Определение № 5885 от 16.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1375/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. М. М., М. М. М., И. М. И. и П. И. И. (част от ответниците по исковата молба) чрез пълномощника им адвокат Ц. А. против решение № 282 от 7.11.2024 г., постановено по гр. д. № 390 по описа за 2024 г. на Окръжен съд - Добрич, с което е потвърдено решение № 260080 от 2.08.2022 г.. по гр. д. № 3756/2019 г. на Районен съд - Добрич в атакуваните му части за уважаване на установителните искове за собственост по отношение на поземлен имот с идентификатор ***, представляващ нива от 5.001 дка в м. „Ю.“, 500/1000 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор ***, представляващ нива от 1.000 дка в местността „Л.“ и 500/4000 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор ***, представляващ нива от 4.000 дка в местността „Л., всички в землището на [населено място], предявени против М. М. М., С. М. М., П. И. И. и И. М. И. от Д. И. С. за 1/6 ид. ч., придобита по наследство от И. И. И., от Н. Т. М., починала в хода на делото и заместена от Т. Й. М., М. Т. М. и Т. Т. М. за 1/18 ид. ч., придобита по наследство от В. И. Т., от Б. Г. Д. за 1/18 ид. ч., придобита по наследство от К. И. Д., от Ж. К. И. за 1/18 ид. ч., придобита по наследство от К. И. К., като на основание чл. 537, ал. 2 ГПК е отменен констативен нотариален акт за собственост на недвижими имоти по давностно владение, вписан с вх.№ 11094 от 20.11.2015 г., акт № 145, том 25, дело № 4770/2015 г. на Службата по вписвания – Добрич, с който И. М. И. ЕГН [ЕГН], с адрес: [населено място], общ. Д., [улица], е признат за собственик на 1/3 идеална част от процесните недвижими имоти в частта, надвишаваща притежавания от него дял от 1/12 ид. ч. до признатата му 1/3 ид. ч.; констативен нотариален акт за собственост на недвижими имоти по давностно владение, вписан с вх.№ 11094 от 20.11.2015 г., акт № 145, том 25, дело № 4770/2015 г. на Службата по вписвания – Добрич, с който С. М. М. е призната за собственик на 1/3 идеална част от процесните имоти в частта, надвишаваща притежавания от него дял от 1/12 ид. ч. до признатата й 1/3 ид. ч., нотариален акт за собственост на недвижими имоти по давностно владение, вписан с вх.№ 11094 от 20.11.2015 г., акт № 145, том 25, дело № 4770/2015 г. на Службата по вписвания – Добрич, с който С. И. И. е признат за собственик на 1/3 идеална част от процесните недвижими имоти в частта, надвишаваща притежавания от него дял от 1/6 идеална част до признатата му с нотариалния акт 1/3 идеална част, като са отхвърлени насрещните искове на П. И. И. и И. М. И. против Д. И. С., Н. Т. М., починала в хода на процеса и заместена от Т. Й. М., М. Т. М. и Т. Т. М., Б. Г. Д. и Ж. К. И. за собственост по давност на 3/12 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор ***, насрещните искове на С. М. М. и М. М. М. против Д. И. С., Н. Т. М., починала в хода на процеса и заместена от Т. Й. М., М. Т. М. и Т. Т. М., Б. Г. Д. и Ж. К. И. за собственост по давност на 3/12 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор *** и предявените от С. М. М. и И. М. И., конституирани като наследници на С. И. И. срещу Д. И. С., Н. Т. М., починала в хода на процеса и заместена от Т. Й. М., М. Т. М. и Т. Т. М., Б. Г. Д. и Ж. К. И. насрещни искове за собственост по давност на 1/135 ид. ч. от поземлен имот с идентификатор ***. Д. И. С., Н., Т. Й. М., М. Т. М., Т. Т. М., Б. Г. Д. и Ж. К. И. не са подали отговор по реда и в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съдебен състав съобрази следното: Въззивният съд е приел за установено, че страните по делото са наследници по закон на И. И. Д., починал на 7.02.1980 г., на съпругата му П. С. Д., починала на 1.01.1986 г. и на децата им В. И. Т., починала на 28.06.2008 г., И. И. И., починал на 8.12.2014 г., М. И. И., починал на. 21.03.1994 г., К. И. Д., починал на 26.06.2004 г., К. И. К., починал на 5.10.2011 г. и С. И. И., починал в хода на делото на 18.04.2021 г. С решение № 72624/03.10.1994 г. на Поземлена комисия Добрич е възстановено правото на собственост на наследниците на И. И. Д. върху нива с площ от 179.001 дка, ІІІ –категория, имот № * по плана за земеразделяне на [населено място], като с договор за доброволна делба 09.12.1997 г., вписан в Службата по вписванията под № 98 т. ХХХVІ вх. рег. № 15010/09.12.1997 г. наследниците са прекратили съсобствеността върху този имот, който не е предмет на спора, като съдът е описал как е разделен имотът. С решение № 17/27 от 14.04.1994 г. на Поземлена комисия Добрич е възстановено правото на собственост на наследниците на И. И. Д., върху земеделски имоти в землището на [населено място], общ. Д.,: Лозе от 0.500 дка, ІІІ категория в местността Л., имот № * по плана за земеразделяне; Лозе от 0.500 дка, ІІІ категория в местността Л., имот № * по плана за земеразделяне; Нива от 5.001 дка, ІV категория в местността Ю., имот № * по плана за земеразделяне. Ответниците по първоначалните искове са се снабдили с констативни нотариални актове за собственост по давност на по 1/3 ид. ч. от тези имоти през 2015 г. Съдът е възпроизвел съдържанието на писмените доказателства относно историята на имотите в м. „Л.“, относно заплащаните услуги от С. И. И. на ЗК „П.“, съдържанието на обясненията на Д. Т. Т., дадени в с. з. на 30.06.2022 г. (относно споразуменията между наследниците), както и съдържанието на свидетелските показания на Г. М. Г., Н. М. Ж. и Г. Н. С.. Посочил е, че когато и двете страни по спора се легитимират с нотариални актове, то всяка от тях следва да докаже придобивното си основание. Позовал се е на разясненията по Тълкувателно решение № 1/06.08.2012 г., ОСГК на ВКС по тълк. д. № 1/2012 г., че когато съсобственик е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, той е държател на частите на останалите съсобственици и ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си, т. е. да докаже, че промяната в намерението, с което упражнява фактическата власт върху вещта е достигнала до знанието на невладеещите съсобственици. Посочил е, че макар ответниците по първоначалните искове да са упражнявали непосредствената фактическа власт върху имота, не е установено да са завладяли правата на ищците чрез конкретни действия по отричане на тези права, които да са станали тяхно достояние. Наследниците са били допускани в имота, отношенията между тях са били добри, разменяна е била земеделска продукция. Личното ползване на земеделските имоти е част от правомощията на съсобственика съгласно чл. 31, ал. 1 ЗС. Действията чрез които се осъществява не отричат правата на другите съсобственици, поради което и не могат да обосноват извод за несъмнено владение. Постигнати уговорки между сънаследниците във връзка със земеделските имоти, а именно те да останат само за възивниците не се установяват, даже напротив съобразно обясненията на страна по делото, както и не съставлява уговорка на фактическо разделяне на спорните земеделски имота, липсата на поделянето им, наред с нивата от 179 дка, единствено по отношение на която е декларирано уреждане на отношенията между тях. Обстоятелството, че част от сънаследниците са преустановили личното си ползване на имота, сочили са, че не виждат нужда за себе си от тях, не съставляват действия на отказ от права. След като липсва демонстриране на завладяването, владението е скрито и давностния срок не тече. Срокът на придобивната давност ще започне да тече в момента, в който другият съсобственик е узнал за констативния нотариален акт или завладяването му е демонстрирано по друг начин, който към завеждане на делото не е наличен. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК С. М. М., М. М. М., И. М. И. и П. И. И. се позовават на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, евентуално чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. При условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поставят следните въпроси: 1) осигурил ли е съдът равенство на страните в гражданския процес и съдействие за установяване на истината, ако е мотивирал решението си със събрани служебно и по инициатива на първоинстанционния съд гласни доказателства в открито съдебно заседание, които са квалифицирани като „обяснение на страна“ след като в първоначалния доклад по делото не е конституирана тази страна, защото е придобила това процесуално качеството в хода на процеса, служебно конституирана от съда, поради смърт на ответник, и длъжен ли е съдът да уведоми страните с нарочно определение, придава ли значение на гласни доказателства на изявленията на по-късно конституираната процесуална страна, като ответник в хода на производството, и длъжен ли е съдът да им даде възможност да изразят становище по това служебно събрано доказателства, както и да посочат насрещни твърдения и доказателства; 2) длъжен ли е съдът да даде възможност на страните и техните процесуални представители да задават въпроси при служебно събиране на гласни доказателства, под формата на обяснения на страна в производството, конституирана служебно от съда; 3) длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по направеното възражение във въззивната жалба за служебно събиране на гласни доказателства от първата инстанция, представляващо процесуално нарушение при произнасяне на решението; 4) спазен ли е принципът на състезателното начало, ако съдът не е информирал страните преди устните състезания, че ще разгледа обяснението на служебно конституирана от съда страна в производството, като гласно доказателство и ако не е дал възможност да изразят становище по този въпрос и евентуално да посочат нови доказателства; 5) може ли при липса на доклад по реда на чл. 146 ГПК от първостепенния съд, обхващащ изявленията на служебно конституирана от съда страна в производството в качеството на ответник, и при обосновано оплакване във въззивната жалба от първоначалните ответници за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд да обсъжда в мотивите на решението си „обяснения на страна“, които са въведени в първата инстанция след настъпила преклузия и да основава крайните си изводи на тях, без да изследва обективните и субективните причини за неузнаването им преди преклузията, като с приемането им се нарушава състезателното начало и от двете инстанции; 6) имат ли по-голяма тежест гласните обяснения, събрани от страна в производството, служебно конституирана от съда в качеството на ответник, пред писмените обяснения на първоначалните ответници в производството, направени с отговора на исковата молба и ако нямат, може ли съдът да се позовава при преценката си за основателност на иска на обяснения на страна, която е заинтересована от изхода на делото, в полза на насрещната страна, и които са в противоречие с писмените обяснения и твърдения на страната-ответник към която е конституирана; 7) длъжен ли е възззивният съд да се произнесе по всички направени възражения на страните по делото и да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност; 8) при претенция за собственост върху недвижими имоти от процесуални ищци, които са наследници на първоначалните съсобственици на възстановени земеделски земи, следва ли съдът първо да разгледа като преюдициален въпрос, дали към смъртта на преките съсобственици и наследодатели, процесните имоти са попадали в наследствената маса, след като процесуалните ответници твърдят, че придобивната давност е изтекла приживе на техните наследодатели и тези имоти не са влизали в наследствената маса; 9) при установяване на придобивна давност, следва ли да се определи периода, който ще бъде изследван в съдебното производство, с посочване на начало и край, след като се твърди, че давностния срок е изтекъл преди снабдяването с КНА и следва ли съдът да уведоми страните за кой период ще се събират доказателства; 10) допустимо ли е когато предмет на процеса е придобивна давност, то законоустановения срок да започне да тече в момента, в който наследниците на пряк съсобственик са узнали за снабдяване с констативния нотариален акт от другите преки наследници, след като придобивната давност е изтекла приживе между първоначалните съсобственици и преди снабдяването с КНА; 11) налице ли е придобивна давност от съсобственик, когато не е следвало да брани и отхвърля претенции на друг съсобственик, поради близки и добри взаимоотношения; 12) как следва да се установява придобивна давност от съсобственик спрямо починали съсобственици, ако претенциите за собственост се претендират от наследниците на починалите съсобственици; 13) следва ли наследник по закон, който оспорва настъпила придобивна давност върху имоти, получени по наследство, първо да установи като преюдициален факт, че тези имоти са влизали в наследствената маса на неговия наследодател. По поставените въпроси въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС, включително и посочената от касаторите относно основните начала на гражданския процес, разяснени в мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по т. д. № 1/2020, ОСГТК на ВКС и относно приложението на 235, чл. 236, чл. 269, ал. 2 и чл. 266, ал. 1 ГПК и относно приложението на презумпцията на чл. 69 ЗС в отношенията между съсобствениците.. Самата теза на касаторите, с която са обосновани въпроси от 1 до 6, се основава на правно необоснованото виждане, че обясненията на страна в процеса съставлява свидетелско показание. Нормата на чл. 175 ГПК, ясно урежда кога обясненията на страна по делото имат доказателствено значение и как се ценят от съда. Налице е и трайна практика на ВКС по приложението й (напр. решение № 362 от 03.10.2012 г. по гр. д. № 1420/2011 г., IV г. о. на ВКС, решение № 271 от 3.10.2014 по гр. д. № 66/2014 г., І. г. о. на ВКС и др.), според която изявлението на страната по делото, когато то съдържа неизгодни за нея факти, релевантни за спорното право, има характер на признание и се явява важно доказателствено средство, което съдът преценява с оглед всички доказателствени средства. По същия начин – с оглед всички обстоятелства по делото – съдът преценява и противоречието във фактическите твърдения на другарите съгласно чл. 217 ГПК. Именно така е подходил и въззивния съд, преценявайки изявленията на конституираната като ответник на основание чл. 227 ГПК Д. Т. Т., в качеството на един от наследниците по закон на починалия ответник С. И. И. (като доказателствата за смъртта и наследниците са представени именно от настоящите касатори) в съвкупност с установеното от останалия доказателствен материал и с оглед извода доказали ли са ответниците, че е налице съгласие от останалите съсобственици собствеността на процесните имоти да остане за тях. По седмия въпрос също не се констатира основание за преценка дали произнасянето на съда не противоречи на практиката на ВКС. В касационната жалба не са посочени конкретни необсъдени от съда доказателства, но във въззивната си жалба настоящите касатори се позовават на свидетелските показания за липса на спорове, претенции, плащане на наеми, аренди и т. н., като св. Н. Ж. заявява, че „Този, който е [населено място] – бати И. – дойде при майка ми понеже бяха близки и вика: „За какво ми е градината?“, както, че К., който е един от наследниците, работеше там колкото му се полагаше, но после се отказа и остана всичко на И. и С. да го работят, като свидетелката не е виждала други наследници и не е чувала да има някаква претенция от някой от наследниците. Ако въпросът е поставен във връзка с доводите пред въззивния съд относно установеното от свидетелските показания, то следва, че същия отразява несъгласието на ответниците с направените от въззивния съд фактически изводи, а именно за неустановеност, че е имало съгласие процесните имоти да останат собственост само на ответниците, а това не обуславя допускане на касационно обжалване. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроси от 9 до 13. Въпросите отново са обосновани с тезата на касаторите, че е налице фактическо разделяне на наследствените имоти, при което те са установили самостоятелна власт върху процесните имоти, постоянно, със знанието и без възражение на останалите и при липса на спорове относно начина на фактическо разпределение, ползването и стопанисването на имотите и без претенции за упражняване на правата на съсобственик по чл. 30, ал. 3 ЗС или чл. 31, ал. 2 ЗС, които действия, преценени комплексно демонстрират промяна на намерението за своене и установяване на владение за себе си. Посочената теза обаче е неотносима към изводите на съда, който е приел, че от представените доказателства не се установява да е имало фактическо разделяне или съгласие както с преките наследници, така и с техните правоприемници процесните имоти да останат собственост само за ответниците по иска, нито че преките наследници на И. И. Д. са знаели за констативните нотариални актове по обстоятелствена проверка, с които са се снабдили част от наследниците. Следва да се отбележи, че изводите на въззивния съд относно опровергаването на презумпцията по чл. 69 ЗС в случаите в които фактическата власт е установена при признание правата на останалите съсобственици, като в тази хипотеза придобивна давност започва да тече от момента в който държането на чуждите идеални части се превърне във владение чрез отричане правата на останалите съсобственици (освен когато това е обективно невъзможно, защото съсобственика е неизвестен или с неизвестно местоживеене и между лицата липсват всякакви контакти) са изцяло съобразени с практиката на ВКС, вкл. и посочената в мотивите на въззивното решение. Съдът се е съобразил и с практиката на ВКС, че снабдяването и вписването на нотариален акт, издаден по чл. 587 ГПК в полза на съсобственик, не е действие на довеждане до знанието на останалите съсобственици на намерението на владелеца-съсобственик да свои имота (напр. решение № 7 от 10.09.2018 г. по гр. д. № 1903/2017 г., II г. о. на ВКС, решение № 705/29.10.2010 г. по гр. д. № 1744/2009 г., І г. о. на ВКС и др.). При извод, че изводите на съда са съобразени с практиката на ВКС, то липсва основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение