Определение № 2447 от 15.05.2025 г. на ВКС по гр. д. № 391/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу онази част от Решение № 194 от 03.10.2024 г. по в. гр. д. № 337/2024 г. на Апелативен съд – Велико Търново, в която след потвърждаване на Решение № 222 от 11.04.2024 г., постановено по гр. д. № 31/2023 г. по описа на ОС – Велико Търново, Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на М. П. В. на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 2, вр. чл. 4, ал. 1 ЗОДОВ разликата над сумата от 5 000 лева до 50 000 лева- обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на повдигнатото му с постановление в ДП обвинение за извършено престъпление по чл. 321, ал. 6 от НК и задържането му в ареста, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 13.08.2021 г., до окончателното изплащане на дълга. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, тъй като съдът е присъдил завишен размер на обезщетението за неимуществени вреди. Допускането на касационно обжалване Прокуратурата на Република България основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответникът по касационната жалба М. П. В. е подал отговор, в който изразява становище за липсата на основания за допускане на касационното обжалване, респективно– за неоснователност на касационната жалба. Касационна жалба срещу въззивното решение в частта, в която след потвърждаване на решението на първоинстанционния съд искът за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над присъдените 50 000 лева до пълния предявен размер от 150 000 лева е отхвърлен, е депозирана и от ищеца М. П. В., представляван от адв. Й. Н.. Развити са доводи за неправилност на решението поради нарушения на материалния закон и за необоснованост Допускането на касационно обжалване касаторът ищец основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Отговор по тази касационна жалба Прокуратурата на Р България не е депозирала в срока и по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното – касационните жалби са подадени от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и са процесуално допустими. За да уважи предявения иск, апелативният съд е зачел формираната с влязлото в сила Решение № 222 от 11.04.2024 г., постановено по гр. д. № 31/2023 г. по описа на ОС – Велико Търново, сила на пресъдено нещо относно възникването на всички правопораждащи претенцията на ищеца юридически факти. Решаващата дейност на въззивния съд е сведена до определянето на справедливия размер на обезщетението на неимуществени вреди от незаконното обвинение в извършване на престъпление по чл. 321, ал. 6 НК, производството по което е прекратено с постановление на прокурора поради недоказаност на обвинението. Съставът на апелативния съд е установил, че незаконно воденото наказателно производство № 46/2015 г. по описа на СО – СП – [населено място], пр. пр. № 434/2015 г. по описа на СП, продължило 5 години и 7 месеца, е причинило на ищеца, по отношение на когото била изпълнявана марка за неотклонение „парична гаранция“, неимуществени вреди – притеснения, неудобства, чувство на унижение и несигурност, нарушено социално общуване - доказани посредством заключенията към съдебно-медицинските експертизи, изслушани в производството пред окръжния съд, и свидетелските показания по делото. Приел е, позовавайки се на Решение № 267/ 26.06.2014 г. по гр. д. № 820/2012 г., на ВКС, ІV ГО, че той е претърпял неимуществени вреди над обичайните с оглед длъжността, която е заемал към момента на привличането му като обвиняем – заместник- директор на Дирекция „Контрол“ при ТД на НАП-Велико Търново - и факта, че незаконно обвинение е за тежко умишлено престъпление в област, в която от 2009 г. професионално се реализира той. Въззивният съд е отчел, че обществените изисквания и очаквания към ищеца и като професионалист, и като личност са били завишени, респ. задържането му и привличането му като обвиняем за престъпление, свързано с участие в организирана престъпна група, създадена с користна цел и за извършване на престъпления, при публично дискредитиране с извършване на показни арести от разследващите органи, отразени в средствата за масова информация, както и популяризираната от представителите на обвинението теза за висока обществена опасност на деянията, за които било образувано и водено наказателното преследване, следва да се съобразят при определяне на обезщетението за неимуществени вреди. Съобразил е факта, че ищецът е бил задържан незаконно за 4 денонощия, три от които в арест в [населено място], че е било извършено претърсване в дома му и на работното му място, че е разпитван в качеството на обвиняем, както и че за период от 21 месеца по отношение на него са изпълнявани мярка за неотклонение „парична гаранция в размер на 10 000 лв.“ и ограничителна мярка „забрана за напускане на пределите на страната“. Установил е, че след отстраняването му от работа в системата на НАП ищецът загубил мотивация да работи в тази сфера, бил обект на негативно обсъждане от широк социален кръг, като много близки и познати прекратили контактите си с него. В обобщение посочил, че воденото наказателно производство се е отразило изключително негативно на взаимоотношенията в социалната и професионалната среда на ищеца, както и на психическото, емоционалното и здравословното му състояние. Отчетено е още, че периодът на наказателна репресия срещу ищеца е продължил неразумно дълго - 5 години и 7 месеца. За неоснователни са намерени оплакванията на Прокуратурата, че тя не носи отговорност за неимуществените вредите, претърпени от ищеца в резултат на отстраняването му от работа на основание чл. 100 ал. 2 от ЗДСл, по причина, че именно фактът на повдигане на обвинение е необходимото условие, без което органът по назначаването не би могъл да приложи последиците на посочената норма. Емоционалните страдания на ищеца, претърпени от загубата на възможност да полага труд на длъжността, която е заемал, и усилията по преодоляване на финансовите затруднения като резултат от това са преценени от въззивния съд като неимуществени вреди, които следва да бъдат съобразени при определяне на размера на обезщетението. Въз основа на свидетелските показания по делото, заключенията към съдебно-психологичната и съдебно-медицинската експертизи, изслушани в производството пред районния съд, въззивният съд е счел за несъмнено доказано, че е налице трайно влошаване на психическото и емоционално състояние на ищеца и промяна в характера му, обусловени от преживения стрес по време на воденото наказателно производство и изразяващи се в емоционална натовареност, повишени нива на ситуативна и личностна тревожност, загуба на душевно спокойствие и способност за преодоляване на житейски трудности. Апелативният съд е посочил, че макар основното заболяване на ищеца „неинсулинозависим диабет“ и придружаващите го „диабетна полиневропатия“, „нефрит“, „сърдечна хипертония“ и др. да са били диагностицирани и съответно отчетени при определяне на процента му на нетрудоспособност още през м. септември 2013 г., преживеният първоначално внезапен, а в последствие хроничен, емоционален стрес от воденото наказателно производство е допринесъл за влошаване на здравословното му състояние след м. февруари 2016 г. до 2023 г., тъй като вещите лица са единонодушни, че от 25.02.2016 г. глюкозните показатели на ищеца били влошени, появили се данни за хронична бъбречна недостатъчност, която освен на съпътстващата двустранна нефролитиаза се дължи на усложнение на захарния диабет, като влошена била и диабетната полиневропатия. При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил, че за периода от м. ноември 2017 г. след отмяната на наложените мерки за процесуална принуда "парична гаранция в размер на 10 000 лв." и „забрана за напускане пределите на страната“ липсват данни по отношение на ищеца да е изпълнявана друга мярка за процесуална принуда. Не са налице доказателства той да се е явявал през разследващи органи или пред съд след м. март 2016 г., което да е допринесло за увеличаване на интензитета на преживените негативни емоции. Отчел е, че в периода от 13.08.2020 г. до 14.07.2021 г. по наказателното производство не са извършвани никакви действия поради факта, че производството е било прекратено на по-ранен етап с постановление от 13.08.2020 г., отменено по реда на служебния контрол. Съобразен е и фактът, че към м. септември 2017 г. ищецът вече е работел. Апелативният съд е посочил, че следва да се оцени и обстоятелството, че той е имал възможност да поиска да бъде възстановен на длъжността, заемата до отстраняването му от работа, след обнародването на Решение № 5/12.05.2016 г. по к. д. № 2/2016 г. на КС, с което разпоредбата на чл. 100, ал. 2 от ЗДСл е обявена за противоконституционна, но не е проявил активност в тази насока, а сам поискал да бъде прекратено служебното му правоотношение. При тези мотиви е прието, че сумата от 50 000 лв. се явява справедливо обезщетение за понесените от ищеца неимуществени вреди, като е посочено, че самото осъждане на Прокуратура на РБ има главно репариращо действие. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Прокуратурата поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че по въпроса относно съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т. 19 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС, и т. 11 от ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК, ППВС № 4/1968 г., Решение № 53 от 07.05.2019 г. по гр. д. № 3528/2018 г. на III ГО, и Решение № 138/30.05.2019 г. по гр. д. № 4309/2018 г., IV ГО. Касаторът М. В., чрез адв. Н., е формулирал в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК следните въпроси, обобщени и прецизирани от настоящата инстанция съобразно правомощията й по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да постанови решението си след анализ на всички, събрани по делото, доказателства, и да направи собствени правни изводи по възраженията и доводите на страните?