Определение № 60395 от 30.06.2021 г. на ВКС по т. д. № 2016/2020 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца В. Е. К. от [населено място], чрез процесуален представител адв. С. С. срещу решение № 260128 от 29.07.2020г. по в. т. дело № 602/2020г. на Окръжен съд Варна, с което е потвърдено решение № 4982 от 18.11.2019 г. по гр.д. № 4872/2018 г. на Районен съд Варна. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е отхвърлен предявеният от В. Е. К. срещу „Юробанк България“ АД иск на основание чл. 26 ЗЗД във връзка с чл. 143 ЗЗП за прогласяване като нищожни, в правоотношението между В. Е. К. и „Юробанк България“ АД, възникнало по силата на нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 21 от 07.12.2006 г., том VI, рег. № 11011, дело № 874, вписан в Служба по вписванията – Варна с вх.рег. № 34263/07.12.2006 г., служеща за обезпечаване на всички вземания на „Юробанк България“ АД по договор за ипотечен кредит с анюитетни вноски № 115/05.12.2006 г., на следните текстове от посочения нотариален акт: „… съгласно условията на чл. 4, ал. 1, т. 2..“ „... чл. 3...:“; „Дължимите лихви, включително лихвите за просрочие се начисляват от банката при база 360/360 дни ежемесечно.“ „... чл. 8 /осем/...“ и „... включително и предоговорените условия на последващи анекси...“, като ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 920лв. сторени по делото разноски за първоинстанционното производство.

Касаторът прави оплакване за недопустимост на въззивното решение, тъй като въззивният съд не се е съобразил с отделения в друго производство иск за прогласяване на нищожността на клаузите по договора за ипотечен кредит, като е приел, че този правен спор не е с преюдициален характер спрямо настоящото производство, поради което и не е налице основание за неговото спиране. Поддържа становище и за неправилност на въззивния съдебен акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът твърди, че въззивният съд не е обсъдил допустимостта на първоинстанционното решение, с оглед на това, че е постановенo при наличието на висящ спор, преюдициален спрямо настоящото производство, а в мотивите не е била обсъдена липсата или наличието на обусловеност между двете производства. Като съществено нарушение на съдопроизводствените правила навежда неизследването на валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, поради това, че е постановено по иск за нищожност на клаузи от договор за кредит, а в производството не е бил конституиран кредитополучателят. Касаторът поддържа, че въззивният съд не е приложил чл. 7, ал. 3 ГПК, неизпълнявайки служебното си задължение да изследва евентуалната противоправност на всяка клауза от договор, сключен между потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДР на ЗЗП и търговец. Релевира доводи за неправилно приложение на изискванията на чл. 145, във връзка с чл. 146 ЗЗП за установяване на неравноправността на договорна клауза и прогласяването на нейната нищожност, както и необсъждане на изискванията на чл. 143 ЗЗП – оспорените клаузи да не са във вреда на потребителя, да отговарят на изискването за недобросъвестност и да не водят до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Поддържа, че въззивната инстанция не е обсъдила оспорените клаузи спрямо всички изисквания на чл. 143 ЗЗП и чл. 145 ЗЗП във връзка с чл. 5 ГПК и не е изложила мотиви относно качеството на ищеца – физическо лице, непритежаващо знания в областта на банкирането. Прави и оплакване, че въззивният съд, потвърждавайки първоинстанционното решение в частта за присъдените в полза на ответника разноски, не е обсъдил правилното прилагане на чл. 78, ал. 1 ГПК.

В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът обосновава допускането на касационно обжалване с наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2, предл. 2 и т. 3 и ал. 2, предл. 2 и предл. 3 ГПК – решението е вероятно недопустимо и очевидно неправилно, както и въззивният съд се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпроси в противоречие с практиката на ВКС и практиката на СЕС, и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. „В съдебно производство, образувано по искове за прогласяване нищожност на текстове от договор за банков кредит и на текстове от договор за учредяване на ипотека, след като текстовете във втория договор представляват препратки към текстовете на първия или ги възпроизвеждат, след разделяне на първоинстанционното производства по исковете по двата договора, кое от двете производства се явява преюдициално за правилно решаване на другото?

Съответства ли на разпоредбата на чл. 269 ГПК разглеждането от въззивния съд на спора по иска за прогласяване на нищожност на текстове от договора за ипотека, след като е установил, че в първоинстанционното производство не е разгледан иска за нищожност на договора за кредит?“

Касаторът поддържа, че посочените въпроси са решени в противоречие с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

2. „В производство по иск на ипотекарен гарант за прогласяване нищожност на текст от договор за учредяване на ипотека за обезпечаване задължение на трето лице – кредитополучател по договор за кредит, това трето лице необходим или задължителен другар е за ищеца?

От значение ли е за отговора на този въпрос фактът, че третото лице - кредитополучател, е подписало договора за учредяване на ипотека?“

Според касатора по посочените въпроси няма задължителна съдебна практика на ВС и ВКС, поради което са от значение за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поддържа, че аналогичен правен въпрос е решен в Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, но прилагането по аналогия за установяване на плоцесуално качество между лица с различни качества в материално правоотношение не носи тази правна сигурност, каквато дава отговор на въпроса от ВКС в производство по чл. 290 ГПК или в издаване на Тълкувателно решение.

