Определение № 1922 от 15.04.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2654/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

С решение № 190 от 25.02.2025 г. по в. гр. д. № 830/2024 г. на ОС-Варна е обезсилено решение № 209 от 24.07.2023 г. по гр. д. № 843/2022 г. на РС-Провадия, поправено с решение № 62 от 22.03.2024 г. по същото дело, в частта по предявения от Ю. Ю. А. срещу Д. И. Д. иск по чл.108 ЗС за собственост на реална част с площ от 253 кв. м. от УПИ [№] от кв. 30 по плана на [населено място], [община], стопанска сграда с площ от 70 кв. м. и гараж с площ от 42 кв. м. и е прекратено производството по делото в тази част.

Със същото решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която е бил уважен искът по чл.108 ЗС на Ю. Ю. А. срещу А. И. И. за собственост на реална част с площ от 253 кв. м. от УПИ [№] от кв. 30 по плана на [населено място], [община], обл. В., защрихована със зелен контур на скицата на вещото лице, както и в частта, с която е бил отхвърлен искът на Ю. Ю. А. срещу А. И. И. за собственост на гараж с площ от 42 кв. м., находящ се в същата реална част от УПИ [№].

Първоинстанционното решение е отменено в частта, с която е бил отхвърлен предявеният от Ю. Ю. А. срещу А. И. И. иск по чл.108 ЗС за собственост на стопанска постройка от 70 кв. м., намираща се в УПИ [№] от кв. 30 по плана на [населено място] и този иск е уважен.

Спорът по делото е породен от обстоятелството, че с нот. акт № 92/23.10.2012 г. ответницата А. И. И. и съпругът й И. Д. И. са закупили УПИ [№] от кв.30 плана на [населено място], а с нот. акт № 46/11.03.2021 г. ищецът Ю. Ю. А. е закупил съседния УПИ [№]. Според вещото лице спорната площ от 253 кв. м. попада в имота, закупен от ищеца. Върху спорната площ са построени гаражът и стопанската постройка, закупени от ответницата и съпруга й заедно с УПИ [№], които също са предмет на предявения ревандикационен иск.

Въззивният съд е приел, че предявеният срещу А. И. иск по чл.108 ЗС е основателен по отношение на спорната площ от 253 кв. м., тъй като тя е част от имота на ищеца, а А. И. я владее неоснователно. По съображение от чл.200, ал.1 и 2 ЗУТ е прието за неоснователно възражението на ответницата, че е придобила тази площ по давност. Реалната част от УПИ [№] не отговаря на изискванията на чл.19 ЗУТ за обособяване на самостоятелен урегулиран поземлен имот. Тя би могла да се придобие по давност от ответницата само при условията на чл.15 ЗУТ, които обаче в случая не са налице.

По отношение на стопанската сграда и гаража е прието следното: Тези две сгради попадат в спорната реална част от земята, която е собственост на ищеца, и по отношение на тях се прилага правилото на чл.92 ЗС. Те обаче са закупени от А. И. и И. И. с нотариалния акт № 92/2012 г. и са владени от тях до прехвърляне на собствеността на сина им през 2019 г. Приобретателите са добросъвестни владелци по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС и от закупуването на сградите през 2012 г. до 2019 г. е изтекъл краткият 5-годишен срок на добросъвестното владение по чл.79, ал.2 ЗС. Гаражът представлява самостоятелен обект на собственост и няма пречка той да бъде придобит по давност. Затова по отношение на него искът за собственост е отхвърлен. Стопанската постройка обаче е несамостоятелен обект, представлява второстепенна сграда, която няма самостоятелно съществуване и затова не може да бъде придобита по давност.

По отношение на Д. И. Д. въззивният съд е приел следното:

Искът по чл.108 ЗС е бил насочен както срещу А. И., така и срещу съпруга й И. И.. В отговора на исковата молба А. И. е заявила, че още през 2019 г. тя и съпругът й са прехвърлили земята и постройките на сина си Д. И. Д., като си е запазила правото на ползване на имотите. С молба от 29.12.2022 г. ищецът е оттеглил иска си срещу И. Д. И. и го е насочил срещу Д. И. Д., наред с А. И. И.. С определение от 11.01.2023 г. първоинстанционният съд е заменил И. И. с Д. И.. В подадения отговор на исковата молба новоконституираният ответник Д. И. Д. е оспорил предявения срещу него иск, като е заявил, че е дарил спорната реална част и постройките на баща си И. И. с договор от 17.11.2022 г.

При тези данни въззивният съд е приел, че искът по чл.108 ЗС е недопустим срещу този ответник поради липса на правен интерес. Не се твърди и няма данни ответникът Д. Д. да упражнява фактическа власт върху процесната реална част и построените в нея гараж и стопанска постройка. Искът по чл.108 ЗС е способ за защита от невладеещ собственик срещу владеещ несобственик. За ищеца, както сам заявява в уточнителна молба от 21.02.2024 г., не е налице правен интерес от насочване на иска срещу лице, което не упражнява фактическа власт върху вещите-предмет на делото. Затова като резултат въззивното решение, постановено срещу този ответник, е обезсилено.

Срещу въззивното решение са подадени две касационни жалби.

А. И. обжалва въззивното решение в частта, с която искът по чл.108 ЗС е уважен за спорните 253 кв. м. и стопанска постройка. Поддържа, че от мотивите не ставало ясно дали кратката придобивна давност е изтекла и за спорните 253 кв. м. По делото не участвал собственикът на спорните имоти И. И. и той не могъл да защити правата си. Съдът не отчел обстоятелството, че преди обособяването на две отделни УПИ-та – [№] и [№], собственикът им бил един и същ и той определил къде минава границата между тях, като сам поставил разделителна ограда. Според вещото лице при разделянето на общия имот на два парцела през 1981 г. гаражът и стопанската постройка не били заснети и затова не били взети предвид при определяне на границата между парцелите. Приетата експертиза не е имала за задача да изследва спазването на чл.19 ЗУТ и затова съдът не можел да се произнася по този въпрос. Изключението на чл.200, ал.2 ЗУТ било приложимо в случая, тъй като спорната площ се присъединявала по реда на чл.17 ЗУТ към урегулирания поземлен имот на И. и те са могли да я придобият по давност. Продажбата, от която черпят права А. и И. И., включвала както спорните 253 кв. м., така и построените върху тях сгради – гараж и стопанска постройка. Затова двамата купувачи станали собственици на тези сгради не на основание придобивна давност, а по силата на разпоредителната сделка. Въззивното решение било и неизпълнимо, тъй като ответницата А. И. била осъдена да предаде на ищеца владението са спорната площ от 235 кв. м. и построения върху нея гараж, на който тя била само ползвател, а собственикът бил друг – И. И.. Стопанската постройка също била собственост на И. И., който я е придобил чрез прехвърлителна сделка, а не по давност. Съдът не дал указания да се посочат доказателства за самостоятелния характер на стопанската постройка.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Следва ли въззивният съд да се произнесе по възраженията, изложени във въззивната жалба и спорния предмет, като подложи на самостоятелна преценка доказателствата. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения във въззивната жалба относно основанията за уважаване на иска от първоинстанционния съд;

2. Допуснал ли е въззивният съд нарушение на материалния закон и процесуалните правила, като е приел, че предявеният иск срещу ползвател на имота, без участие на собственика, е допустим и правните последици обвързват и неучаствалия по делото собственик /неконституиран като ответник/;

3. Установено ли е по делото дали процесната реална част от 253 кв. м. отговаря на изискванията на чл.19 ЗУТ и приложима ли е разпоредбата на чл.17 ЗУТ;

4. Допуснал ли е съдът нарушение, като е приел за доказани факти и обстоятелства, които не са били спорни между страните и за които не са давани указания за представяне на доказателства. В този смисъл следва ли за стопанската постройка от 70 кв. м., придобита чрез възмездна сделка, да се доказва придобивна давност от ответника-ползвател;

5. Допуснал ли е нарушение въззивният съд, като се е произнесъл по въпрос, по който не е сезиран и е изложил мотиви по твърдения, каквито липсват във въззивната жалба.

Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност, като се сочи определение № 60860 от 30.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1972/2021 г., IV г. о.

