Определение № 251 от 26.04.2022 г. на ВКС по т. д. № 1315/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД срещу решение №345 от 07.04.2021 г. по в.гр.д.№3659/2020 г. на САС. С решението в обжалваната част е потвърдено решение №375 от 25.06.2020 г. по гр.д.№11034/2018 г. на СГС в частта, с която ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД е осъдено да заплати на М. П. З. сумата от 5000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сестра му Й. П. И., настъпила в резултат на ПТП от 03.12.2014 г., ведно със законната лихва от 06.08.2018 г. до окончателното изплащане, като след частична отмяна на решение №375 от 25.06.2020 г. по гр.д.№11034/2018 г. на СГС, ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД е осъдено да заплати на М. П. З. допълнително сумата от 27 000 лв. /разликата между сумата от 5000 лв. и дължимото обезщетение от 32 000 лв./, обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сестра му Й. П. И., настъпила в резултат на ПТП от 03.12.2014 г., ведно със законната лихва от 06.08.2018 г. до окончателното изплащане. В касационната жалба се навеждат доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд последните въпроси, за които се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: 1. При постановяване на осъдително решение, с което се уважава изцяло или частично предявен иск с правно основание чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ или чл.432 от КЗ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от лице от разширения кръг лица, предвиден в чл.493а, ал.4 от КЗ, съдът следва ли при определяне размера на обезщетението да се съобразява с ограничението, предвидено в §96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр.101 от 2018 г./. 2. Разпоредбата на §96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ /ДВ, бр.101 от 2018 г./ приложима ли е при спорове, които се разглеждат от съдилищата по реда на част четвърта от отменения Кодекс за застраховането /отм. ДВ, бр.102 от 29.12.2015 г./, съгласно §22 от ПЗР на КЗ /в сила от 01.01.2016 г./ 3. Съществува ли противоречие между задължителни за съдилищата норми на европейското право и разпоредбата на §96, ал.1 от ПЗР към ЗИД на КЗ /ДВ, бр.101 от 2018 г./, което да обосновава неприлагането на тази разпоредба на вътрешното право. 4. Какви предпоставки следва да бъдат изпълнени, за да приеме сезираният съд за доказано обстоятелството, че претендиращото обезщетение лице по чл.493а, ал.4 от КЗ с предявен иск по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./, респективно чл.432 от КЗ, е изградило с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето. 5. В кои случаи може да се приеме, че претърпените болки и страдания надхвърлят по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка и са сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките, за да е справедливо да се признае правото на обезщетение. Ответникът по касация М. П. З. заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата. Й. П. Й. - трето лице помагач на страната на ответника, не заявява становище. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявен от М. П. З. срещу ЗАД „ОЗК Застраховане“ АД иск по чл.226, ал.1 от КЗ /отм./ за сумата от 30 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сестра му, загинала в резултат на ПТП от 03.12.2014 г. С протоколно определение от 08.06.2020 г. първоинстанционният съд е допуснал увеличение на исковата претенция, като е приел, че искът е предявен за сумата от 100 000 лв. Въпреки това обаче с решението си по делото СГС е уважил иска за сумата от 5 000 лв. и го е отхвърлил за разликата до сумата от 30 000 лв., без да се произнесе по цялото искане - за разликата до пълния предявен размер от 100 000 лв., а постановено първоинстанционно решение не е било допълнено по реда на чл.250 от ГПК. За да постанови решението в обжалваната част /с която е потвърдено решението на СГС, уважаващо претенцията за сумата от 5000 лв. и след частична отмяна на това решение, ответникът е осъден да заплати допълнително сума в размер на 27 000 лв., респективно искът е уважен за сума в общ размер от 32 000 лв./ въззивният съд, анализирайки подробно приетите по делото доказателства, вкл. ясните и достоверни показания на разпитаните свидетели и заключението на СПЕ, е приел, че приживе починалата е чувствала семейството на брат си като свое и съответно ищецът я е чувствал като част от своето ново семейство, не само от това, което са съставлявали с родителите им. Изложил е съображения, че е имало особено близка привързаност между двамата, като връзката между ищеца и неговата сестра е била силна и трайна, надхвърляща традиционните за съвременното българско семейство отношения. Установил е, че ищецът е изпълнявал ролята на покровителстващ по-възрастен брат към малката си сестра при нейните трудности от всякакъв характер, имали са много силна емоционална връзка, а след смъртта й, не е могъл да запази психическото си равновесие, като и понастоящем се наблюдава повишена ранимост, свързана със смъртта на сестра му и е възможно тъгата да остане за много дълъг период. В тази връзка е счел, че е доказана и скръбта на ищеца, надвишаваща обичайното чувство на тъга при подобен род обстоятелства, като не е възприел доводите на ответното дружество, че не се установяват обстоятелства, обосноваващи отговорност на застрахователя за обезщетение на преживелия брат. По отношение размера на справедливото обезщетение въззивният съд е приел, че сумата от 40 000 лв. отговаря на установените по делото факти и обществената мяра за справедливост, произтичаща от конкретните икономически условия и обективирана в съдебната практика като ориентир за размерите на обезщетенията. Изразил е становище, че §96, ал.1 от ЗИД на КЗ не намира приложение към случая, по който застрахователната полица е от 21.03.2014 г. и отношенията се регулират от КЗ /отм./ на основание §22 от ПЗР на КЗ, като предвид установеното по делото съпричиняване от страна на пострадалата в размер на 20%, е счел, че следва да се присъди допълнително сумата от 27 000 лв. Настоящият състав намира, че независимо от формулираните в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК въпроси, обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване за осъществяване на проверка на допустимостта му в частта, с която въззивният съд се е произнесъл, присъждайки обезщетение за разликата над сумата от 30 000 лв. до сумата от 32 000 лв., по което искане няма произнасяне в първоинстанционното решение, респективно при липса на допълване на това решение, липсва и предмет на въззивно производство в тази част. В останалата част решението не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изложените в обжалвания акт мотиви, третият от формулираните въпроси не е обусловил решаващата воля на въззивния съд, а при липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК касационно обжалване по този въпрос не може да бъде допуснато – в решението становище дали разпоредбата на §96 от ПЗР на ЗИД на КЗ противоречи на правото на ЕС или не, не е изразявано, а както бе посочено, неприложимостта на §96 от ПЗР на ЗИД на КЗ е обоснована с разпоредбата на §22 от ПЗР на КЗ и датата на сключване на договора за застраховка. В този смисъл първи и втори от въпросите се явяват обуславящи правната воля на съда, но спрямо тях не се установяват предпоставките, с които съгласно разясненията, дадени в т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, се свързва наличието на поддържаното селективно основание по чл.280, ал.1, т. 3 от ГПК. Освен, че касаторът не е обосновал неяснота в съпоставяните във въпросите разпоредби, която да налага изясняване на кумулативното им съобразяване, респективно да е обусловила противоречива съдебна практика /на която да е налице позоваване/, то по въпроса за неприложимостта на §96, ал.1 от ПЗР на ЗИД на КЗ и на чл.493а от КЗ /предвид разпоредбата на §22 от ПЗР на КЗ/ по отношение на претенциите за застрахователни обезщетения, основани на застрахователни договори, сключени преди влизане в сила на КЗ от 2016 г., е създадена практика на касационната инстанция, с която въззивният съд се е съобразил изцяло – решение №57 от 25.07.2019 г. по т.д.№1218/2018 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, като това становище е застъпено и в определение №291 от 07.05.2020 г. по т.д.№2108/2019 г. на ВКС, ТК, Второ отделение, определение №234 от 09.04.2020 г. по т.д.№1726/2019 г. на ВКС, ТК, Първо отделение и мн.др. Обуславящи правната воля на съда са и останалите /трети и четвърти/, поставени от касатора въпроси, но и спрямо тях не е осъществена нито една от хипотезите, с които, предвид разясненията на т.4 от ТР №1/2010 г. на ОСГТК, законодателят е обвързал основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Отговор на посочените въпроси /свеждащи се до въпроса за предпоставките/критериите за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена при деликт смърт на други лица, извън очертания в ППВС 4/1961 г. и ППВС №5/1969 г. кръг на лицата с право на обезщетение/, се съдържа в ТР №1/2016 г. по т.д.№1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, в което е прието, че материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС №4/25.05.1961 г. и ППВС №5/24.11.1969 г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В съобразителната част на тълкувателното решение е посочено, че особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61г. и № 5/69г. на ВС - че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия. В случая въззивният съд се съобразил изцяло с дадените в ТР разяснения, като въз основа на конкретните установени по делото факти е приел за доказано наличието на трайна и дълбока, изключителна по своя характер емоционална връзка между починалата и нейния брат, като следва да се посочи, че доколкото тези конкретни житейски обстоятелства са различни по всяко дело, те не подлежат на дефиниране, категоризиране или примерно изброяване, като решението на съда по всяко дето е обусловено от съвкупната преценка на установените по него факти. Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,