Определение № 395 от 13.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3526/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Н. М. П. срещу решение № 98 от 29.04.2022 г. по в.гр.д.№ 84 от 2022 г. на Врачанския окръжен съд, II-ри въззивен граждански състав, с което е потвърдено решение № 347 от 29.12.2021 г. по гр.д.№ 3082 от 2021 г. на Врачанския районен съд за отхвърляне на предявения от Н. М. П. срещу Н. Ц. Ч. иск с правно основание чл.108 от Закона за собствеността за признаване правото на собственост и предаване владението на следния имот: сграда с площ от 142 кв.м., с идентификатор ............, разположена в имот с идентификатор ...........по кадастралната карта на [населено място], общ.В., одобрена със заповед № РД-18-944 от 17.04.2018 г. на Изпълнителния директор на АГКК.

В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2 ГПК в хипотезата на очевидна неправилност на решението. Поставят се следните въпроси:

1. Може ли, без да има изрично произнасяне относно действителността на нотариален акт за собственост, да бъде направен извод за правото на собственост върху имот, предмет на акта ? По този въпрос се сочи противоречие на обжалваното решение с решение № 153 от 10.07.2013 г. по гр.д.№ 889 от 2012 г. на ВКС, ГК, I г.о.

2. Може ли, при наличието на издаден констативен нотариален акт за право на собственост, придобито на основание чл.483, ал.2 ГПК /отм./, в който е описано, че е придобито право на строеж, да бъде прието, че такова липсва въз основа на частни документи ? По този въпрос се сочи противоречие с решение № 421 от 26.06.2012 г. по гр.д.№ 1291 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о.

3. Върху кого лежи доказателствената тежест относно опровергаване на фактите, констатирани в нотариален акт, издаден по реда на чл.587 ГПК /чл.483 ГПК- отм./ ? По този въпрос се сочи противоречие с Тълкувателно решение № 11 от 21.03.2013 г. по тълк.д.№ 11 от 2012 г. на ОСГК на ВКС.

Твърди се и че решението е очевидно неправилно, тъй като съдът не е съобразил, че в случая се касае за придобиване на право на собственост не на търг от ТКЗС, а на оригинерно основание- придобивна давност на обект, който не е държавна собственост, а собственост на частноправни субекти, за който няма забрана да бъде придобит по давност /доколкото разпоредбата на чл.27, ал.11 ЗСПЗЗ касаела единствено земята, но не и построените върху нея сгради/.

В писмен отговор от 20.09.2022 г. пълномощникът на ответника по жалбата Н. Ц. Ч. оспорва жалбата и моли същата да не бъде допускана до касационно разглеждане.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата и наличието на основания за допускане на касационното обжалване счита следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да постанови решението си за потвърждаване на първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения ревандикационен иск, въззивният съд е приел за установена следната фактическа обстановка: Ищцата Н. М. П. е закупила процесната сграда с нотариален акт № .....от 07.11.2019 г. Продавачът на имота по този нотариален акт „М. р.“ АД от своя страна го е закупил с нотариален акт № ....от 16.01.2014 г. от М. А. П. и С. Д. П.. Последните са се легитимирали като собственици на сградата с констативен нотариален акт по давност № .....от 14.03.2007 г.

От показанията на разпитаните по делото свидетели Л. С. и Б. В. е прието за установено, че процесната сграда представлява стара работилница в двор на бившето ТКЗС /понастоящем разрушена/. От около 15 години този двор бил заграден от ответника и се ползвал от него заедно с другите намиращи се там сгради, включително бившата административна сграда на ТКЗС, в която той живеел. Според свидетелката В. В. /съдружник във фирмата „М. р.“ АД/ през целия период от 16.01.2014 г. до 07.11.2019 г. дружеството е ползвало сградата за складово помещение, необезпокоявано от ответника. След закупуването на сградата от ищцата Н. П. обаче ответникът Н. Ч. отказал да я допуска до ограденото място, в което се намирала тази сграда.

От заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза е прието за установено, че в парцеларния план на бившия стопански двор на [населено място], масив 351 такава сграда не е отразена. При извършения от вещото лице оглед също се констатирало, че такава сграда не съществува. Намерени били само част от оградни полуразрушени стени. Според вещото лице, преди разрушаването й сградата вероятно е била полумасивна- с оградни монолитни стени и с покрив от дървен гредоред и е заемала площ от 115 кв.м. От едната страна е граничела със сграда с идентификатор ..........., а от другата- със сграда с идентификатор ............, която към настоящия момент също била разрушена /останала е само част от разрушен фундамент от зидан камък/. Земята, върху която са построени тези сгради, била държавен поземлен фонд.

От представените пред въззивната инстанция писмени доказателства се установявало, че М. П. е участвал в търг за закупуването на процесната сграда от правоприемник на бившето ТКЗС. Това било видно от представен протокол за проведен търг за разпродажба на имуществото на кооперация „Б. к.“ и фактура № 73 от 21.03.1997 г.

При така установената фактическа обстановка първоинстанционният и въззивният съд са достигнали до извод за неоснователност на предявения иск по чл.108 ЗС. Споделена е практиката на ВКС, че по реда на чл.108 ЗС може да се иска предаване владението само на вещ, която съществува към момента на постановяване на решението, тъй като с погиването на вещта правото на собственост върху нея се прекратява. А по конкретното дело било установено, че вещта е погинала /разрушена/, като ищцата не е поискала присъждане на нейната равностойност или признаване право на строеж за тази сграда. Като допълнителен мотив е посочено, че ищцата не е доказала да е собственик на процесната сграда. Проследявайки хронологията на придобиване на собствеността, съдът е приел, че тя е била собственост на бившето ТКЗС и не е била валидно закупена от Ликвидационния съвет на това ТКЗС по предвидения в чл.12, ал.4 и чл.18 от Наредбата за търговете, чл.27 ЗСПЗЗ и чл.48а, ал.1 ППЗСПЗЗ ред- за продажбата не е бил сключен писмен договор, какъвто изисквали горепосочените разпоредби. Освен това, сградата не е можела да бъде придобита по давност, предвид съдържащата се за това забрана в ЗСПЗЗ, поради което съдът не е зачел издадения в полза на М. А. П. констативен нотариален акт за собственост на сградата по давност.

Предвид тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице посочените основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане до разглеждане на касационната жалба по поставените въпроси, поради следното: И трите поставени от касаторката въпроси не са правни въпроси по смисъла, разяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като не са обусловили решаващите изводи на съда в обжалваното решение: Както бе посочено и по-горе, решаващият мотив на съда за отхвърляне на иска за ревандикация на сградата е, че след нейното погиване /разрушаване/ правото на собственост е прекратено. Изводът, че ищцата не е придобила правото на собственост на сградата, тъй като нейните праводатели /по-конкретно М. А. П. и С. Д. П./ не са били собственици на тази сграда по давност е само допълнителен и несъществен мотив на съда, изложен от него във връзка с доводите във въззивната жалба за неправилност на първоинстанционното решение. Неотносим към делото е и втория въпрос, свързан с това дали ищцата притежава ограничено вещно право на строеж за процесната сграда, доколкото по настоящото дело не е предявен иск за признаване на такова право.

Не са налице и основанията на чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване на решението на Врачанския окръжен съд: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна въззивна жалба, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тази жалба.

Решението не е и очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС, ЗСПЗЗ, ППЗСПЗЗ, НТ и ГПК, в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Врачанския окръжен съд не следва да се допуска.

По изложените съображение настоящият състав на Върховния касационен съд, ГК, първо г.о.