Ищецът Ю. Ю. А. оспорва въззивното решение в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение срещу ответника Д. И. Д. и в частта, с която е бил отхвърлен предявеният от него иск по чл.108 ЗС за спорния гараж. Поддържа, че съдът трябвало да признае собствеността му върху спорните имоти по отношение на ответника Д. И. Д., а да отхвърли иска по чл.108 ЗС срещу него само в осъдителната част, тъй като той не владее имотите. Съдът действал в противоречие с т.2А на ТР № 4/2014 г. ОСГК. Неправилно бил отхвърлен и искът му за гаража, тъй като по делото нямало никакви доказателства ответницата да е ползвала този гараж в срока на кратката придобивна давност, считано от датата на закупуването му. Счита, че той е придобил стопанската сграда и гаража по силата на приращението по чл.92 ЗС. Счита, че поради допуснати от двете инстанции съществени процесуални нарушения той е бил лишен от възможността да докаже собствеността си върху гаража.

В изложението към жалбата се поддържат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК по следните въпроси:

1. При установяване, че ответникът-прехвърлител на процесния имот преди вписване на исковата молба за ревандикирането му не го владее, следва ли съдът да се произнесе по търсената защита с установителен диспозитив по отношение на него и да отхвърли иска в осъдителната част, или следва да прекрати производството по делото като недопустимо поради липса на правен интерес;

2. Може ли да се придобие от приобретател правото на собственост върху сграда изградена в поземлен имот на трето лице, който не е предмет на сделката, с кратката давност, считано от датата на нотариалния акт; Годно основание ли е за добросъвестно владение описването на сграда в нотариален акт за прехвърлянето му в поземления имот, предмет на сделката, но на практика намиращ се в съседен УПИ, който не е предмет на сделката;

3. Длъжен ли е въззивният съд да изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи, както и да извърши преценка на всички правнорелевантни факти и обсъди всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, като посочи в мотивите си въз основа на какви доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени;

4. В случай, че въззивната жалба съдържа оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи ли даване на указания на страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.

Поддържа се и основанието по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК, което се свързва с виждането, че ответницата не е могла да придобие с кратката придобивна давност гаража, който според нотариалния й акт се намира в закупуваното от нея дворно място, а в действителност се оказва, че той се намира в чуждо дворно място.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационните жалби са процесуално допустими, тъй като са подадени в срок, от надлежни страни, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол независимо от цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

По касационната жалба на А. И. И.:

Първият от поставените въпроси в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е за задължението на въззивния съд да обсъди възраженията във въззивната жалба, както и всички относими и допустими доказателства. Въпросът кореспондира с тезата, развита както във въззивната, така и в касационната жалба на А. И., че преди обособяването на две отделни УПИ-та – [№] и [№], собственикът им бил един и същ и той е определил къде минава границата между тях, като сам поставил разделителна ограда; че регулационната граница не е отразена правилно, тъй като в кадастралния план не били нанесени гаражът и стопанската сграда.

Въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС по този процесуалноправен въпрос, включително и на практиката, посочена в изложението по чл.284, ал.3 ГПК. Действително, по делото има данни, че процесните УПИ І-24 и УПИ ІІ-24 са обособени през 1981 г. чрез изменение на регулационния план, като бившият парцел І-24 е разделен на два нови парцела – І-24 и ІІ-24. С това изменение на плана се поставя регулационната граница между двата парцела и тя е определяща за правото на собственост. Собственикът на стария по-голям парцел е могъл да поиска от администрацията да се съобрази с поставената от него ограда и по нея да мине регулационната линия, но не е сторил това. С влизане в сила на изменението на плана от 1981 г. решаваща става регулационната линия, с която въззивното решение е изцяло съобразено. Обстоятелството, че съдът не е коментирал в решението си тези обстоятелства, не се отразява на крайния резултат. Необсъдените доводи от въззивната жалба не могат да доведат до промяна в изхода на делото, затова по тях не следва да се допусне касационно обжалване.

Въпрос № 2 е за това кой е процесуално легитимиран да отговаря по иск с правно основание чл.108 ЗС – лицето, което упражнява вещно право на ползване върху спорния имот, произтичащо от сделка с несобственик, или лицето, което се легитимира като собственик въз основа на сделка с несобственик. По този въпрос жалбоподателката не сочи практика на ВКС, на която въззивното решение да противоречи, въпреки че поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Това основание в случая не е и налице. Разпоредбата на чл.108 ЗС гласи, че собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за това. Следователно искът се насочва срещу лицето, за което се твърди, че упражнява фактическата власт, независимо от това дали е владелец, държател, или както е в случая – упражнява вещно право на ползване, което обаче произтича от придобивна сделка с несобственик. Силата на пресъдено нещо на решението по този спор ще обвърже само страните по делото, но не и третото лице – И. И., което се легитимира като собственик въз основа на същата придобивна сделка, от която черпи права ответницата А. И.. Неучастието на И. И. като ответник по предявения иск не опорочава решението по него.

Не се сочи практика на ВКС и по третия въпрос, свързан с прилагането на чл.200, ал.1 и ал.2 ЗУТ, а това е достатъчно, за да се откаже допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Независимо от това следва да се посочи, че като е отказал да зачете възражението на А. И. за придобиване по давност на спорните 253 кв. м., съдът се е съобразил както със закона, така и с практиката на ВКС по прилагането му. От самата скица на вещото лице се вижда, че спорните 253 кв. м. нямат изискуемото минимално лице по чл.19 ЗУТ за обособяване на самостоятелен урегулиран имот и затова не е било нужно този въпрос специално да се изследва от вещото лице. От друга страна в случая чл.17 ЗУТ, на който се позовава жалбоподателката, е неприложим. Той се прилага за подробни устройствени планове, приети при действието на ЗУТ, с които става разместване на собственост, поради което в хипотезите на чл.17, ал. 2, т. 2 и 3 е необходим предварителен договор за прехвърляне на собственост с нотариално заверени подписи. В тези хипотези на разместване на собственост по чл.17, ако не се сключи окончателен договор, е възможно придобиване по давност на придаваемите площи при условията на чл.200, ал.2 ЗУТ. Настоящият случай не е такъв. Обособяването на парцел І-24 и ІІ-24 като самостоятелни е станало с изменение на регулационния план на населеното място от 1981 г., при действието на ЗТСУ /отм./, а не при действието на ЗУТ, а освен това с въпросното изменение на плана няма придаваеми площи от единия към другия парцел. Затова и по третия въпрос не възниква основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Въпроси № 4 и № 5 са свързани със собствеността на стопанската постройка и с тезата на жалбоподателката, че тя и съпругът й са станали собственици въз основа на придобивната сделка по нотариалния им акт № 92/2012 г. Въпросите смесват двете възражения, направени в отговора на исковата молба, подаден от А. И. – че е собственик на стопанската постройка по силата на придобивната сделка, а в условията на евентуалност – въз основа на кратката придобивна давност. Въззивният съд е отрекъл и двете придобивни основания – първото – защото стопанската постройка е придобита въз основа на прехвърлителна сделка с несобственик /по силата на чл.92 ЗС постройката е собственост на ищеца, а не на праводателя на ответницата А. И./, а второто – защото стопанската постройка няма самостоятелен характер. Въпроси № 4 и № 5 са свързани с мотивите на въззивния съд по първото отречено придобивно основание на ответницата, а не с второто, което също е решаващо. Следователно въпросите не отговарят на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК и по тях също не може да се допусне касационно обжалване, още повече, че жалбоподателката не е посочила конкретна практика на ВКС, на която въззивното решение да противоречи.

По касационната жалба на Ю. Ю. А.:

Въпрос № 1 е свързан с онази част от въззивното решение, с която се обезсилва първоинстанционното, постановено по отношение на ответника Д. И. Д.. Жалбоподателят счита е, че в тази част въззивното решение противоречи на т.2А на ТР № 4 от 14.03.2016 г. по тълк. д. № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС.

Приетото в т.2А на тълкувателното решение гласи, че съдът, сезиран с осъдителен иск по чл.108 ЗС, следва да се произнесе с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост към патримониума на ищеца.

Въззивният съд е обезсилил първоинстанционното решение по отношение на Д. И. Д. не защото той не владее спорния имот, а защото няма правен интерес от предявяване на иск срещу него. Следователно тълкувателното решение в посочената му част няма отношение към процесния случай и не може да доведе до допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Д. И. Д. е станал ответник по делото в резултат на замяната на първоначалния ответник И. Д. И. с него, извършено с определението на първоинстанционния съд от 11.01.2023 г. по молба на ищеца. Тази промяна в ответниците се е наложила заради обстоятелството, че още през 2019 г., преди завеждане на делото, първоначалният ответник И. И. е прехвърлил собствеността си върху закупения с нот. акт № 92/2012 г. имот на сина си Д. И. Д.. Именно за да отрече собствеността на Д. Д. по нотариалния му акт от 2019 г. ищецът е насочил иска си по чл.108 ЗС срещу него. Ако Д. Д. не беше прехвърлил обратно този имот на своя баща И. И. с нотариалния акт от 17.11.2022 г., той би бил надлежен ответник по иска с правно основание чл.108 ЗС, дори да се окаже, че не е във владение на спорния имот. В този случай съдът би постановил установителен диспозитив спрямо него и отхвърлителен диспозитив в частта за предаване на владението на имота. След като обаче Д. Д. се е разпоредил със собствеността си, той не е надлежен ответник по чл.108 ЗС, тъй като не притежава документ за собственост, който да се противопоставя на собствеността на ищеца, нито пък се твърди той да владее имота. Именно това е причината за прекратяване на производството по делото спрямо него. В случая следва да се отбележи, че нито е налице прехвърляне на спорното право в хода на висящия процес, за да може приобретателят Д. да участва в делото на основание чл.226, ал.2 ГПК /прехвърлянето на собствеността в полза на Д. е още през 2019 г., преди завеждане на делото/, нито е налице хипотезата, разгледана в т. 3Б на посоченото по-горе тълкувателно решение, тъй като Д. се е разпоредил със собствеността не преди, а след завеждането на исковата молба, при това в полза на лице, което е престанало да бъде ответник по искане на самия ищец.

Въпрос № 2 е свързан с тезата на жалбоподателя, че процесният гараж се намира не в парцела, притежаван от праводателя на ответницата, а в съседния парцел, негова собственост. Затова според жалбоподателя ответницата не притежава годно правно основание по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС и не е добросъвестен владелец, за да може да го придобие с кратката придобивна давност, преди да прехвърли собствеността на своя син чрез сделката от 2019 г. Счита, че въззивното решение противоречи на практика на ВКС - решение № 61 от 7.07.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1659/2020 г., I г. о. и решение № 455 от 21.07.2012 г. по гр. д. № 283/2010 г. на І г. о., тъй като погрешното индивидуализиране местонахождението на имота и предаването на владението на друг имот не съставлявало „годно правно основание“ по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС.

В действителност посочените две решения на ВКС не се занимават изобщо с добросъвестното владение и затова не могат да обосноват основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. В случая годното правно основание на добросъвестното владение на ответницата е сделката, от която черпи права – нотариалния акт № 92/2012 г. Налице е и другата предпоставка на чл.70, ал.1 ЗС – придобиване на имот от несобственик, тъй като с този нотариален акт ответницата А. И. и нейният съпруг са закупили гаража от несобственик, доколкото по силата на приращението по чл.92 ЗС гаражът е собственост на лицето, което притежава УПИ [№], а не УПИ [№], който е прехвърлен с въпросната сделка. Няма данни гаражът да е бил суперфициарна собственост. Следователно въззивното решение в частта за придобивната давност по отношение на гаража съответства на чл.70, ал.1 ГПК и на практиката на ВКС по прилагането му.

Въпрос № 3 /за задължението на въззивния съд да изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и да се произнесе по защитните доводи и възражения на страните/ отново е свързан с неправилното виждане на жалбоподателя, че по отношение на процесния гараж владението на ответницата не е добросъвестно по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС. Липсата на мотиви в обжалваното решение, които да удовлетворяват тази теза, не е основание за допускане на касационно обжалване.

Въпрос № 4 е свързан с тезата, че при разпределяне на доказателствената тежест съдът не дал указания на жалбоподателя във връзка със защитата му срещу придобиването на гаража от ответницата по давност. Този въпрос не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и по него не може да се допусне касационно обжалване. Ответницата е направила възражение за придобиване на гаража по давност и съдът дължи указания по това възражение на нея, а не на ищеца /жалбоподател в настоящото производство/.

Въззивното решение не е и очевидно неправилно, затова касационното обжалване не може да бъде допуснато на основанието по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК и по двете касационни жалби. При прочита на това решение не личат груби нарушения на закона и на правилата на формалната логика.

При този изход на делото на всяка от страните следва да се присъдят разноските, направени за отговор на касационната жалба на насрещната страна. А. И. е направила разноски в размер на 1200 лв. по договор за правна защита и съдействие от 02.07.2025 г., а Ю. А. – 1000 лв. по договор от 16.06.2025 г. Следва да се присъди равностойността на тези суми в евро – съответно 613, 55 евро и 511,29 евро.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,