Определение № 3341 от 18.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1681/2026 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Столична община, гр.София срещу въззивно решение № 9/05.01.2026 г. постановено по гр.д. № 1623/2025 г. по описа на Апелативен съд – София, в частта му, с която след частична отмяна на решение № 909/14.02.2025 г. по гр. д. № 519/2024 г. на Софийски градски съд, Столична община е осъдена, на основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал.1 ЗЗД, да заплати на М. А. В. сумата 20 000 лв. – представляваща обезщетение за неимуществени вреди претърпени в резултат на инцидент на 07.11.2023 г., при падане поради неравност на тротоар, ведно със законната лихва, считано от 07.11.2023 г. до окончателното й изплащане. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Твърди се, че по делото не е било установено по категоричен начин механизма на инцидента изложен в исковата молба – не се доказало настъпването на конкретно падане, поради надигната, неравна и неукрепена плочка на тротоара, вследствие на което да настъпят увреждания. Изразява се несъгласие и с извода на съда за липса на съпричиняване от страна на ищеца, както и с присъдения размер на обезщетението за неимуществени вреди. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК повдига правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, както следва: 1. „Допуска ли принципът на справедливост по член 52 от ЗЗД въззивният съд да увеличи размера на обезщетението за неимуществени вреди без установяване на нови обстоятелства, свързани с вида и степента на увреждането, интензитета и продължителността на болките и страданията или остатъчните последици, при положение че първоинстанционният съд е направил мотивирана фактическа преценка въз основа на същия доказателствен материал, което води до произволна преоценка на вече установени факти?“; 2. „Как следва да се прилага разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД за наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилите вреди. Достатъчно ли е увреденият да е благоприятствал настъпването на отрицателния резултат, чрез противоправно поведение, като не е положил дължимата грижа към себе си, не проявява нужното внимание, изискуемо или предполагаемо според неписаните житейски правила?“; 3. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото в тяхната съвкупност във връзка с твърденията и възраженията на страните и да обоснове решението си?“; 4. „Противоречи ли на правилата за доказване и принципа за съдийско убеждение съдебно решение, което приема да установява релевантен за спора факт само въз основа на противоречиви твърдения на свидетел спрямо писмените доказателства?“. По част от въпросите се сочи наличие на основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Според касатора първия въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС: ППВС № 4/23.12.1968 г.; решение № 295/19.11.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2355/2008 г., IV г. о.; решение № 121/22.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1039/2009 г., IV г. о.; решение № 216/11.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1184/2010 г. IV г. о. и др. По втория въпрос се сочи противоречие с: т. 7 на ТР № 1/2015 г. по тълк.д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС; решение № 117/08.07.2014 г. по т.д. № 3540/2013 г. на ВКС, I т.о. и определение № 119/15.01.2025г. по т.д. № 1787/2024 г. на ВКС, I т.о. По третия въпрос посоченото противоречие е с: т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС; т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; решение № 34/22.02.2016 г. по гр. д. № 4657/2015 г. на ВКС, I г.о. и др. По четвъртия въпрос се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се поддържа, че е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Сочи се и наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 – очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната му част. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата М. А. В., е подала писмен отговор, в който изразява становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, Върховният касационен съд съобрази следното: Върховният касационен съд, състав на състав на Трето гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване с оглед предмета на иска и е процесуално допустима. Въззивният съд, за да достигне до извод за основателност на иска по чл. 49 ЗЗД, е приел за установено от фактическа страна, че на 07.11.2023 г. ищцата М. В., вървейки по тротоара в района на [улица] посока НДК в [населено място], паднала, в следствие на което получила травматични увреждания, както следва: изкълчване на лява раменна става /с трайно затруднено движение на лявата ръка/ и счупване на четвърти пръст на ляво ходило. Прел е за доказана причинната връзка между травмите и падането на ищцата. Падането е установено от показанията на свидетеля Г., живеещ на семейни начала с ищцата, и очевидец на инцидента. Според същия с ищцата и дъщеря им се движили с нормален ход по [улица]в посока НДК, когато ищцата се спънала и паднала. Тротоарът бил широк около 3-4 метра, но имало криви плочки. Не видял конкретно дали ищцата се спънала или стъпила накриво. Уврежданията били установени от приложена медицинска документация и от заключението на изслушана тройна комплексна съдебно - медицинска експертиза. Прието е за установено, че раменната става е лекувана, чрез обездвижваща ортеза за 40 дни, а счупеният пръст е бил имобилизиран без инвазивни процедури. Нормалният възстановителен период при изкълчване на раменната става според вещите лица около 3 месеца с търпени болки и страдания. За фрактурата на пръста възстановителният период бил обичайно около 1-2 месеца. При прегледа вещите лица са установили запазен обем на движение в лявата раменна става, с болка в крайните фази, а при свиването на пръстите на лявото ходило, четвърти пръст изоставал в сравнение с другите. По отношение на наличното при ищцата заболяване "глаукома" не била установена причинна връзка с инцидента. От заключението на съдебно - техническата експертиза се установило, че процесният участък е с настилка от шестоъгълни тротоарни плочи, с ширина на тротоара - 500 см. При извършения оглед вещото лице установило наличие на недостатъци по тротоарната настилка, изразяващи се в неравности в хоризонтално и вертикално направление, тротоарни плочи с неправилна форма поради счупвания, фуги между плочите с различен размер и др., като по тротоарната повърхност били разпръснати множество счупени парчета плочки. При сравнение на изискванията към тротоарните настилки в Правилника за изпълнение и приемане на пътищата и улиците спрямо актуалното състояние на тротоара, вещото лице установило отклонения, както следва: надвишение на вертикалните отклонения /изпъкнали части от тротоарните плочки/ 7 пъти над допустимото и превишение с 10 мм на ширините на фугите между плочките. Според вещото лице, дефектите по уличното покритие били предимно в двата края на тротоара, като в средата му по цялото продължение на участъка била налична ивица около 100 см в относително добро техническо състояние на тротоарното покритие и значително по-малко дефектна. За да приеме наличие на предпоставките на чл. 49 ЗЗД за ангажиране отговорността на Столична община за обезщетяване на причинените вреди, въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 30, ал. 4 от ЗП изграждането, ремонтът и поддържането на подземните съоръжения, тротоарите и пр., в границите на урбанизираните територии се организират от съответната община – в случая Столична община. Посочено е, че съгласно легалната дефиниция на т. 14 от § 1 от ЗП „поддържане на пътищата" е дейност по осигуряване на необходимите условия за непрекъснато, безопасно и удобно движение през цялата година. В чл. 11 от Закона за общинската собственост също било предвидено, че имоти и вещи - общинска собственост, се управляват в интерес на населението в общината, съобразно разпоредбите на закона и с грижата на добър стопанин. Т.е. в тежест на Столична община било да извършва контрол, поддръжка, ремонт, обезопасяване и пр. на терена – в случая тротоар пред жилищен блок. Неизпълнението на това задължение от страна на служителите на общината обуславяло ангажиране на отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД. Възражението за съпричиняване от страна на ищцата въззивният съд е отхвърлил поради липса на доказателства за такова. Прието е, че независимо, че по делото било установено, че в района на падането е имало сектор в средата на тротоара, който е бил в по-добро състояние, не можело да се изисква от всеки пешеходец да се придвижва сегментирано и при постоянен подбор на зоните, в които да преминава. Липсвала и адекватна маркировка, която да заостри вниманието на гражданите и да ги предупреди, че следва да прекосяват определени зони с повишено внимание с оглед риск от произшествие. За да определи размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът е взел предвид силата, продължителността и интензивността на болките и страданията на ищцата, възрастта на същата - 58 г., създаденият й физически и психически дискомфорт - ръката й била обездвижена, а движението на крака ограничено, поради имобилизацията на пръста. Била принудена да ползва чужда помощ за ежедневни дейности от близки, страдала от болки, провеждала лечение. Възстановителния период бил около 3 месеца. При тези конкретни обстоятелства, съдът е приел, че обезщетение за неимуществени вреди в размер на 20 000 лв. е справедливо по смисъла на чл. 52 ЗЗД. След преценка, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че касационното обжалване на въззивното решение, в обжалваната му част, с която Столична община е осъдена, на основание чл. 49 вр. с чл. 45, ал.1 ЗЗД, да заплати на М. А. В. сумата 20 000 лв. – представляваща обезщетение за неимуществени вреди, следва да се допусне, по втория поставен от касатора въпрос за приложението на разпоредбата на 51, ал. 2 ЗЗД, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС. По останалите въпроси в изложението, касационно обжалване не следва да се допуска, като по същите съдът ще се произнесе при разглеждане на спора по същество. Съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от ТДТССГПК, на жалбоподателя Столична община, гр.София следва да бъдат дадени указания за внасяне по сметка на ВКС на дължимата държавна такса в размер на 204,52 евро и за представяне по делото на вносния документ за това в установения от закона срок. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение