Определение № 89 от 04.03.2022 г. на ВКС по т. д. № 163/2022 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3, т. 1 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на синдика на „Корпоративна търговска банка“ АД /н/, чийто правомощия се упражняват от А. Д. и К. М. срещу определение № 2704/14.10.2021 г. по т.д. 2927/21 г, САС, 12 състав, с което е оставена без уважение частната жалба срещу определение на Софийски градски съд за прекратяване на производството по делото по исковете на синдика на „КТБ“ АД срещу „Хедж инвестмънт България“ АД и е осъден „КТБ“ АД (н) да заплати държавна такса.

Излага съображения за нарушение на материалния закон. Освен това сочи, че неправилно е прекратено производството по делото на основание обявяване противоконституционност на разпоредбата на чл. 60 а от ЗБН. Въпросът бил свързан с основателността на иска. Счита, че съдът следва да прецени сочените от ищеца факти, които са основание на иска и евентуално да признае правото на синдика да иска връщане на имущество, претендирано с иска.

Формулира следните правни въпроси, които според него са разрешени от въззивния съд:

1. Доколкото спорът все още не е квалифициран от съда като такъв по чл. 60 а от ЗБН, предвид липсата на доклад по делото, допустимо ли е прекратяване на същото и връщане на исковата молба заради отменен закон? По делото не бил приет доклад на съда по чл. 146, ал.1, т. 2 от ГПК. Не било задължително да е посочената в прекратителното определение правна квалификация съгласно чл. 60 а от ЗБН. Можело да е иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК.

2. Намира ли правното си основание чл. 124, ал. 1 от ГПК предявеният иск?

3. Обявяването на противоконституцинонността на чл. 60 а, ал. 1 от ЗБН, води ли до недопустимост на процесния иск или има отношение към неговата основателност, доколкото се касае до осъдителен иск, какъвто може да води всеки срещу всеки?

Втори и трети въпрос били свързани с основанието за прекратяване на делото.

4. Дължат ли се разноски от ищеца при прекратяване на производството по делото въз основа на обявена противоконституционност на правна норма, за което вина няма ищецът, т.е. не е причина за неоснователност завежданото дело? Производството по делото не било прекратено по вина на ищеца. Налице били правомерни действия за попълване масата на несъстоятелността.

Сочи наличието на чл. 280, ал. 1, т. 3 по отношение на поставените въпроси.

Освен посочените въпроси мотивира наличие на основание за допускане касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност на постановеното определение.

Моли да се отмени определението.

Ответникът „Хедж инвестмънт България“ АД в депозирания отговор на частната жалба поддържа, че липсва право на иск с оглед обявяването на разпоредбата на чл. 60 а от ЗБН за противоконституционна, както и с оглед решение № 3 от 28.04.2020 г. по конст.д. 5/19 г., с което било прието, че по отношение на заварените от решението на Конституционния съд неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага. Ищецът не разполагал вече с право на иск.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното:

Частната касационна жалба е допустима - подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно определение.

За да постанови обжалваното определение, с което е оставил без уважение частната жалба на синдика на „КТБ“ АД (н) срещу определението на СГС за връщане на исковата молба и прекратяване на производството по делото, въззивният съд е изложил съображения, че нормата на чл. 60 а, ал. 1 от ЗБН е обявена за противоконституционна с решение на Конституционния съд № 8 от 27.05.2021 г. С оглед това решение и на основание чл. 151, ал. 2 от Конституцията на Р България, е приел, че за неприключилите правоотношения, както и правоотношенията по неприключили съдебни производства, нормата, произтичаща от обявения за противоконституционен закон, не се прилага. С оглед проверката на допустимост на иска във всеки етап на съдебното производство, въззивният съд е приел извода на първоинстанционния съд, че правото на иск е отпаднало в хода на съдебното производство, за правилен. Въззивният съд е оставил без уважение частната жалба срещу определението на първоинстанционния съд, включително в частта, с която първоинстанционният съд е осъдил“КТБ“ АД (н) да заплати дължимата държавна такса, която на основание чл. 62, ал.2 вр. чл. 60 а, ал. 2 от ЗБН, не е била събрана авансово с образуване на делото. По отношение на дължимата държавна такса въззивният съд е приел, че при прекратяване на делото, последиците са същите като при отхвърляне на иска. С оглед действието на решението на КС занапред, нямало основание за период до отмяна на правната норма на чл. 60 а от ЗБН, исковото производство да остане безплатно за ищеца. Ако държавната такса се дължала предварително, прекратяването впоследствие, не би било законово основание за връщането й съгласно чл. 4 б от ЗДТ.

В частта, с която въззивният съд е оставил без уважение частната жалба на синдика на „КТБ“ АД (н), срещу определението на първоинстанционния съд за осъждане на „КТБ“ АД (н) да заплати дължима държавна такса, настоящият съдебен състав намира, че определението е недопустимо. Определението на първоинстанционния съд за събиране на дължимата държавна такса, представлява определение в частта за разноските. На основание чл. 248 от ГПК това определение може да бъде отменено или изменено от първоинстанционния съд. Съгласно чл. 248, ал. 1 от ГПК определението може да бъде отменено или изменено от съда, който го е постановил. На основание чл. 248, ал. 3 от ГПК, на обжалване пред въззивния съд подлежи само определението за изменение на постановения окончателен акт, в частта за разноските. В случая, видно от подадената частна жалба е налице оплакване и искане за отмяна на първоинстанционното определение в частта за определената държавна такса. В този случай въззивният съд е следвало да приеме, че е налице искане за изменение на определението в частта за разноските и да изпрати делото на първоинстанционния съд за провеждане на производство по реда на чл. 248 от ГПК. Това не е сторено. Актът на въззивния съд, постановен срещу определението в частта за определяне дължимата държавна такса, е недопустим. Той подлежи на обезсилване.

В частта относно прекратяване на производството по делото, настоящият състав намира, че касационно обжалване не следва да бъде допуснато. Обжалването на определения по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК се извършва при условията на чл. 280, ал.1 от ГПК.

Формулираните въпроси 1 и 2 на първо място не са разрешени от въззивния съд. Въззивният съд е определил, че фактите, посочени от ищеца, могат да се подведат само под нормата на чл. 60 а от ЗБН. Липсва произнасяне на въззивния съд относно задълженията на съда да докладва делото и едва тогава да определи съществуването на право на иск. Няма произнасяне и относно съществуването на право на иск на основание чл. 124, ал. 1 от ГПК. Поради това, не може да се приеме, че посочените въпроси са разрешени от въззивния съд и обусловили изхода на спора и поради това не представляват основания за допускане касационно обжалване.

Посоченият 3 въпрос е разрешен от въззивния съд, доколкото е преценено, че искът е недопустим. Но не е налице допълнително соченото основание от касатора съгласно чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, визираното основание е налице, когато се прилага неясна, непълна или противоречива законова разпоредба и тълкуването й е наложително, тъй като липсва съдебна практика в тази насока или когато, макар и непротиворечива, създадената по прилагането й съдебна практика се преценява впоследствие като неправилна и следва да бъде изоставена. По въпроса дали обявяването на противоконституционността на правна норма /в частност на нормите на чл.60а и чл.60б от ЗБН/ рефлектира върху правото на иск или е съобразимо като обстоятелство при произнасяне по съществото на спора, е формирана споделяна от настоящия състав практика, с която въззивният съд се е съобразил изцяло. Съобразно дадените от различни състави на ВКС в решения по чл. 290 от ГПК разяснения /решение №60167 от 22.12.2021 г. по т.д.№1284/2019 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, решение №60131 от 15.12.2021 г. по т.д.№2676/2019 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, решение №60158 от 03.12.2021 г. по т.д.№763/2020 г. на ВКС, ТК, Първо отделение, решение №60142 от 25.11.2021 г. по т. д. № 2675/2019 г. на ВКС, ТК/, предвид обявяването за противоконституционни на разпоредбите на чл.60а и чл.60б от ЗБН /с които се постига ефекта на абсолютна нищожност, която е несъвместима и явно надхвърляща конституционно допустимата мяра на навлизане в чужда правна сфера за попълване на масата на несъстоятелността, която цел в законодателството се постига посредством норми, съдържащи елементите на института на относителната недействителност и имащи присъщите на него правни последици/, исковите производства по тези текстове са недопустими. С разпоредбата на чл. 151, ал.2, изр.3 от КРБ е регламентирано правилото за действие на решението за противоконституционност занапред /ex nunc/, като с решение № 22/1995 г. по конст.д.№25/1995 г. е прието, че правният ефект на решението е в неприлагане на обявения за противоконституционен закон от деня на влизане на решението на Конституционния съд в сила, като от този момент насетне той престава да действа и да регулира обществени отношения, предмет на неговата уредба. С решение №3 от 28.04.2020 г. по конст.д.№5/2019 г., Конституционният съд на Република България постановява, че по отношение на заварените от решението на Конституционния съд неприключени правоотношения и правоотношенията, предмет на висящи съдебни производства, противоконституционният закон не се прилага - „не се прилага“ означава, че този закон фактически /макар и да не е отменен/ не е част от приложимото право и няма правна сила. Прилагането на обявения за противоконституционен закон към висящо производство е в противоречие с принципа на върховенство на Конституцията и нарушава забраната на чл.5, ал.1, че никой закон не може да й противоречи, а ако противоречи, той не е част от правната система и следователно не е приложимо право. Неприложимостта на обявената за противоконституционна разпоредба, настъпила в хода на висящото производство, има за последица липса на право на иск /което е абсолютна процесуална предпоставка за допустимостта на производството, за която съдът следи служебно в течение на цялото производство/ и недопустимост на решенията, ако такива са постановени. Налице е не само изключване от приложимото право на нормата, от която ищецът твърди, че произтича правото му, но и на възможността му да претендира това право по съдебен ред, тъй като липсва разпоредба, уреждаща фактическия състав на претенция с претендираните от ищеца правни последици, поради което не са налице и подлежащи на съобразяване по същество елементи на такъв фактически състав.

По отношение на соченото основание очевидна неправилност, съгласно чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че не е налице. Очевидната неправилност като квалифициран вид неправилност, означава нарушение на закона, което може да се установи, без да се извършва същинска проверка съгласно чл. 281, т. 3 от ГПК. Съдебната практика е наложила тълкуване на нормата на чл. 280, ал.2, пр. 3 от ГПК, като примерни (но неизчерпателни) основания за установяване очевидна неправилност на съдебно решение са следните пороци на обжалвания акт на въззивния съд - явно противоречие на закона, прилагане на норма в отклонение на закона или нарушаване правилата на формалната логика.

По тези изложени съображения не следва да се допуска касационно обжалване на определението на съда в посочената част. В частта, с която е оставена без уважение частната жалба в частта за определяне на дължимата държавна такса, определението на Софийски апелативен съд подлежи на обезсилване.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение