Определение № 60526 от 25.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 703/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЕТ „Емоция - К.Г.К. - Красимир Кънев“, подадена чрез адв. Д. В., против въззивно решение № 260070/27.10.2020 г., постановено по в. т. д. № 372/2020 г. на Варненски апелативен съд,в частта, с която е потвърдено решение № 133/28.10.2019 г. по т. д. № 349/2018 г. на Окръжен съд - Добрич, с което на основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД ЕТ „Емоция - К.Г.К. - Красимир Кънев“ в осъден да върне на „Белисима“ ЕООД сумата от 40 000 лв., като получена на отпаднало основание. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение.Иска се отмяната му и отхвърляне на предявения иск. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване касаторът се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Представлява ли договор или анекс към него безспорно доказателство и признание за получена сума, ако в съдържанието му липсва изрично изявление за получаване на сума, ако липсва посочване, че документът съставлява разписка за получена сума; ако липсва посочване на мястото, където е станало предаването, както и на каквито и да други обективни факти по предаване и получаване на сума?”; 2. „Има ли значение на обратно писмо договор, споразумение, или анекс към договор, ако в същите не се съдържа това наименование (обратно писмо); ако не съдържа всички действителни уговорки и клаузи от съдържанието на прикрития договор? Може ли правоотношението в споразумение, подписано от страни по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, да има действието и последиците по чл. 165, ал. 2 от ГПК, ако същото съдържа общо твърдение за симулация, но не съдържа изявления на страните относно съществените клаузи на прикритите уговорки?”; 3. „Следва ли съдът при търсене на действителната обща воля на страните и тълкуване на отделните уговорки на договора една с друга, като всяка една се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, обичаите в практиката и добросъвестността, да се ограничи единствено до изявление на страна за платена сума, което противоречи на изявление в други клаузи на договора, когато липсва посочване, че изявлението за плащане съставлява разписка за получена сума и липсва посочване на мястото, където е станало предаването, както и на каквито и да било други обективни особености по предаване и получаване на сума?”; 4. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи и възражения на страната във въззивната жалба, както и всички допустими и относими към правния спор доказателства, съгласно чл. 12 и чл. 235 от ГПК, като изложи свои собствени решаващи мотиви, съгласно чл. 236, ал. 2 от ГПК?”; 5. „Дали страната е длъжна да доказва отрицателен факт, когато има интерес от него?” и 6. „Може ли да се приравни анекс към предварителен договор на обратно писмо, ако същият не съдържа това наименование и ако не съдържа всички действителни уговорки и клаузи от съдържанието на прикрития договор?“. Сочи, че първите два въпроса са решени в противоречие с решение № 19/13.03.2013 г. по гр. д № 2159/2013 г. на ВКС, III г. о., а заедно с третия въпрос са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото; четвъртият и петият въпроси в противоречие с приетото в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, раздел I, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 г., доразвити в ППВС № 7/27.12.1965 г. и с т. 13 от ППВС № 1/10.11.1985 г., както и с противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV г. о., а шестият въпрос е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Поддържа и, че решението е вероятно недопустимо, като в тази връзка формулира следните два въпроси: 1. „ Допустимо ли е съдът да се произнася и да мотивира съдебния акт на ненаведено от ищеца и недокладвано от съда правно основание на иска?” и 2. „Следва ли съдът да се придържа при постановяване на решението си към петитума на исковата молба, доклада по чл. 146 от ГПК и изявленията на страните по фактическите им твърдения?” и сочи решение № 46/29.03.2016 г. по т. д. № 1279/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 62/01.06.2015 г. по т. д.№ 558/2014 г. на ВКС, II т. о., решение № 163/24.10.2017 г. по т. д. № 2323/2016 г. на ВКС, II т. о. и решение № 208/06.12.2016 г. по т. д. № 2806/2015 г. на ВКС, II т. о. Твърди и, че решението е очевидно неправилно – основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касационната жалба – „Белисима“ ЕООД, подаден чрез адв. Д. Д., в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІV г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подаденa в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва постановения съдебен акт, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. Варненският апелативен съд се е произнесъл по подадени от ЕТ „Емоция - К.Г.К. - Красимир Кънев“ и от „Белисима“ ЕООД въззивни жалби срещу първоинстанционното решение, с което ЕТ „Емоция - К.Г.К. - Красимир Кънев“ в осъден да върне на „Белисима“ ЕООД сумата от 40 000 лв., като получена на отпаднало основание и е отхвърлен предявеният от „Белисима“ ЕООД срещу К. Г. К. и М. Д. К. иск за солидарното им осъждане с първия ответник за връщане на процесната сума. За да потвърди решението въззивният съд е посочил, че ищецът не е въвел твърдения за симулация, но с оглед подписаните между страните споразумения претендира връщане на действително платеното по договора, което обхваща и процесните 40 000 лв., платени в брой при подписване анекса към договора от 09.05.2018 г. Изложил е, че в предварителния договор за покупко – продажба на недвижим имот и движими вещи /интериор и екстериор/ от 09.05.2018 г. страните са обективирали две съглашения: 1/ между ЕТ „Емоция - К.Г.К. - Красимир Кънев“, продавач и „Белисима“ ЕООД, купувач за покупко-продажба на описания недвижим имот и 2/ К. Г. К. и М. Д. К., продавачи и „Белисима“ ЕООД, купувач, за продажба на екстериорното и интериорното оборудване и обзавеждане, находящо се в недвижимия имот по т. 1 от договора, описано в Приложение № 1 към договора. За всеки от договорите е уговорена отделна цена, начин на плащане и срокове, както и са посочени банкови сметки на продавачите, по които същата да бъде заплатена. Не е предвидено общо задължение за плащане цената по право на всеки един от тях, нито уговорка, че „задатъкът“ в размер на 60 000 лв. е дължим и по втория договор за продажба на движимите вещи. Уговорката за „кумулативен предмет“ на продажбите е във връзка със задължението за придобиване на недвижимия имот ведно с оборудването, което е предназначено за обслужването му. При тълкуване на волята на страните, обективирана в сключените между тях предварителен договор, анекс и споразумение въззивният съд е приел, че не е възникнала солидарност между ответниците,тъй като в допълнително сключените съглашения между страните – Анекс от 05.09.2018 г. и Споразумение за прекратяване от 17.06.2018 г., изрично е посочено, че авансовото плащане се извършва във връзка с придобиване собствеността върху недвижимия имот на продавача едноличен търговец. Именно той се е задължил да върне заплатеното в срок от 40 работни дни от подписване на споразумението за прекратяване на договора. Още повече, че в Анекса страните изрично са записали, че цената на движимото имущество, посочена в предварителния договор остава без промяна в размера посочен в него от 107 317 лв., като не са променили уговорките за начина и срока за плащането й. Въззивният съд се е аргументирал, че предварителният договор и анекса са подписани на една и съща дата, като второто съглашение има за цел единствено да установи действителната воля на договарящите по отношение продажната цена на недвижимия имот, която е в размер на 266 000 евро, еквивалент на 520 250 лв. Авансовото плащане по този договор е в размер на 60 000 лв. /“задатък“/ по посочената в договора банкова сметка и в размер на 40 000 лв. в брой, при подписване на анекса. Последният не е оспорен по своето съдържание, както в частта удостоверяваща получаването на сумата от 40 000 лв., така и по отношение изявлението, че същия представлява обратно писмо за действителната воля на страните за продажбата, обективирана в подписания между тях предварителен договор. Именно с оглед характера на обратно писмо и желанието разликата между действително уговорената и вписаната в предварителния договор продажна цена да остане между страните по сделката, анексът не е приложен в преписката по кредита намираща се в „Юробанк България“ АД, изпратена въз основа на издаденото съдебно удостоверение. Следователно по делото е установен факта на предварително заплащане на сумата от 100 000 лв. като част от цената по договора за покупко-продажба на недвижимия имот на продавача – едноличен търговец, както следва: 60 000 лв. по банкова сметка и 40 000 лв. в брой, при подписване на анекса. Не са представени доказателства за изпълнение на поетото от продавача ЕТ „Емоция - К.Г.К. - Красимир Кънев“ задължение за връщане на получената в брой сума от 40 000 лв., поради което предявеният иск е основателен и доказан,както е основателна и акцесорната претенция за заплащане на законната лихва върху главницата, считано от подаване на исковата молба до окончателното и изплащане. В допълнение въззивният съд е изложил, че въведеното за пръв път с въззивната жалба възражение за неоснователност на иска, поради наличие на основание за задържане на платения „задатък“, съобразно уговореното в чл. 6 от договора е преклудирано, но независимо от това, тъй като страните са прекратили действието на договора по взаимно съгласие е неоснователно. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Въззивният съд не се е произнесъл по непредявен иск, поради което не следва да се обсъждат поставените в изложението във връзка с въведеното основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК въпроси. Не е налице претендираното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Касаторът отъждествява очевидната неправилност с неправилността по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК, която е основание за отмяна на въззивното решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото решението "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2, във вр. с чл. 280, ал.1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като изводите на въззивната инстанция касателно валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение са ясно изразени, точни и последователни и не създават съмнение относно изразената от съда в диспозитива воля. Не е налице основание за допускане на касационното обжалване по поставените от касатора въпроси. Първият и третият въпрос са със сходно съдържание и не отговарят на общото основание за допускане по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото по делото не са установени поставените в тях условия. В предварителния договор е записано, че купувачът се задължава да плати по банкова сметка сумата от 60 000 лв., за което по делото са представени доказателства – извлечения от банкова сметка и платежни, а в анекса страните изрично са записали, че сумата от 40 000 лв. е платена в брой при подписването му, т. е. налице е изявление за получаване на процесната сума. Вторият въпрос е неотносим, тъй като в чл. 4 от Анекса страните изрично за записали, че „Настоящият анекс има действие и следва да бъде тълкуван като подписан между страните контралетър (contra letter) за действителната им воля за сделката по покупко-продажба, обективирана иначе в предварителен договор от 09.05.2018 година и Приложение № 1 към него“. Ето защо и поставеният шести въпрос, с който се пита може ли да се приравни анекс към предварителен договор на обратно писмо, ако същият не съдържа това наименование и ако не съдържа всички действителни уговорки и клаузи от съдържанието на прикрития договор се явява изцяло хипотетично и теоритично зададен и не може да послужи като основание за допускане на касационното обжалване. Петият въпрос е изцяло неотносим, доколкото въззивният съд не се е произнесъл в обжалваното решение дали страната е длъжна да доказва отрицателен факт, когато има интерес от него. За пълнота следва да се посочи, че по въпросите не е налице противоречие с посочената в изложението съдебна практика, не се разкрива и бланкетно релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е обосновано самото основание, т. е. какво е значението на „поставените” въпроси за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид, че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване, а развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват. Единствено четвъртият въпрос е обусловил решаващата воля на съда и отговаря на общото основание за допускане на касационното обжалване, но действията на въззивния съд са в съответствие с трайно установената съдебна практика на ВКС в решения по чл. 290 ГПК /включително и цитираните от касатора/ относно задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните. За да постанови обжалваното решение въззивният съд е обсъдил в мотивите на решението си събраните доказателства, както и тяхната доказателствена стойност относно подлежащите на доказване факти, съобразно дадената правна квалификация на претендираните права. Несъгласието на касатора с крайните изводи на съда не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като се касае за въпроси по същество и въззивният съд се е произнесъл обосновано. Предвид изложените съображения не са налице основания за допускане на касационна проверка на решението. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.