Определение № 6036 от 29.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3442/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България срещу въззивно решение № 268 от 23.06.2025 г., постановено по в. гр. д. № 294/2025 г. по описа на Окръжен съд – Плевен, II-ри въззивен граждански състав, с което е потвърдено първоинстанционното решение № 232 от 24.02.2025 г., постановено по гр. д. № 6580/2024 г. по описа на Районен съд – Плевен, VII граждански състав, с което Прокуратурата е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на ищеца М. П. Ш. сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от него вследствие на незаконно повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 277а, ал. 3, предл. първо и предл. второ вр. ал. 1 НК по НОХД № 855/2022 г. по описа на Окръжен съд - Плевен, по което впоследствие е бил оправдан с влязла в сила присъда, ведно със законната лихва върху присъдената главница, считано от 07.03.2024 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 400 лв., представляваща претърпени от ищеца имуществени вреди във връзка с незаконното обвинение, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение в наказателното производство. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение, с което е уважен иска за неимуществени вреди. Сочи се, че размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди не е съобразен с установените по делото обстоятелства, завишен е и е определен в противоречие с принципа на справедливостта, установен в чл. 52 ЗЗД. Решението, в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение по предявения по иск за имуществени вреди, е влязло в сила. Насрещната страна – ищецът М. П. Ш., чрез процесуалния си представител, в отговора на касационната жалба излага становище и съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а при условията на евентуалност - за неоснователност на жалбата. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд е приел, че е сезиран с иск по чл. 2, ал. 1, т. 3, предложение първо вр. чл. 4 ЗОДОВ за репариране на неимуществени вреди, търпени от ищеца вследствие на повдигнато и поддържано от ответника Прокуратура на Република България обвинение, за което наказателното преследване е приключило с оправдателна присъда. От прокурорско постановление от 27.10.2022 г. съдът е установил, че М. П. Ш. е бил привлечен като обвиняем по досъдебно производство ЗМ № 104/2021 г. по описа на РУ на МВР - [населено място] за това, че на 12.11.2021 г., в землището на [населено място] войвода, местността „Ш.“, обл. Плевен, в съучастие като извършител с други двама души, чрез използване на техническо средство металотърсач марка „Fisher 1266-Х“ и МПС - лек автомобил марка „Хонда ХРВ“, негова собственост, без съответно разрешение по чл. 150, ал. 1 ЗКН търсил археологически обекти - престъпление по чл. 277а, ал. 3, предл. първо и предл. второ вр. ал. 1 НК, като със същото постановление му е била наложена мярка за неотклонение „подписка“. С присъда № 15/10.04.2023 г., постановена по НОХД № 855/2022 г. по описа на Окръжен съд - Плевен, ищецът е бил признат за виновен по повдигнатото му обвинение и е бил осъден на 11 месеца лишаване от свобода, чието изтърпяване е отложено на основание чл. 66, ал. 1 НК с тригодишен изпитателен срок. Съдът е констатирал, че осъдителната присъда е била отменена с присъда № 8/20.11.2023 г. по ВНОХД № 197/2023 г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с която подсъдимият е оправдан, която е оставена в сила от ВКС с решение № 151/07.03.2024 г., постановено по КНД № 93/2024 г. Предвид това съдът е направил извод, че е налице незаконно обвинение, което е основание за ангажиране отговорността на държавата. Въззивният съд е определил като спорен въпрос въпросът дали за ищеца са настъпили неимуществени вреди във връзка с незаконното обвинение и какъв е техният размер. От анализа на събраните по делото доказателства, съдът е констатирал наличието на причинно-следствена връзка между воденото наказателно преследване и обичайните за такива случаи вреди, неудобства и ограничения, изразяващи се в негативни емоции и притеснения с оглед изхода на делото, накърнена чест и достойнство, както и нарушения в социалното общуване. Съдът е взел предвид и установеното от свидетелските показания, събрани пред първата инстанция, според които в периода на наказателното производство ищецът много отслабнал, бил психически натоварен и ограничил социалните си контакти. Въззивният съд е посочил, че независимо, че показанията на един от свидетелите, че ищецът е потърсил лекарска помощ във връзка с негативните преживявания, съпътстващи наказателното производство, не са потвърдени с допълнителни писмени доказателства, общото негативно отражение на наказателното преследване върху психологическото състояние на ищеца се презюмира. При определянето на размера на обезщетението съдът е взел предвид и следните обстоятелства: продължителността на наказателното производство около две години и половина; взетата спрямо ищеца най-лека мярка за процесуална принуда; повдигането на обвинението е станало обществено достояние в населеното място, в което ищецът живеел, включително и е намерило медийно отражение; както и че към започването на наказателното производство ищецът е бил на 73 години и с чисто съдебно минало. Като е съобразил и съдебната практика по сходни случаи, съдът е определил, че справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществените вреди, които ищецът е претърпял вследствие на незаконното обвинение, възлиза на 10 000 лв. Споделил е и изводите на първоинстанционния съд относно основателността на иска за неимуществени вреди, поради което е потвърдил първоинстанционния акт като правилен. Към касационната жалба е приложено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите, които се свързват най-общо с начина на определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. Твърди се, че поставените въпроси са били разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, както и с практиката на ВКС – ППВС № 4/1968 г., т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г., решение № 422 от 22.12.2015 г. по гр. д. № 2407/2015 г. на IV г.о. на ВКС и решение № 1599 от 22.06.2005 г. по гр. д. № 876/2004 г. на ВКС. Настоящият съдебен състав намира, че формулираните в изложението въпроси касаят начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди и конкретните обективни обстоятелства, които следва да бъдат взети предвид при определянето му, поради което следва да бъдат разгледани в тяхната цялост. Същите следва да бъдат обобщени и уточнени (съгласно т. 1, изреч. 3 - in fine от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС), до един, по-общо формулиран правен въпрос, който се отнася до „Задължен ли е въззивният съд по иска с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да извърши преценка на всички относими факти и обстоятелства, релевантни за определяне по справедливост размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди?“. Този въпрос касае критериите при определяне размера на обезщетението за претърпени от пострадалото лице неимуществени вреди от водено незаконно наказателно производство и съблюдаването на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД, с оглед установените конкретни обстоятелства по делото. Съдът намира, че така формулираният въпрос е включен в предмета на спора и е обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело. Въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол за проверка за наличието на твърдяното от касатора противоречие със задължителната съдебна практика - ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г., както и с останалата цитирана практика на ВКС. В заключение: съдът следва да допусне касационно обжалване на въззивно решение № 268 от 23.06.2025 г., постановено по в. гр. д. № 294/2025 г. по описа на Окръжен съд – Плевен, II-ри въззивен граждански състав. Прокуратурата на Република България не дължи държавна такса за касационно обжалване съгласно чл. 83, ал. 1, т. 3 от ГПК (в този смисъл е и ТР № 7/2014 от 16.11.2015 г. на ОСГК на ВКС). Воден от горните мотиви, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение