13.05.2021 г., постановено по гр. д. № 44/2020 г. на Апелативен съд - София. Решението е обжалвано в частта, имаща характер на определение, с която след отмяна на определение от 22.10.2019 г. по гр. д. № 16853/2017 г. на Софийски градски съд е изменено по реда на чл.248 ГПК решението по гр. д. № 16853/2017 г. в частта за разноските като е осъден Гаранционен фонд да заплати на адв. Ц. В. от САК - пълномощник на ищеца по делото Я. И. М., адвокатско възнаграждение за безплатно процесуално представителство пред първата инстанция в размер на 2 192.99 лв. с ДДС, както и в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение е осъден Гаранционен фонд да заплати на основание чл.77 вр. чл.78, ал.6 ГПК в полза на бюджета на Софийски градски съд държавна такса в размер на 1 022.23 лв. върху уважените от първата инстанция искове. Частният жалбоподател поддържа, че решението на въззивния съд е недопустимо в частта относно присъденото адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА, тъй като е постановено по повод частна жалба на „Адвокатско дружество В. и Б.“, с която е поискано присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адвокатското дружество, а въззивният съд е осъдил Гаранционен фонд да заплати адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА на адв. Ц. В.. Навежда се оплаквания и за неправилност на решението поради отсъствие на представено пълномощно за адв. Ц. В. и/или за „Адвокатско дружество В. и Б.“ за осъществяване на безплатно процесуално представителство при условията на чл.38 ЗА, на извършени от адв. В. и/или от адвокатското дружество процесуални действия пред първоинстанционния съд /с изключение на две подадени от името на ищеца молби/, както и на предпоставките по чл.38, ал.1, т.2 ЗА. По отношение на частта от решението, с която Гаранционен фонд е осъден да заплати държавна такса по чл.78, ал.6 ГПК, се излагат доводи, че ищецът е освободен от заплащане на ½ част от дължимата държавна такса по иска за обезщетение за неимуществени вреди и тъй като е заплатил останалата ½ част от таксата по този иск - 2000 лв., както и цялата дължима такса по иска за обезщетение за имуществени вреди - 90.96 лв., няма основание в тежест на Гаранционен фонд да се възлага повторното заплащане на държавна такса, изчислена върху уважения размер на исковете. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК и чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Ответникът по частната касационна жалба Я. И. М. е подал отговор по чл.276, ал.1 ГПК, в който е изразено становище за неоснователност на жалбата в частта, касаеща адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА. В срока по чл.276, ал.1 ГПК не е подаден отговор от Гаранционен фонд със седалище в [населено място]. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната касационна жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.275, ал.1 ГПК срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Предвид разпоредбата на чл.558, ал.7 КЗ, по силата на която след изплащане на обезщетение по чл.557, ал.1, и ал.2 КЗ Гаранционен фонд встъпва в правата на увреденото лице срещу делинквента и за разходите за определяне и изплащане на обезщетението, включващи и разноските на уведеното лице за водене на делото за обезщетение, частният жалбоподател, участващ като подпомагаща страна в процеса, има правен интерес да обжалва акта на въззивния съд, с който Гаранционен фонд е осъден да заплати на увредения ищец разноски по чл.38, ал.2 ЗА и държавна такса по чл.78, ал.6 ГПК. С решението по гр. д. № 44/2020 г. Апелативен съд - София е отменил обжалваното с частна жалба от „Адвокатско дружество В. и Б.“, представлявано от адв. Ц. В., определение на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение молбата на ищеца по делото Я. М. за изменение по реда на чл.248 ГПК на постановеното по гр. д. № 16853/2017 г. решение в частта за разноските, и е осъдил Гаранционен фонд да заплати на адв. Ц. В. адвокатско възнаграждение за осъществено пред първата инстанция безплатно процесуално представителство на ищеца в размер на 2 192.99 лв. с ДДС. За да се произнесе в посочения смисъл, въззивният съд се е позовал на практиката на ВКС в определение № 72/12.02.2020 г. по ч. т. д. № 141/2020 г. на І т. о. и е приел, че доколкото законът не предписва писмена форма като условие за действителност на договора за правна защита и съдействие, представените пред първоинстанционния съд документи - пълномощно на адв. В. и списък по чл.80 ГПК с посочване на адвокатско възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство, доказват постигнато съгласие упълномощеният адвокат да представлява ищеца при условията на чл.38, ал.2 ЗА и са достатъчни да се направи извод за наличие на основание за присъждане на възнаграждение на пълномощника по чл.38, ал.2 ЗА. Въззивният съд е изразил виждане, че обстоятелството на какво основание процесуалният представител се е съгласил да извършва безплатно процесуални действия от името на доверителя е от значение само за вътрешните правоотношения между страните по мандатното правоотношение и е ирелевантно за дължимостта на възнаграждението. Поради изложеното и с оглед констатацията, че ищецът е представляван по делото при условията на чл.38, ал.2 ЗА, въззивният съд е осъдил Гаранционен фонд да заплати на адв. Ц. В. адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за производството пред първата инстанция в размер на 2 192.99 лв. с ДДС, изчислен върху уважената от първоинстанционния съд част от исковете с правно основание чл.557, ал.2, б.“а“ КЗ. При постановяване на решението въззивният съд е констатирал, че ищецът е освободен на основание чл.83, ал.2 ГПК от заплащане на половината от държавната такса, дължима по иска за обезщетение за неимуществени вреди, а именно - за сумата 2 000 лв., и че първоинстанционният съд е процедирал неправилно като не е осъдил ответника Гаранционен фонд да заплати държавна такса върху уважената част от него част от иска /50 000 лв./, както и върху уважения иск за обезщетение за имуществени вреди /2 274 лв./. Предвид направената констатация и на основание чл.77 вр. чл.78, ал.6 ГПК въззивният съд е осъдил Гаранционен фонд да заплати в полза на бюджета на Софийски градски съд държавна такса в размер на 1 022.23 лв. В мотивите към решението съдът е посочил, че останалите 1 068.73 лв. до пълния размер на платената държавна такса - 2 090.96 лв., са „дължими на ищеца“. По основанията за допускане на касационно обжалване: В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател е обосновал приложното поле на касационното обжалване с твърдения, че обжалваното решение с характер на определение е вероятно недопустимо в частта относно възложеното в тежест на Гаранционен фонд адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за производството пред първата инстанция; че в същата част решението съдържа произнасяне по обуславящи изхода на делото правни въпроси, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС - чл.280, ал.1, т.1 ГПК; че в частта за осъждането на Гаранционен фонд да заплати държавна такса в полза на бюджета на Софийски градски съд решението е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, тъй като въззивният съд не е съобразил заплатената от ищеца част от държавната такса, евентуално - че в тази част решението съдържа произнасяне по въпрос, попадащ в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не са осъществени поддържаните основания по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК и чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в частта относно адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА. Исковата молба, по повод на която е образувано гр. д. № 16853/2017 г. по описа на Софийски градски съд, е подадена от адв. Ц. В. от САК в качеството й на пълномощник на ищеца Я. И. М.. На л.83 от делото е приложено пълномощно, с което Я. М. е упълномощил адв. В. да го представлява пред съда с цел защита и реализация на правата му като пострадал при ПТП на 16.07.2017 г., а на л.174 от делото е приложено пълномощно, с което ищецът е упълномощил „Адвокатско дружество В. и Б.“ да го представлява във връзка със защита и реализацията на правата му на увреден при произшествието. В хода на производството пред Софийски градски съд ищецът е представляван от адв. Ц. В., чийто служебен адрес съвпада с адреса на „Адвокатско дружество В. и Б.“, като от съдържанието на двете пълномощни може да се направи категоричен извод, че при осъществяване на процесуалното представителство адв. В. е действала съобразно учредената с пълномощните представителна власт, т. е. лично и като „представител“ на адвокатското дружество. Преди приключване на съдебното дирене адв. В. е представила списък по чл.80 ГПК, в който като разноски за производството пред първата инстанция е посочила адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА в минималния размер по Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатско съвет с начислен ДДС. Възнаграждението е претендирано в полза на представляваното от нея адвокатско дружество, като е представен и акт за регистрация на адвокатското дружество по ЗДДС. При така установените обстоятелства няма причина да се предполага, че като е осъдил Гаранционен фонд да заплати адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за производството пред първата инстанция в полза на адв. Ц. В., а не на „Адвокатско дружество В. и Б.“, въззивният съд е постановил недопустим съдебен акт, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.2, пр.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Формулираните във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК въпроси „Необходимо ли е да бъдат събрани по надлежния ред доказателства в производството относно твърдението на процесуалния представител на страната за нейната материална затрудненост, за да бъде уважено искането за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА; Коя от страните в процеса /ищецът или ответникът/ носи доказателствената тежест да установи наличието или липсата на материална затрудненост на страната, която е основание за искането на процесуалния представител на страната да й бъде присъдено възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА във вр. с чл.38, ал.1, т.2 ЗА“ не са разрешени от въззивния съд в противоречие с посочената от частния жалбоподател практика в определение № 163/13.06.2016 г. по ч. гр. д. № 2266/2016 г. на І г. о. В цитираното определение е възприето следното разрешение: „Преценката за наличие на материална затрудненост при произнасяне по искане за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА следва да бъде направена с оглед конкретните данни по делото, като при липса на спор между страните достатъчно доказателство за осъществяване на основанията по чл.38, ал.1, т.1 - т.3 ЗА за безплатна правна помощ представляват съвпадащите волеизявления на страните по договора за правна помощ, респективно изявлението на представляваната страна или нейния процесуален представител, ако такъв договор не е представен. Противната страна в производството, която по правилата на чл.78 ГПК следва да заплати направените по делото разноски, разполага с процесуалната възможност да оспори твърденията за осъществяване на безплатна правна помощ по реда на чл.248 ГПК с искане за изменение на постановения съдебен акт в частта му за разноските, като носи и тежестта да установи, че предпоставките за предоставяне на безплатна адвокатска помощ не са налице “. В конкретния случай частният жалбоподател е възразил пред първоинстанционния съд срещу искането на процесуалния представител на ищеца за присъждане на възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА, като е оспорил предпоставките по чл.38, ал.1, т.2 ЗА за предоставяне на безплатна правна помощ, но доколкото не е ангажирал никакви доказателства в подкрепа на заявеното оспорване, изводът на въззивния съд, че възнаграждението по чл.38, ал.2 ЗА се дължи, е в съответствие с практиката на ВКС и няма основание обжалваният съдебен акт да се допуска до касационен контрол в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставените в изложението въпроси. Постановеното от Апелативен съд София решение в частта, имаща характер на определение, следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл.280, ал.2, пр.3 ГПК в частта, с която ответникът Гаранционен фонд е осъден да заплати държавна такса в полза на бюджета на Софийски градски съд. В тази част решението е очевидно неправилно поради явната необоснованост на съдържащия се в мотивите извод на въззивния съд, че независимо от освобождаването на ищеца от заплащане на половината от държавната такса по иска за обезщетение за неимуществени вреди, в тежест на ответника следва да се възложи част от държавната такса, дължима върху уважения от първоинстанционния съд размер на исковете. Поради наличие на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК не следва да се обсъжда другото поддържано основание за достъп до касационно обжалване - чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Разгледана по същество, частната касационна жалба срещу решението в частта относно държавната такса е основателна. С определение от 02.03.2018 г. Софийски градски съд е освободил ищеца Я. М. на основание чл.83, ал.2 ГПК от задължението за внасяне на ½ /2 000лв./ от държавната такса, дължима за разглеждане на предявения иск по чл.557, ал.1, т.2, б.“а“ КЗ за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 100 000 лв. и е указал на ищеца да внесе държавна такса в размер на 2 090.96 лв., включваща 2 000 лв. - другата ½ част от държавната такса по иска за обезщетение за неимуществени вреди, и 90.96 лв. - дължима държавна такса за разглеждане на иска за обезщетение за имуществени вреди. В изпълнение на указанията ищецът е внесъл по сметка на Софийски градски съд държавна такса в размер на 2 096.96 лв. Първоинстанционният съд се е произнесъл с решение, с което е уважил частично - за сумата 50 000 лв., иска за обезщетение за неимуществени вреди и изцяло - за сумата 2 274 лв., иска за обезщетение за имуществени вреди, отхвърлил е първия иск за разликата до претендираните 100 000 лв. и е осъдил ответника да заплати на ищеца разноски, съразмерно на уважените искове, в т. ч. и внесената държавна такса от 2 096 лв. Съгласно чл.78, ал.6 ГПК, когато делото е решено в полза на лице, освободено от държавна такса или от разноски по производството, осъденото лице е длъжно да заплати всички дължащи се такси и разноски; Съответните суми се присъждат в полза на съда. В разглеждания случай ищецът е освободен частично от държавна такса до размер на сумата 2 000 лв., но поради отказ да бъде освободен изцяло от задължението за такса е внесъл по сметката на Софийски градски съд държавна такса в размер на 2 096 лв. Внесената такса, която е присъдена на ищеца под формата на разноски по чл.78, ал.1 ГПК с решението на първоинстанционния съд, покрива изцяло размера на държавната такса, дължима върху присъдените с решението обезщетения за неимуществени и за имуществени вреди. Държавна такса върху отхвърлената част от иска не се дължи - нито от ищеца, който е освободен от заплащане на ½ част от таксата на основание чл.83, ал.2 ГПК, нито от ответника. След като държавната такса върху уважената от първата инстанция част от предявените искове е събрана изцяло при завеждане на делото, не е налице основание по чл.78, ал.6 ГПК за повторното й събиране посредством осъждане на ответника да я заплати в полза на бюджета на съда. По изложените съображения решението на Апелативен съд - София следва да бъде отменено в частта, с която Гаранционен фонд е осъден на основание чл.77 вр. чл.78, ал.6 ГПК да заплати в полза на бюджета на Софийски градски съд сумата 1 022.23 лв. - държавна такса за първоинстанционното производство. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,