“; и 2. „Какво е съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди?“. Позовава се на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като твърди, че въпросите са решени в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС и практиката на ВКС – ППВС № 4/1968 г., ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г., ОСГК на ВКС, ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004 г., ОСГК, Решение № 86/29.05.2019 г. по гр. д. № 2586/2018 г. по описа на ВКС, IV ГО, Решение № 344/24.11.2014 г. по гр. д. № 2378/2014 г. по описа на ВКС, IV ГО, Решение № 53/07.05.2019 г. по гр. д. № 3528/2018 г. по описа на ВКС, III ГО, Решение № 229/14.12.2016 г. по гр. д. № 2221/2016 г. по описа на ВКС, III ГО (по първия от въпросите), и Решение № 267/14.12.2016 г. по гр. д. № 820/2012 г. на IV ГО (по втория от въпросите). Поставените от касаторите въпроси по приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е обусловил решаващия извод на въззивния съд и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие със съществуващата постоянна практика на ВКС. В решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи, обстоятелства, които са специфични за всяко дело, и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В случая въззивният съд е присъдил обезщетението, като е отчел тежестта на престъплението, в извършването на което ищецът е бил обвинен, продължителността на наказателния процес, изпълняваните мерки за процесуална принуда „парична гаранция“ и „забрана за напускане пределите на страната“, данните за накърнени чест, достойнство и добро име на ищеца в неговия приятелски и професионален кръг, интензитета на претърпените от него страдания от неимуществен характер при отчитане на факта, че обвинението е за тежко умишлено престъпление в област, в която от 2009 г. професионално се реализира той, установеното влошаване на здравето на ищеца и трайните промени в психичното му състояние. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди са не само изброени от въззивния съд, но и обсъдени в тяхната съвкупност, съобразно разрешенията в Решение № 407 по гр. д. № 1273/2009 г. на ІІІ ГО, Решение № 394 по гр. д. № 1520/2011 г. на ІІІ ГО, Решение № 391 по гр. д. № 201/2011 г. на ІІІ ГО, Решение № 395 по гр. д. № 159/2011 г. на ІІІ ГО, включително и сочената от касатора ищец съдебна практика. Дали фактите по спора, относими към дейността по определяне на размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, са вярно интерпретирани (тълкувани) е въпрос на обоснованост на съдебния акт и има отношение към правилността на обжалваното решение, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Процесуалноправният въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението всички доказателства, относими към спора, като мотивира изводите си и се произнесе по възраженията и доводите на страните, е обуславящ изхода на правния спор и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. По този процесуален въпрос е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постоянна практика на ВКС, намерила израз в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, между които са цитираните от касационната жалбоподателка и служебно известните на състава Решение № 388 от 17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 63 от 17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. на ВКС, II ТО и и други. Съгласно посочената практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. В случая мотивите на въззивния акт обективират самостоятелна преценка на фактическия и доказателствен материал по делото във връзка с преценката какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно повдигнатото обвинение. Въз основа на гласните доказателства, събрани чрез разпит на свидетели, и заключенията към съдебномедицинските експертизи въззивният съд е формирал извод за интензитета на понесените от ищеца неимуществени вреди и последиците от тях върху живота и здравето му. Ето защо въпросът за задължението на съда да обсъди и прецени доказателствения материал по делото, както и да мотивира своя акт, като се произнесе по доводите на страните, не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, което изключва въведеното допълнителне основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В обощение, касаторите не са обосновали предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,