3. „Разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК, въвеждаща като основно начало в гражданското съдопроизводство, относима ли е към въззивния съд в производство, когато искът е бил предявен пред първоинстанционния съд преди създаването на тази разпоредба?

Разпоредбата на чл. 7, ал. 3 ГПК следва ли да се тълкува като въвеждаща служебно задължение на съда за проверка на всички клаузи в договор, сключен с потребител?“

По първия въпрос от т. 3 на изложението касаторът поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на задължително тълкуване, а по втория въпрос – основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, тъй като е решен в противоречие с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение от 21.02.2013 г. на СЕС по дело C-472/11, Banif Plus Bank Zrt v Csaba Csipai and Viktуria Csipai.

4. „При изследването на текст от договор за установяването му като неравноправна клауза по чл. 143 ЗЗП, длъжен ли е съдът да приложи точно изискванията и критериите по чл. 145 ЗЗП или е достатъчно да изследва договорния текст само с оглед неговата яснота?

При изследване на текст от договор, за установяването му като неравноправна клауза по чл. 143 ЗЗП, съответствието с изискването за яснота спрямо потребителя ли трябва да бъде установено?“

5. „Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП създава ли служебно задължение към съда при изследване на текст от договор за установяването му като неравноправна клауза по смисъла на ЗЗП да обсъди съответствието на всеки договорен текст, с изискванията за добросъвестност, да не е във вреда на потребителя и да не създава значително неравновесие между правата и задълженията на потребители и на търговеца?“

Относно посочените в т. 4 и т. 5 от изложението въпроси касаторът поддържа, че са решени в противоречие с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 98 от 25.07.2017 г. по т. д. № 535/2016 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 84 от 20.07.2017 г. по т. д. № 1934/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 38 от 23.06.2017 г. по т. д. № 2754/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о., решение от 30.05.2013 г. на СЕС по дело C-397/11, Erika Jхrцs/Aegon Magyarorszбg Hitel Zrt, решение от 21.12.2016 г. на СЕС по съединени дела C-154/15, C-307/15 и C-308/15 и решение от 20.09.2017 г. на СЕС по дело C-186/16, Ruxandra Paula Andriciuc и др./Banca Rom вneascг SA.

6. „Разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК създава ли служебно задължение на съда да присъди разноски в полза на страната, само ако те са свързани с предмета на спора?“ - противоречие с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. /основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/.

В изложението касаторът поддържа също въведеното с касационната жалба оплакване за вероятна недопустимост на въззивното решение, тъй като е било постановено, докато е имало друг висящ обуславящ спор. Касаторът поддържа също, че въззивното решение е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът „Юробанк България“ АД /ответник в първоинстанционното производство/, [населено място] чрез процесуален представител адв. Г. Р. Д. оспорва касационната жалба и поддържа становище за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, тъй като не е формулиран конкретен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, решен от въззивния съд, обуславящ извод за допускане до касационно обжалване, а формулираните въпроси не са част от решаващата дейност на въззивния съд, доколкото касаят правоотношения по договора за кредит, който не е предмет на делото. Поддържа становище за липса на преюдициалност между договорното правоотношение за банковия кредит и ипотечното правооношение. По отношение на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК ответникът посочва, че не е обоснована необходимостта от тълкуване на правните норми или за създаване на съдебна практика, като в жалбата не е посочена коя е непоследователната, противоречивата или погрешната практика на ВКС, която следва да бъде преодоляна. Релевира доводи за липса на очевидна неправилност на решението.

Ответникът поддържа и становище за правилност на въззивното решение, като излага аргументи за липса на основания за нищожност по чл. 170 ЗЗД, както и за яснота и разбираемост на оспорените клаузи по смисъла на чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Прави възражение за прекомерност на претендираните адвокатски възнаграждения, като при евентуално уважаване на жалбата, моли да бъдат намалени до минималните размери, съгласно Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на касатора и провери данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна от външна страна - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съдържанието й отговаря на разпоредбата на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че пред Районен съд Варна е заявена първоначално претенция от В. К. против „Юробанк България“ АД за прогласяване нищожността на клаузи от договор за кредит № 115/05.12.2006 г., по който същият в качеството си на ипотекарен гарант е учредил ипотека за вземането на банката по договора за кредит под формата на нотариален акт № 21 от 07.12.2006 г., том VI, рег. № 11011, дело № 874/2006 г. на нотариус П. Д., вписана в НК под № 322.

