Определение № 2904 от 11.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4139/2023 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Т. Д. Д.- Ц., чрез пълномощника адв. Н. А., срещу решение № 521/21.04.2023 г. по гр. д. № 418/2023 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 4103/06.12.2022 г. по гр. д. № 7748/2021 г. по описа на Пловдивския районен съд, за отхвърляне предявеният от жалбоподателката срещу К. А. Д., Д. Х. Д. и М. Х. Д., в качеството им на наследници на починалия в хода на процеса Х. Д. Д., иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на установено в отношенията между страните, че ищцата е собственик на основание давностно владение на следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място], при описани граници на същия.

В изложението към подадената касационна жалба се излагат съображения, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси:

1. „Може ли да приемем наличие на търпими действия единствено и само въз основа на близки родствени връзки между страните по делото без да е доказано съгласие на собственика за ползване на имота?“; 1.1. „Може ли да се приемат за незначително безпокойство действия водещи до пълна липса на осъществявано владение от страна на собственика и недопускането му в имота?; 1.2. „Може ли родствена връзка да предопределя наличие на предполагаемо съгласие на владелеца по отношение на действия, за които може да се допусне, че той би търпял да се извършват само поради това от обикновена любезност, добронамереност, гостоприемство, по силата на лични отношения и поради това да се смятат за извършени с неговото съгласие или съдът следва да прецени всички обстоятелства?“, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС - решение № 483/11.12.2012 г. по гр. д. № 493/2012 г. на първо г. о. и решение № 122/03.12.2020 г. по гр. д. № 3549/2019 г. на първо г. о.

2. „Когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание (завладяване) и липса на съгласие намира ли приложение презумпцията по чл. 69 ЗС и предполага ли се, че упражняващият фактическата власт държи имота за себе си?”; 2.1. „При твърдение на страна за липса на владение, а търпими действия, при наличие на законовата презумпция по чл. 69 ЗС чия е тежестта на доказване на обстоятелствата за търпими действия-съгласие на собственика, а не осъществено давностно владение?“; 2.2. „Какви обстоятелства сочат наличие на съгласие на собственика за държане, съответно извършване на търпими действия и в чия тежест е установяване на тези обстоятелства?“, за които се твърди, че са разрешени в противоречие с ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк. д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на ВКС, второ г. о., определение № 376 от 19.09.2022 г. по гр. д. № 944/2022 г. на ВКС, второ г. о.;

3. „Задължен ли е въззивният съд да постанови акта си след анализ на представените по делото доказателства, да обсъди и прецени заключението на вещите лица в съвкупност с всички събрани доказателства, а не изолирано, и на тази база да обоснове крайните си изводи?“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 17 от 14.09.2022 г. по гр. д. № 1926/2021 г. и решение № 97/02.05.2019 г. по гр. д. № 3457/2018 г. на ВКС, четвърто г. о.

В законоустановения срок е постъпил отговор на подадената касационна жалба от К. А. Д. и М. Х. Д., чрез адв. М. М., в който е застъпено становище за липса на основанията за допускане на касационно обжалване и неоснователност на подадената касационна жалба.

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК.

Съставът на Второ гражданско отделение на Върховния касационен съд намира следното:

В исковата молба са изложени твърдения, че процесният имот е останал в наследство от родителите на страните, като бащата е починал през 1971 г., а майката през 2002 г. Въведеното придобивно основание е давност чрез упражнявано владение от 2007 г. Обстоятелствата, на които се основава исковата молба са, че от посочената година ищцата е обитавала селскостопанска сграда, находяща се в имота, като е ремонтира същата и е оградила имота. През 2008 г. ответникът й предоставил ключове от жилищната сграда, след като било преустановено електричеството в обитаваната от нея сграда.

Ищцата се е отказала от наследството на баща си Д. Д. (удостоверение от 11.02.1974 г.). С нотариален акт № 160/20.12.2000 г. майката Н. Д. е продала на сина си Х. Д. собствената си 1/2 ид. ч. от имота.

За спорен по делото е приет въпросът дали е налице владение от страна на жалбоподателката върху процесния имот. В тази връзка са изложени съображения, че същата следвало да докаже извършването на действия, с които е обективирала спрямо ответника Х. Д., собственик на имота, намерение да владее имота само за себе си.

В мотивите на обжалваното решение е посочено, че ползването на имота е започнало със съгласието на починалия брат на ищцата. Съобразени са показанията на ангажираните от ищцата свидетели В. и С., от които било установено, че тя е помолила брат си да захрани с електричество от жилищната сграда постройката, която обитава. Според показанията на свидетеля П. /съсед/, Х. Д. е построил къща в процесния имот, в която да живее майка му. Ползваната от ищцата преустроена селскостопанска постройка е извън този имот, като последното обстоятелство се установява и от нейните обяснения.

Въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния относно квалифицирането на действията като търпими. Направил е и заключение, че ищцата не е извършила нито едно действие, с което да обективира и доведе до знанието на собственика на имота, че тя е започнала да го владее изключително и само за себе си.

Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като съображенията за това са следните:

Поставените въпроси в точка първа от изложението не могат да обосноват допускане на касационно обжалване.

При търпимите действия фактическата власт се придобива също със съгласието на собственика или владелеца, като това съгласие може да бъде изрично или предполагаемо, но основано на добрите междуличностни отношения (съседски, предполагаеми или роднински), поради което се търпи едно действие върху имот, действие, за което лицето, което го извършва няма никакво право. Ако волята (изрична или предполагаема) е свързана единствено с междуличностните отношения, то не възниква облигационна връзка, а са налице единствено търпими действия. В тези случаи не може да се стигне до придобиване на имота по давност, освен ако лицето, което осъществява търпимите действия, респективно държането на имота, не демонстрира по отношение на собственика настъпилата промяна - че започва да осъществява фактическа власт с намерение за своене на имота. Именно в този смисъл е и цитираната съдебна практика: решение № 483/11.12.2012 г. по гр. д. № 493/2012 г. и решение № 122/03.12.2020 г. по гр. д. № 3549/2019 г. на ВКС, първо г. о. В първия съдебен акт е посочено, че търпими са всички онези действия, които представляват според обстоятелствата незначително безпокойство за собственика или владелеца на един недвижим имот, които се извършват с изричното или предполагаемо съгласие на владелеца и за които може да се допусне, че той би търпял да се извършват само поради това от обикновена любезност, добронамереност, гостоприемство, по силата на лични отношения и поради това да се смятат за извършени с неговото съгласие. Според втория съдебен акт към това тълкуване следва да се добави, че общото между държането и търпимите действия е в обективния им елемент – упражняване на фактическа власт върху вещ. Разликата е в субективния елемент, извеждан от основанието, на което е установена фактическата власт.

Въззивният съд е направил заключение, че е налице съгласие от страна на собственика при установяването на фактическа власт от страна на жалбоподателката не само въз основа на обстоятелството, че между страните съществуват близки родствени връзки, а въз основа на съвкупна преценка на всички доказателства по делото. Не е било установено и извършването на действия от страна на ищцата, които да обективират осъществяване на фактическа власт с намерение за своене на имота.

Решаващите изводи на въззивния съд са изведени от възприетото, че лицето, което осъществява търпими действия, следва да демонстрира по отношение на собственика настъпилата промяна - че започва да осъществява фактическата власт с намерение за своене на имота. Такива факти по делото обаче не са били установени. Не се установява противоречие с цитираната съдебна практика. В решение № 98/21.03.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на второ г. о., с което се твърди противоречие, е посочено, че когато фактическата власт върху изцяло чужд имот е придобита при липса на правно основание /т.нар. завладяване/ то според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическа власт държи вещта за себе си, т.е. има качеството на владелец. В такъв случай за придобиване на имота по давност не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане. Тази хипотеза не разкрива сходство с настоящата, при която жалбоподателката е осъществявала търпими действия.

Поставените въпроси в точка втора от изложението, не са обуславящи за изхода на спора, тъй като по делото не е установено, че фактическата власт върху процесния имот е придобита при липса на съгласие, а напротив, прието е обратното. С оглед това, подвъпрос 2.1. също не е относим, тъй като по делото не е установено, че ищцата е упражнявала владение, което би обосновало прилагането на презумпцията по чл. 69 ЗС. Подвъпрос 2.2. е поставен твърде общо и теоретично, поради което въз основа на него не може да бъде допуснато касационно обжалване.

Третият процесуалноправен въпрос е обуславящ, но не е разрешен както се твърди, а в съответствие със съдебната практика. Въззивният съд е постановил решението си въз основа на анализ на представените по делото доказателства. Обсъдени са събраните по делото свидетелски показания, както и твърденията на страните относно релевантните за спора обстоятелства.

Жалбоподателката се позовава и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставените въпроси, но не е обосновала допълнителното основание на нормата, на която се е позовала, така, както е предвидено в т. 4 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: не е посочила кои норми са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по тълкуването им, нито коя съдебна практика е неправилна или остаряла и се нуждае от осъвременяване; нито е обосновала настъпили изменения в законодателството или обществените условия. С оглед липсата на изложени мотиви, обосноваващи с какво поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона или за развитието на правото, следва да се приеме, че по същите е налице единствено бланкетно позоваване на нормата на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, което не е в състояние да обоснове допускането на касация.

Горните съображения обосновават отказ за допускане на касационно обжалване.

С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция жалбоподателката трябва да заплати на ответниците по касация направените разноски, възлизащи на 3 000 лв. /за адвокатско възнаграждение/.

Воден от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение