Определение № 1067 от 20.09.2012 г. на ВКС по д. № 365/2012 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на И. Н., И. И., Д. Н. и К. И. срещу въззивното решение на Окръжен съд Бургас /ОС/ по гр.д. №1793/11 г., с което са осъдени да заплатят поравно на Р. „Орало” сумата от общо 6123 лв., и по допускане на обжалването. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение/ делото е образувано по иск за солидарното осъждане на ответниците – сега касатори, да заплатят на ищеца сумата от 9 500 лв./ и е допустима. За допускане на обжалването касаторите се позовават на чл.280, ал.1 от ГПК с всичките й хипотези. Поставят като значими за спора и точното прилагане на закона и решени от въззивния съд в противоречие с цитираната задължителна и трайна практика на ВКС въпросите: третите лица, неучастващи в процеса по ревандикационния иск и неосъдени с решението по него / каквито намират че са в случая/ облагодетелствуват ли се, ако при защитата си срещу принудителното изпълнение твърдят и доказват, че владеят имота още преди завеждането на иска; на какво основание следва да отговарят те за забавеното предаване на имота – по чл.73, ал.1 от ЗС / според дадената от районния съд квалификация/, по чл.59 от ЗЗД / според квалификацията на въззивния съд/ или за вреди – по чл.45 от ЗЗД. В. съд е уважил иска, като е приел, че ответниците по иска като заварени в присъдения на ищеца срещу неучастващо в настоящия спор лице недвижим имот, не са установили при защитата си срещу изпълнението / чл.417 от ГПК, отм./ основанието, на което ползват имота. Ответниците не са допуснали в имота ищеца за исковия период, лишили са го от възможността да упражни правата си на собственик и са се обогатили за негова сметка със сумата, която са осъдени да му заплатят разделно – ППВС №1/79 г.. Искът за обезщетение е разгледан в предметните рамки /обстоятелства и искане/ заявени с исковата молба и решението е допустимо. Според практиката на ВКС по чл.290 от ГПК – напр. р. по гр.д. №658/11 г. на трето г.о., предмет на делото е спорното материално субективно право-претендирано или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска. Каква е правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало съдът се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран; когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание. Хипотезите на чл.73, ал.1 от ЗС и на чл.59 от ЗЗД са израз на принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване/Р. № 556/60 г. на четвърто г.о.., р. по гр.д. №652/11 г. на трето г.о., по гр.д. №589/11 г. на четвърто г.о./ и затова препращането от РС към общия му състав, по който според ОС следва да се квалифицира искът, не води до неяснота на основанието на иска, която да затруднява ответниците в защитата им и до недопустимост на въззивното решение като постановено по нередовна искова молба / арг. от т.7 на ТР №2/04 г. на ОСГК/ или по непредявен иск. Въпросът за точната правна квалификация на иска е такъв по приложението на материалния закон – чл.281,т.3 от ГПК, и ВКС не го разглежда в това производство – опр. по т.д. №21/10 г. на първо т.о. Не са налице основания за допускане на обжалването – поставените въпроси са застъпени в задължителната и трайна практика на ВКС; не се установява конкретно противоречие на въззивното решение с нея по правен въпрос, който да е от значение за допустимостта на решението или за изхода на спора. Затова ВКС на РБ, трето г.о.