Определение № 3733 от 07.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3930/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Многопрофилна болница за активно лечение Доверие“ АД, [населено място], чрез адв. Р. Р. от САК, против въззивно решение № 913/30.06.2025 г., постановено по в.гр.д. № 2149/2024 г. по описа на Апелативен съд - София, в частта му, с която е потвърдено решение № 1529/15.03.2024 г. по гр. д. № 10825/2022 г. на Софийски градски съд, в частта, с която касаторът е осъден да заплати на основание чл. 49, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД на Ц. Д. Г., обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на допусната лекарска грешка при операция, проведена на 10.10.2017 г., за разликата над сумата от 10 000 лв. до размера от 30 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 22.12.2021 г. до окончателното изплащане. Въззивното решение в частта му, касаеща отхвърлената искова претенция за горницата над 30 000 лв. до предявения размер от 40 000 лв. /частичен иск от 100 000 лв./, е влязло в сила като необжалвано. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на обжалваното решение. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси: 1. „По уважен частичен иск за парично вземане, ползващо се със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право и при предявен в друг исков процес иск за защита на вземането за разликата до пълния предявен размер, произтичащ от същото право, какви обстоятелства могат да бъдат установявани в производството и по отношение на кои факти е недопустимо да се спори?“; 2. „При съобразяване с ТР № 1/2022 г. по тълк. д. № 1/2021 г. на ОСГТК на ВКС, обвързан ли е съдът в производството по предявен последващ иск след постановяване на положително съдебно решение по частичен иск от общия размер на справедливото обезщетение, определен в мотивите по влязлото в сила решение, или може да определи нов размер?“ и 3. „Актуални ли са примерните критерии, дадени с ППВС № 4/1968 г. и следва ли същите да бъдат допълнени с нови такива като: общественото разбиране за справедливост на даден етап от развитието на обществото; обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането; самото осъждане на причинителя на вредата или на този, който носи отговорност, което води до морално обезщетение, наред с паричното? При определяне на справедлив размер на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от деликт, съдът следва ли да се ръководи от размерите на присъжданите от съда обезщетения в аналогични случаи?”. Касаторът счита, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с приетото в ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на третия въпрос сочи, че е налице противоречие с решение № 1/05.02.2019 г. по т. д. № 1002/2018 г. на ВКС, I т.о.; решение № 149/02.05.2011 г. по гр. д. № 574/2010 г. на ВКС, III г.о.; решение № 67/16.03.2012 г. по гр. д. № 1101/2011 г. на ВКС, III г.о.; решение № 136/01.03.2012 г. по гр. д. № 414/2010 г. на ВКС, III г.о.; решение № 407/26.05.2010 г. по гр. д. № 1237/2009 г. на ВКС, III г.о. и др. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата Ц. Д. Г., чрез адв. Я. М., в писмен отговор изразява становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е посочил, че страните не спорят, че на 09.10.2017 г. ищцата постъпила за оперативно лечение в ответната болница по повод оплакване от образувание странично на дясно коляно от три години, болезнено при допир и натиск. Била прегледана от д-р Ю. Б., който назначил терапия: оперативно лечение /Лист за преглед на пациент от 09.10.2017г./. Д-р Ю. Б. към посочената дата се намирал в трудово правоотношение с ответната болница, изпълнявайки длъжността "лекар, ортопед- травматолог", с място на работа: МБАЛ "Доверие" АД, отделение по ортопедия и травматология. На ищцата била извършена операция, при която образуванието – шваном е отстранено /Епикриза по ИЗ №4808/17г./, като в оперативен протокол № 429/10.10.2017 г. било посочено, че е осъществена от д-р Б., заедно с екип от други специалисти от ответната болница. След изписването й от болницата, на 02.11.2017 г. ищцата посетила Медико-Д. център Орион, където след извършени изследвания били установени ЕМГ-данни за тежка периферно-стволова увреда на н.перонеус декс. в областта на капитулум фибуле и предно- коренчево засягане на нива Л4, Л5 в ляво и Ес1 двустранно. Прието е, че с влязло в сила решение № 266626/19.11.2021 г., постановено по гр. д. № 16970/2019 г. на СГС, е уважен предявен от Ц. Г. срещу „МБАЛ Доверие“ АД иск по чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД за сумата от 50 100 лв. /предявен като частичен иск от 100 000 лв./ за обезщетение за неимуществени вреди, претърпени вследствие на допусната лекарска грешка при операцията, проведена на 10.10.2017 г., поради което със сила на пресъдено нещо е установено в отношенията между страните по делото, че са се осъществили елементите на фактическия състав на чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответното дружество за причинените на ищцата неимуществени вреди в резултат от тази лекарска грешка, допусната при операция, за отстраняване на установено образувание /шваном/, странично на дясното коляно на ищцата. Посочено е, че настоящото исково производство е образувано по предявена от Ц. Г. претенция за друга част - в размер на 40 000 лв., от обезщетението за неимуществени вреди. Въззивният съд се е позовал на ТР № 3/22.04.2019 г. по тълк. д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС, като е приел, че спорен по делото е въпросът за размера на дължимото обезщетение. От комплексната съдебно-медицинска експертиза е установено, че вещите лица са извършили преглед на ищцата на 18.01.2024 г. и при сравнение с резултатите от изследване на засегнатия нерв от 2020 г., са констатирали влошаване на електрофизиологичните резултати, показващи пълна денервация. В продължение на 2 години след операцията Г. провеждала различни видове лечение за подобряване на парезата - физикална и медикаментозна стимулация, но констатираната увреда била дефинитивна и неподлежаща на подобрение. В резултат от увредата на малкопищялния нерв и мускулната хипотрофия на част от мускулите на подбедрицата, инервирани от него, е настъпило затруднение в походката. Разяснено е, че поради невъзможна дорзална флексия на ходилото и пръстите, болният свива силно крака си в коляното и го спуска с пляскане на стъпалото, като при наличие на такава увреда е затруднено до невъзможност тичането и бързото ходене. Според вещите лица при ищцата има пълна денервация на засегнатия нерв, като въпреки положените усилия за подобряване на проводимостта на нерва няма никакво възстановяване. Проведените многобройни физиотерапевтични и рехабилитационни процедури били без ефект, а външно, засегнатият крак имал разлика и бил по-слаб от другия, като външната деформация била в причинно-следствена връзка с операцията. Според заключението на назначената съдебно-психологична експертиза към настоящия момент ищцата все още преживява случилото се като травматично, тъй като то силно повлияло на ежедневната й рутина. Ограничени били физическата й активност, социалните контакти, заниманията й със спорт, като това рефлектирало и в завишаване на нивата на тревожност и внесло известна депресивност в психоемоционалното й състояние. Вещото лице е посочило, че благодарение на волята си ищцата е продължила да се реализира ефективно в професионалната си сфера и дълго време се е съпротивлявала да приеме, че инвалидизирането й е необратимо, като към момента страда от непреработен постравматичен стрес, за чието преодоляване има нужда от психотерапевтична подкрепа. Въз основа на събраните гласни доказателства /св. Д. - дъщеря на ищцата/ е прието за установено, че през целия период на лечение Г. се е тревожела и изпитвала страх. Ходела на всякакви възможни терапии, но при последната физиотерапия лекарят й казал, че повече няма какво да се направи. Многократно падала при стъпване на неравност. Неможела да облече рокля или пола, заради видимата разлика в двата й крака. Наложило се да се откаже от разходките в парка и планината, не можела и да шофира. Придвижвала се много бавно и ставала много рано, за да стигне навреме за работа. Вече имала и внуче, но рядко излизала с него, защото не можела да бута детската количка. Въззивният съд е счел за неоснователни възраженията, че не следва да се кредитира заключението на съдебно-психологичната експертиза. Прието е, че изводите на вещото лице са обосновани, като съдът е посочил, че използваните методи за оценка от вещото лице за достигане до тези изводите изискват специални познания, поради което същите не могат да бъдат ревизирани. Възраженията, че не следва да се кредитират свидетелските показания поради евентуална заинтересованост на свидетелката – дъщеря на Г., също са приети за неоснователни, тъй като сочените болки и страдания на ищцата се подкрепяли от изводите на вещите лица по изслушаните по делото експертизи. За да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, съдът е взел предвид причиненото увреждане - тежка периферностволова уведа на н. перонеус вдясно след проведена операция. Съобразил е настъпилото влошаване, изразяващо се в пълна денервация на засегнатия нерв, доказано с ЕМГ през м. 01.2024 г. Отчел е също, че не е възможно възстановяване на получената пареза, както и че не може да настъпи подобрение. Съдът е взел предвид продължителността и интензивността на болките и страданията, възрастта на ищцата - 45 години към датата на увреждането - активна трудоспособна възраст, променения й начин на живот и ограничената й физическа активност – невъзможност да тича или върви бързо поради парализа на дясното стъпало. При тези конкретни обстоятелства съдът е приел, че обезщетение за неимуществени вреди в размер на 80 100 лв. е справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД. След приспадане на присъдената с влязло в сила решение сума от 50 100 лв., настоящият частичен иск е приет за основателен за сумата 30 000 лв. и за неоснователен над тази сума до предявения размер от 40 000 лв. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Първият въпрос формулиран в изложението касае обхвата на силата на пресъдено нещо на решение по уважен частичен иск и подлежащите на установяване факти в производство по частичен иск за друга част от вземането, произтичащо от същото спорно право. Този въпрос е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика. В т. 2 от Тълкувателно решение № 3/22.04.2019 г. по тълк.д. № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че решението по уважен частичен иск за парично вземане се ползва със сила на пресъдено нещо относно правопораждащите факти на спорното субективно материално право при предявен в друг исков процес иск за защита на вземане за разликата до пълния размер на паричното вземане, произтичащо от същото право. В мотивите на тълкувателното решение е разяснено, че при уважаване на частичния иск обективните предели на СПН обхващат основанието на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти /юридическите факти, от които правоотношението произтича/, страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия размер на спорното субективно материално право. Поради това, че общите правопораждащи юридически факти са едни и същи, както за частичния иск, така и за иска за останалата част от вземането, те се ползват от последиците на СПН при разглеждане на иска за останалата част от вземането. Предвид правоустановяващото и преклудиращото действие на СПН е недопустимо в последващия исков процес за остатъка от вземането да се спори относно основанието на вземането и правната му квалификация. В хипотезата на уважен изцяло частичен иск останалата част от вземането също може да съществува, но е възможно и да не съществува. Обективните предели на СПН на положителното съдебно решение по частичния иск се изчерпват с предмета на делото, а по останалата част може да се формира нова – различна СПН. Видно от обжалваното решение, въззивният съд е съобразил изцяло горепосочените правни разрешения и е приел, че спорен по делото е само въпросът за размера на обезщетението за неимуществени вреди. След анализ на всички относими доказателства и установените въз основа на тях обстоятелства, съдът е счел, че справедливият размер на дължимото обезщетение възлиза на 80 100 лв. и е уважил настоящия частичен иск до размера от 30 000 лв., след като е приспаднал присъдената с влязло в сила решение сума от 50 100 лв. Следователно не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения въпрос. По отношение на втория въпрос не е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като въпросът не е изведен от решаващите мотиви на въззивния съд. Действително в мотивите на влязлото в сила решение № 266626/19.11.2021 г. по гр. д. № 16970/2019 г. на СГС, с което е уважен първоначално предявеният частичен иск, е прието, че справедливото обезщетение за неимуществени вреди е в размер на 80 000 лв. Въззивният съд обаче не е приел, че е обвързан от така посочения размер на обезщетението, а напротив – обсъдил е събраните по делото доказателства /документи, комплексна съдебно-медицинска експертиза, съдебно-психологическа експертиза и свидетелски показания/ и е направил своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Съдът е изложил собствени мотиви, въз основа на които е формирал извод за размера на дължимото се в случая обезщетение. Следва да се посочи, че с цитираното от касатора ТР № 1/2022 г. по тълк. д. № 1/2021 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че при прилагане разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите преценката на съда за размера на справедливото обезщетение за неимуществени вреди от деликт не е ограничена от заявената претенция, но не може да се присъди сума, надхвърляща поисканата в петитума на исковата молба. В производството по предявения частичен иск обаче няма наведено възражение за съпричиняване, поради което това тълкувателно решение не е относимо към настоящия случай, както и няма връзка с поставения въпрос. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по повдигнатия трети въпрос, който макар да обуславя обжалваното решение, е разрешен в съответствие с установената от ВКС практика, основана на ППВС № 4/23.12.1968 г. и съдържаща се в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, включително и тези посочени от касатора. Смисълът на приетото в т. II от ППВС № 4/1968 г., което не е загубило актуалността си е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер във всеки отделен случай. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и пр. Обезщетението за неимуществени вреди следва в най-пълна степен да възмезди увреденото лице, без да става обаче източник на неоснователно обогатяване. Поради това, размерът на обезщетението се определя с оглед общия критерий за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като се вземат предвид и възприемането на понятието "справедливост" на съответния етап от развитие на обществото и стандартът на живот в страната. Поради всичко изложено, законодателят и не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания. В тази връзка в мотивите към решенията си съдилищата са длъжни да посочат както релевантните за конкретния случай обстоятелства, така и значението им за присъдения размер обезщетение, след като се анализират събраните по делото доказателства и се обсъдят всички правнорелевантни доводи и възражения на страните. В настоящия случай въззивният съд е изложил мотиви за това, кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си, без да се обоснове. Размерът на обезщетението е съобразен най-вече с настъпилото влошаване на здравословното състояние на ищцата /пълна денервация на засегнатия нерв/, с невъзможността за възстановяване, както и с наложилата се промяна на начина й на живот. Затова и по този въпрос не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касация. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с анализа и оценката на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на въззивния съд, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка във фазата по селекция на касационната жалба. При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответника по жалбата следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски в размер на 766,94 евро, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на III г.о.