Определение № 93 от 19.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3379/2020 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 74730/24.07.2020 г., подадена лично от ищцата по делото Н. И. Г. и приподписана от назначения ѝ от съда особен представител адв. В. И., и касационна жалба с вх. № 75203/27.07.2020 г., подадена от името на ищцата Н. Г. чрез адв. В. И., срещу решение № 3725/25.06.2020 г., постановено по възз. гр. дело № 718/2020 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 269294/08.11.2019 г. по гр. дело № 24078/2017 г. на Софийския районен съд (СРС), е отхвърлен, предявеният от жалбоподателката срещу „Топлофикация София“ ЕАД, осъдителен иск с правно основание чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД за заплащане на сумата 15 000 лв., претендирана като обезщетение за неимуществени вреди – претърпени психически страдания, довели до влошаване на здравословното ѝ състояние, изразяващо се в проявени усложнения на заболяванията, от които е диагностицирана, допълнително – депресия, хипертония, както и общо влошаване на физическото и психическото ѝ здраве, в резултат на противоправно поведение, осъществено от служители на ответното дружество, изразяващо се в образуването на съдебни производства срещу нея през периода 2014-2017 г. за осъждането ѝ да заплати парични суми за предоставени топлинни услуги, които жалбоподателката-ищца твърди, че не дължи, тъй като не е потребител на топлинна енергия по договор с ответника; в тежест на жалбоподателката са възложени разноските по делото. Двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в срок, лично и от името (чрез надлежен порцесуален представител) на процесуално легитимирана за това страна по делото, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбите се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В двете изложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката Н. Г., които са с идентично съдържание и са изготвени от назначения ѝ от съда особен представител адв. В. И., се навежда основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК, като се поддържа, че въззивното решение било очевидно неправилно – постановено в явно нарушение на закона и явно необосновано, изводите на въззивния съд били формирани в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В тази връзка се сочи, че жалбоподателката-ищца била диспансеризирана и многократно диагностицирана с тежки психични заболявания, които ѝ пречели да възприема както действията на ответната страна, така и заобикалящата я среда; заболяванията ѝ изкривявали обективната ѝ преценка и я провокирали да възприема действията на ответника като противоправни, в резултат на което тя търпяла психически страдания, довели до влошаване на здравословното ѝ състояние. Поддържа се и че предприетите от страна на ответника действия, ищцата считала за тежък психически тормоз, осъществен спрямо нея през процесния период 2014-2017 г., който се изразявал в несправедливо завеждане на множество съдебни производства за присъждане на суми в полза на ответника, които според ищцата тя не дължала, тъй като считала, че не била потребител на топлинна енергия поради това, че радиаторите в процесното жилище, на което тя е собственик, са демонтирани. Изтъква се и че ищцата вярва в неприкосновеността на личната собственост и настоява, че не можела да бъде задължавана да е абонат на ответното дружество, поради което счита претендираните от нея суми за „кражба“. Ответното „Топлофикация София“ ЕАД в отговора си излага становище и съображения, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на касационните жалби. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. От страна на жалбоподателката не е формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1 от ГПК, нито е наведено някое от допълнителните основания по т. 1, т. 2 или т. 3 от тази разпоредба за допускане на касационното обжалване. Няма основание последното да се допуска, и поради твърдяната очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК. За да отхвърли предявения от жалбоподателката иск по чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, въззивният съд, позовавайки се на задължителните указания и разяснения, дадени с ППВС № 4/30.10.1975 г. и ППВС № 17/18.11.1963 г., е приел, че за да възникне обезпечително-гаранционната отговорност на възложителя за вреди, причинени при или по повод на възложената работа, трябва в обективната действителност да са настъпили следните юридически факти (материални предпоставки): 1) деяние (действие или бездействие); 2) противоправност (несъответствие между правно дължимото и фактически осъщественото поведение); 3) вреди (неблагоприятно засягане на имуществената сфера на увредения или накърняване на неговия телесен интегритет); 4) причинно-следствена връзка между противоправното поведение и настъпилите имуществени и неимуществени вреди (вредоносният резултат в съвкупния съпричинителен процес между явленията в природата следва да е закономерна, необходима, естествена, присъща последица от виновното противоправно поведение на делинквента); 5) вина на делинквента, която съобразно уредената в чл. 45, ал. 2 от ЗЗД оборима презумпция се предполага; и 6) виновното лице да е причинило вредите при или при повод на изпълнение на възложената работа. Въз основа на събраните по делото писмени доказателства, СГС е установил, че с влезли в сила решения от 22.04.2016 г., 09.06.2015 г. и 12.06.2017 г., съответно – по гр. дела №№ 41310/2015 г., 21570/2014 г. и 72662/2016 г. на СРС, със силата на пресъдено нещо е установено наличието на облигационни правоотношения между жалбоподателката-ищца и ответното дружество, възникнали по договори за продажба и доставка на топлинна енергия за два имота, находящи се в [населено място] – в[жк], [жилищен адрес] и на [улица], ателие № 4. Въззивният съд е установил и че със заявления-декларации от 27.09.1999 г. и от 05.10.2007 г. ищцата е поискала откриване при ответника на индивидуална партида на нейно име за апартамента в[жк], като е посочила, че живее в това жилище. При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция, че процесните искови производства са образувани срещу ищцата в качеството ѝ на собственик на посочените имоти, респ. – на потребител на топлинна енергия, което е установено с влезлите в сила решения, както и че воденето на тези съдебни производства срещу ищцата не представлява противоправно поведение, тъй като с него се цели защитата на накърнени материални права на ответното дружество. Настоящият съдебен състав намира, че горните изводи на въззивния съд не са очевидно неправилни по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК; напротив – те са изцяло съобразени с цитираната във въззивното решение, задължителна практика на ВС по тълкуването и приложението на чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, както и със задължителната практика на ВКС, обективирана в тълкувателно решение № 2/2016 от 25.05.2017 г. на ОСГК на ВКС. Както се сочи и в самите изложения по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателката, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта; такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В случая въззивното решение очевидно не страда от такъв особено тежък порок. След като в пълно съответствие със задължителната практика на ВС и ВКС въззивният съд е приел, че не е налице противоправно поведение от страна на служители на ответното дружество, като един от кумулативно необходимите елементи (материалноправни предпоставки) за възникване на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл. 49, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, то единствено изтъкваното в изложенията към касационните жалби, субективно виждане (становище) на жалбоподателката-ищца, че такава противоправност била налице и че вследствие на това са ѝ причинени процесните неимуществени вреди, само по себе си не обуславя и не би могло да обуслови извод нито за явно нарушение на закона, нито за очевидна необоснованост на въззивното решение, както неоснователно се поддържа от страна на жалбоподателката. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение