Определение № 629 от 01.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 2362/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на П. В. Б., Т. П. Б. и Г. С. Б. против определение № 314/25.07.2022 г. по ч.гр.д. № 261/2022г. по описа на Апелативен съд- Велико Търново, с което е потвърдено определение от 19.05.2022 г. по т.д. № 655/2021 г. по описа на ОС-Русе за прекратяване на производството по делото. В частната жалба се сочи, че атакуваното определение е неправилно, тъй като в противоречие със закона въззивният съд е приел, че абсолютна предпоставка за предявяване на прекия иск срещу застрахователя от пострадалия е изтичането на срока по чл.496, ал.1 КЗ към момента на подаване на исковата молба. Считат, че изискването от страна на застрахователя на недължими документи, представлява недвусмислен отказ да заплати застрахователно обезщетение на увреденото лице, като този отказ е бил налице преди смъртта на наследодателя. Навеждат се доводи, че непосочването на банкова сметка от увреденото лице не касае дължимостта на обезщетението и не е основание за неопределяне на такова от застрахователя. Иска се отмяна на обжалвавото въззивно определение и връщане на делото на РОС за продължаване на съдопроизводствените действия. В писмения си отговор „Дженерали Застраховане“АД оспорва основателността на частната касационна жалба. Претендира присъждане на разноски. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по обуславящи изхода на делото правни въпроси, а именно: 1/Има ли характер на „отказ“ по смисъла на чл.498, ал.3, пр.2 КЗ искането на застрахователя към увреденото лице за представяне по реда на чл.496, ал.4 КЗ на влязъл в сила акт, доказващ виновността на виновния водач, управлявал застрахованото МПС, до представянето на който застрахователят счита, че липсва основание за заплащане на претенцията?; 2/ Непредставянето на банкова сметка възпрепятства ли задължението на застрахователя да се произнесе и да определи размер на застрахователното обезщетение? Въпросите са въведени при позоваване на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на обжалваното определение с практиката на ВКС, обективирана по първи въпрос – в определение № 224/15.05.2019г. по ч.т.д. № 805/2019г. на ВКС, I т.о., определение № 332/19.07.2018 г. по ч.т.д. № 1614/2018 г. на ВКС, I т.о., определение №352/26.06.2018 г. по ч.т.д. № 1027/2018 г. на ВКС, II т.о., а по втори въпрос – в решение № 164/03.02.2016г. по т.д. № 1890/2014г. на ВКС, I т.о., решение № 167/30.01.2020г. по т.д. № 2273/2018г. на ВКС, II т.о. и определение № 60422/13.07.2021г. по т.д. № 2249/2020г. на ВКС, II т.о. Сочи се и хипотеза на „очевидна неправилност“ по см. на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Настоящия състав на ВКС, Търговска колегия, І отделение, намира следното: Частната жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С определението си въззивният съд е приел, че пред Русенския окръжен съд наследодателят на частните касатори е предявил иск по чл.432 от КЗ за заплащане на застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди при ПТП на 14.08.2021 г. Ищецът е подал писмена претенция пред застрахователното дружество на 21.09.2021г. Апеталивният съд е установил, че на 27.09.2021 г. от ответното дружество е изпратено писмо, с което се изисква от пострадалото лице да представи допълнително автотехническа експертиза, съдебен акт, прокурорско постановление и /или друг документ, доказващ отговорността на водача на автомобила, като представеният констативен протокол за ПТП не е приет за такова доказателство, както и да се посочи банкова сметка на увреденото лице. Исковата молба е постъпила в съда на 08.10.2021 г., пощенско клеймо от 07.10.202021г. Видно от препис извлечение от акт за смърт и удостоверение за наследници, ищецът е починал на 8.10.2021 г. и е бил заместен в процеса от конституираните негови наследници – настоящите частни касатори. Според апелативния съд разпоредбата на чл. 498 ал. 3 КЗ обвързва допустимиостта на прекия иск от увреденото лице срещу застрахователя с изискване преди предявяването му да е проведена предварителна процедура за доброволно уреждане на претенцията за изплащане на застрахователно обезщетение и да е изтекъл тримесечен срок от отправяне на претенцията пред застрахователя или негов представител. Уреденият в чл. 496 КЗ срок е рекламационен и има за цел да предотврати предявяването на неоснователни искове в случаите, когато застрахователят е съгласен да обезщети доброволно претърпените в резултат на настъпило застрахователно събитие вреди. Изтичането на срока е специална процесуална предпоставка за възникване на правото на иск и за неговото надлежно упражняване пред съда, за която съдът следи служебно. ВТАС е счел, че към момента на подаване на исковата молба в съда, както и е към момента на смъртта на ищеца тази предпоставка не е била налице. Обстоятелството, че тримесечният срок по чл.496 от КЗ е изтекъл към момента на постановяване от първостепенния съд на обжалваното определение /19.05.2022 г./, е ирелевантно, тъй като към този момент ищецът не е бил жив и в този случай процесуалната предпоставка за изтичането на тримесечния срок трябва да е налице към момента на предявяване на иска пред съда, тъй като тя е от значение за възникването на правото на пряк иск срещу застрахователя. Процесуалната предпоставка за изтичането на тримесечния срок трябва да е налице към момента на предявяване на иска пред съда, тъй като се касае за иск за обезщетяване на неимуществени вреди, който е личен и единствено обектът на въздействието при непозволено увреждане може лично да прецени дали са му причинени или не неимуществени вреди. Въззивната инстанция е посочила, че отправеното в случая от застрахователя изявление не може да се квалифицира като отказ, тъй като по съдържанието си, то не съдържа окончателно произнасяне по претенцията и не съдържа отказ за плащане. Изискването от застрахователя от увреденото лице на допълнителни документи, не може да се приравнява на отказ за заплащане на застрахователно обезщетение в случаите на преценка за ненужност на такива документи, тъй като застрахователят има възможност да изисква допълнително документи, както и има правото сам да попълва застрахователната преписка с документи. Предоставеният на застрахователя срок за преценка по чл.496, ал.1 от КЗ не може да се съкращава или игнорира на базата на преценка дали са нужни изискваните от него документи в рамките на същия срок. По поставените правни въпроси настоящият състав на ВКС намира следното: Същите въпроси не отговарят на характеристиките на общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Дали е основателно или неоснователно изискването на допълнителни документи /които в случая не се изчерпват само с посочените във въпросите/ от застрахователя по повод предявена от пострадало лице претенция, може да се установи само след преценка на конкретните доказателства по делото. Още повече, че на застрахователя е предоставена възможност именно за конкретна преценка на осн. чл.496, ал.3 КЗ какви документи да изиска допълнително с оглед установяване на съществените обстоятелства за настъпването на съответното ПТП. Следователно въпросите на частния касатор касаят правилността на обжалваното определение и за да им се отговори следва да се обсъдят доказателства и обстоятелства по делото. Налице е въведената хипотеза на „очевидна неправилност“ на осн. чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Освен доводи във връзка с двата правни въпроса, частните касатори обосноват искането си за допускане на касационно обжалване и с довод за нарушение на основни принципи и начала на гражданския процес, поради отричане на възможността на наследниците да продължат заведено от техния наследодател дело. В случая видно от мотивите на обжалваното определение въззивният съд е отнесъл релевантния въпрос за изтичането на тримесечния срок по чл.496 от КЗ /допълнителна процесуална предпоставка за допустимостта на иска по чл.432 КЗ/ към момента на подаване на исковата молба, а не към момента на постановяване от първостепенния съд на обжалваното определение /19.05.2022 г./, като е изложил аргумент, че към 19.05.2022г. ищецът не е бил жив. Следователно е отказал да разгледа подадената искова молба в явно нарушение на правилото на чл.227 ГПК. При безспорно установяване на факта на завеждане на иска по чл.432 КЗ приживе на наследодателя на частните касатори В. Б. и конституиране на универсалните му правоприемници на осн. чл.227 ГПК, въззивният съд не е съобразил правните последици на приемството в процеса – заместване на една от страните по висящия процес с друго лице, което продължава процеса, като е обвързано от положението, в което се е намирал заместеният в деня на заместването. Правоприемникът става страна, каквато е бил праводателят; обвързан е от процесуалните задължения и тежести, респ. придобитите процесуални права, породени от процесуалните действия или бездействия на праводателя. Следователно предприетите от наследодателя процесуални действия по подаване на искова молба по чл.432 КЗ ползват неговите наследници при настъпила в хода на висящ процес смърт на ищеца. С подаване на исковата молба той е упражнил правото си на преценка и избор да заведе срещу застрахователя пряк иск за заплащане на обезщетение за претърпени в резултат на ПТП неимуществени вреди. Така както спрямо наследодателя, ако не бе настъпило в хода на процеса правоприемството, на осн. чл.235, ал.3 ГПК съдът е следвало да отчете към момента на постановяване на определението си отпадането на процесуалната пречка за надлежното упражняване на правото на иск, а именно изтичане на срока по чл.496, ал.1 КЗ, така и спрямо конституираните по реда на чл.227 ГПК негови универсални правоприемници този факт е следвало да бъде съобразен. Допуснатото от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила е довело до неправилност на крайния извод за недопустимост на предявения иск. Претенцията спрямо застрахователя е била предявена от увреденото лице на 21.09.2021г. Исковата молба е била подадена на 07.10.2021г. Макар към момента на завеждане на иска да не е изтекъл срокът по чл.496, ал.1 КЗ, на осн. чл.235, ал.3 ГПК следва да се вземе предвид фактът на изтичането му към момента на постановяване на прекратителното определение на РОС на 19.05.2022г. / в тази насока е и цитираната от частните касатори съдебна практика на ВКС - определение № 224/15.05.2019г. по ч.т.д. № 805/2019г. на ВКС, I т.о., определение № 332/19.07.2018 г. по ч.т.д. № 1614/2018 г. на ВКС, I т.о., определение №352/26.06.2018 г. по ч.т.д. № 1027/2018 г. на ВКС, II т.о./. Осъществяването в хода на процеса на допълнителните предпоставки по чл.498, ал.3 КЗ налагат заключение за допустимост на предявения иск по чл.432, ал.1 КЗ. Горното налага извод за неправилност на въззивното определение и за отмяна на същото, като делото бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд