Определение № 1637 от 05.06.2026 г. на ВКС по т. д. № 648/2026 г.

взе предвид следното.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „Теа Сити Груп“ ЕООД срещу въззивно решение на Пловдивски апелативен съд.

Ищецът И. К. оспорва жалбата.

По реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

Въззивният съд е потвърдил изцяло обжалваното от ответника първоинстанционно решение, с което е уважен в заявения размер предявеният частичен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за връщане на платена цена по предварителен договор за продажба на недвижим имот и строителство, развален поради неизпълнение и изцяло е отхвърлен насрещният частичен иск за заплащане на част (вноска) от уговорената цена.

Допускане на касационното обжалване се иска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите:

• при предявен частичен иск за парично вземане по чл. 55, ал. 1 ЗЗД представлява ли пълният размер на паричното вземане част от спорното субективно материално право и подлежи ли на доказване в процеса по предявен частичен иск по чл. 55, ал. 1 ЗЗД пълният размер на паричното вземане като част от правопораждащите факти на спорното субективно материално право, и

• длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите на въззивното решение всички релевантни доказателства, възражения и доводи на страните, включително възражението, че ищецът е неизправна страна по двустранен договор и като такава няма право да упражни потестативното право по чл. 87, ал. 1 ЗЗД и да иска връщане на даденото, и представлява ли съществено процесуално нарушение необсъждането на тези възражения и доводи на страните,

както и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса допустимо ли е при уважен частичен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД въззивният да приеме, че съществува реституционно вземане в по-голям общ размер от доказания по делото и да уважи иска като частичен от този недоказан общ размер, когато съдът изрично е приел, че за разликата над предявената сума по частичния иск не е бил сезиран, не са събрани доказателства и не е проведено доказване относно претендираната за реституция действително платена сума в посочения общ размер.

Първият и третият въпрос се свеждат до необходимостта от доказване, респ. задължението на съда за произнасяне, по отношение на незаявената част от спорното вземане, т. е. до предмета на делото, когато искът е предявен като частичен. В тази насока въззивният съд е приел, че искът е основателен за заявения частичен размер от 53 651,60 лв., независимо от липсата на доказателства ищецът да е платил на ответника и останалата част от общо заплатената по негови твърдения цена от 105 225,59 лв., тъй като съдът не е сезиран да се произнесе по тази разлика с предявения частичен иск, нито е предявен от ответника насрещен отрицателен установителен иск. Така изложените мотиви са изцяло в съответствие с практиката на ВКС, изразена в ТР № 3/2016 на ОСГТК, където подробно е разяснено, че „...за да се приеме, че искът е предявен като частичен, е необходимо ищецът в исковата молба изрично да заяви, че претендира част от спорното право, част от вземането. С предявяването на частичен иск ищецът въвежда като предмет на делото само част от спорното субективно материално право - при парични притезания предмет на делото е претендираната част от дължимата сума, на която ще съответства и предметът на осъдителното решение.“ (мотивите към т. 1) и че „В хипотезата на уважен изцяло частичен иск останалата част от вземането също може да съществува, но е възможно и да не съществува. Обективните предели на СПН на положителното съдебно решение по частичния иск се изчерпват с предмета на делото, а по останалата част може да се формира нова – различна СПН.“ (мотивите към т. 3), т. е. незаявената с частичния иск част от спорното право не става предмет на делото и по нейното съществуване съдът не дължи произнасяне, вкл. в мотивите. Не е налице следователно твърдяното противоречие с практика на ВКС като специална предпоставка за допускане на касационното обжалване по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК, а наличието на установена с тълкувателно решение задължителна практика, при липсата на доводи за необходимост от нейното осъвременяване с оглед настъпили изменения в законодателството или обществените условия, изключва и основанието по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по отношение на втория въпрос. Поддържа се в тази насока, че въззивният съд се е отклонил от практиката на ВКС, като не е обсъдил възражението на ответника, че ищецът не може да развали договора, доколкото е неизправна страна, след като не е изпълнил частично задължението си за заплащане на изискуема част/вноска от общата уговорена цена.

Съгласно установената последователна практика на ВКС относно задълженията на въззивния съд при постановяване на решението последният е длъжен да изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора, като обсъди всички доказателства, факти и доводи на страните, допустими и относими към предмета на въззивното производство, определен съгласно чл. 269 ГПК в разглеждания случай не се установява въззивният съд да се е отклонил от посочената практика. Въведеното с отговора на исковата молба и поддържано с въззивната жалба възражение за неизправност на ищеца като пречка за разваляне на договора съдът е обсъдил и отхвърлил като неоснователно. Изложил е подробни мотиви, че твърдяното неизпълнение от страна на ищеца не е налице, тъй като, макар и да му е станало известно, че е настъпило предвиденото в договора обстоятелство, обуславящо заплащането частичната вноска от цената в размер на 20 112,80 лв. (доколкото е заплатил част от тази вноска), то не е налице забава за плащането на останалата част, тъй като срокът за плащане е започнал да тече едва от надлежното му уведомяване от страна на ответника, извършено с връчването на препис от насрещната искова молба, т. е. към момента на изявлението за разваляне и на предявяване на иска ищецът не е бил неизправна страна. В допълнение е изложил и съображения, че евентуална неизправност също не е пречка за разваляне на договора, доколкото посоченото като основание за развалянето неизпълнение на ответника не е обусловено от изпълнението на насрещното задължение на ищеца, позовавайки се на формирана в тази насока практика на ВКС. Не е налице следователно твърдяното противоречие с практиката на ВКС като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения процесуален въпрос, а материалноправен въпрос относно възможността неизправна страна да развали договора поради неизпълнение на другата страна не е формулиран (т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК).

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. Независимо от направеното искане, на ищеца разноски по чл. 78, ал. 1 ГПК за касационното производство не се дължат поради липсата на доказателства такива да са направени.

С тези мотиви съдът