Определение № 6 от 07.01.2013 г. на ВКС по д. № 636/2012 г.

Производството е по реда на чл.274 ал.3 т.1 ГПК Образувано е по частна жалба на Г. Д. Г. от [населено място] ,срещу въззивно определение № 152 от 31.07..2012г по ч.гр.дело № 342/2012г на Старозагорски окръжен съд, с което е потвърдено определение от 17.05.2012 РС [населено място] с което производството по иск с правно основание чл. 127 ал.2 СК, включително кръга привременни мерки по чл. 127 ал.3 СК е прекратено пред българския съд, на основание чл.8 и. чл.17 от Регламент ЕО №2201/2003. В изложение се сочи основание по чл. 280 ал.1 т.3 от ГПК по процесуалния въпрос кой е компетентния съд, при положение че детето има адрес в РБългария, който е „настоящ” адрес по смисъла на чл. 127 СК. Налице са непълни, неясни норми и следва по тълкувателен път да бъде изяснено по какъв начин кореспондират една с друга разпоредбите на Регламент ЕО №2201/2003 от 27.11.2003г и чл. 127 ал.2 СК при определянето на компетентния съд Ответницата по жалбата не е заявила отговор Частната жалба е постъпила в срок и е процесуално допустима. Същата не следва да бъде допусната до касационно разглеждане, по следните съображения: Разрешеният с обжалваното определение процесуалноправен въпрос е за компетенния съд по иска ,чието правно основание според националното право е чл. 127 ал.2 СК, включително кръга привременни мерки по чл. 127 ал.3 СК Този е и въпросът, поставен изложението, но привързан към фактическото твърдение ,което не кореспондира с данните по делото. Според защитата, местопребиваването на детето към момента на завеждане на иска не е било в Р. Италия, както е заявено от самия ищец,сега касатор ,съответно е било безспорно установено в хода на делото, а следва за„местопребиваване” да се приеме РБългария ,тъй според регистрите за населението детето има адрес в [населено място] ,следователно и „настоящ адрес” по смисъла на чл. 127 ал.2 СК. Въззивният съд не е възприел този довод и е изтъкнал фактът на обичайно местопребиваване на детето в Р Италия ,за да приложи чл.8 във вр. чл.17 от Регламент ЕО №2201/2003. При горните мотиви на въззивния съд, поставеният от касатора въпрос е свързан с разрешения по делото въпрос за компетентността на съда, но не и с решаващите изводи по обжалваното определение, тъй като се игнорира фактът, на който същите са основани. Този факт е предвиденият в хипотезиса на приложимата норма .Съгласно чл. 8 от Регламент № 2201/03 г. на Съвета относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност - общата компетентност за делата, свързани с родителската отговорност за детето е на съдилищата на държава-членка, "където детето има обичайно местопребиваване по времето, когато съдът е сезиран". Следователно - цитираните норми (и съобразно европейското, и съобразно българското право),ясно свързват съдебната компетентност с тази държава-членка, където детето има обичайно местопребиваване по времето, когато исковата молба е подадена. От гореизложеното следва ,че така поставеният въпрос, по какъв начин кореспондират чл. 8 от Регламент № 2201/03 г. на Съвета и чл. 127 ал.2 СК, не е от значение на точното прилагане на закона и за развитие на правото по смисъла, разяснен в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС. Това е така, защото в правоприлагането е установено разбирането за обичайното местопребиваване на детето като фактическо положение и въпросът за компетентния национален съд е изрично уреден в нормативни актове, като тълкуването и прилагането на съотносимите норми с ясно съдържание не създават проблеми в практиката, съобразно която е и даденото им разрешение от въззивния съд. Компетентността на първо място следва да се отнася към държавата-членка на обичайното местопребиваване на детето, чиито признаци са фактически, а не формални, като адресна или друга регистрация на детето, в определена държава. По изложените съображения,ВКС ІІІ г.о.