Съдебният състав на въззивната инстанция, като е съобразил дадените от първоинстанционния съд указания с определение № 14774/17.12.2018 г. по гр. д. № 4872/2018 г. на РС Варна и в открито съдебно заседание на 05.03.2019 г. за отстраняване на противоречие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба, допълването на проекта на доклада по делото с уточнения петитум с определение от открито съдебно заседание от 09.07.2019 г., както и разделянето на производството по исковете с определение № 2776/17.02.2020 г. по гр. д. № 4872/2018 г. на РС Варна, е приел за разглеждане иск за установяване на нищожност на клаузи от ипотечния договор при твърдения за тяхната неравноправност по смисъла на чл. 143 ЗЗП и нищожност по чл. 26 във връзка с чл. 170 ЗЗД. Според въззивния съд, предвид разделянето на производството по първоначално предявената нищожност на клаузи от договора за кредит, е налице изменение от страна на ищеца на първоначално предявените претенции чрез прибавяне на нов иск. Съдебният състав е приел, че твърденията по иска за нищожност на клаузи от ипотечния договор се свеждат до наличие на особените основания за нищожност – несъответствие с чл. 170 ЗЗД и неравноправност на клаузи на договора за ипотека по смисъла на ЗЗП.

За да направи извод за неоснователност на предявения иск по чл. 26 във връзка с чл. 170 ЗЗД, въззивната инстанция се е аргументирала с липсата на неизвестност относно личността на кредитора, на собственика или на длъжника, тъждеството на имота и на обезпеченото вземане или за размера на сумата, за която се учредява ипотеката. Констатирала е, че в нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека са описани размерът на кредита и страните по него, размерът на главницата и предназначението на средствата, посочени са крайният срок за погасяване на задължението, размерът на годишния лихвен процент през първата година, както и за остатъчния период на договора. Посочила е, че текстът „дължимите лихви, включително лихвите за просрочие се начисляват от банката при база 360/360 дни ежемесечно“ не е нищожен, тъй като не се формира неизвестност относно размера по смисъла на чл. 170 ЗЗД, доколкото по отношение на законната лихва за просрочени вземания в лева и валута приложимите ПМС сочат, че дневният размер е равен на 1/360 част от годишния размер. Съдебният състав е приел, че част от оспорените клаузи не засягат основното задължително съдържание на договора за ипотека, напр.: текстът „… съгласно условията на чл. 4, ал. 1, т. 2…“ касае просрочие на погасителната вноска по цитираната клауза на договора за кредит и се отнася до начина на изчисляване на лихвата за просрочие; препратката към чл. 8 от договора за кредит относно предпоставките за настъпване на изискуемост, вкл. условията на предсрочната изискуемост, няма пряко отношение нито към тъждеството на обезпеченото вземане, нито към размера на сумата, за която се учредява ипотеката, а към предпоставките за изискуемост на дълга, пряко относими към правоотношението между кредитор и кредитополучател. По отношение на текста „… включително и предоговорените условия по последващи анекси ….“ въззивният съд е изложил съображения, че се отнася до обезпеченото вземане и текстът следва да се тълкува в контекста на разпоредбите на чл. 171 и чл. 174 ЗЗД.

Относно неравноправния характер на клаузите на договора за ипотека въззивният съд е приел, че ищецът притежава качеството потребител, като предвид начина по който са възпроизведени задълженията относно главницата, размера на лихвата, същите не могат да се счетат за неравноправни, защото са посочени във фиксиран размер и при напълно определяем начин на изчисляване. Посочил е, че договорът съдържа конкретното действие на механизма, към който се отнася съответната клауза, както и отношението между механизма, предвиден в други клаузи, така че потребителят е разполагал с възможност въз основа на точни и разбираеми критерии да оцени икономическите последици, които произтичат от договора за него.

По отношение на текста „… съгласно условията на чл. 4, ал. 1, т. 2…“ и текста на чл. 8, касаещ условията на предсрочната изискуемост, съдебният състав е приел, че същите не са част от т. нар. „основен предмет на договора“ за ипотека, доколкото не характеризират основни престации на задълженото лице; с тези клаузи няма създадени неяснота и неравнопоставеност в правата на ипотекарния гарант и банката, правещи за потребителя неясни икономическите последици при вземане на решение за гарантиране на чуждия дълг; ипотекарният гарант безспорно е наясно, че гарантира с имота си задължение и че може да търпи принудително изпълнение върху вещта за чужд дълг. Според въззивния съд основният проблем за потребителя се свежда до размера, който банката търси от ипотекарния гарант особено в хипотеза, когато за част от периода на действие на облигационната връзка по договора за кредит едностранно се променя лихвата, или се извършват капитализации на лихви към главници в последващи анекси и т.н., но в настоящия случай нотариалният акт валидно обвързва страните, доколкото съдържа необходимото по чл. 170 ЗЗД и клаузите, така както са посочени, не отговарят на характеристиките на неравноправни по смисъла на чл. 143 ЗЗП.

Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК и задължителната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК, т. 1 и Тълкувателно решение № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, т. 10, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, независимо от предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. С оглед данните по делото настоящият съдебен състав счита, че следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд за проверка на неговата допустимост, респективно недопустимост на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК.

Преценката дали въззивният съдебен акт е правилен или неправилен и дали относимите въпроси са решени съобразно практиката на ВКС и СЕС може да бъде извършена в производството по чл. 290 ГПК, ако обжалваният въззивен съдебен акт е допустим.

На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК касаторът трябва да внесе държавна такса по сметка на ВКС в размер 40 лв.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение