Определение № 4535 от 09.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1898/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ф. И. А., представляван от адв. Т. Т., срещу онази част от Решение № 1194 от 22.11.2024 г. по в. гр. д. № 2969/2022 г. на Апелативен съд – София, в която след частична отмяна на Решение № 2370/29.08.2022г., постановено по гр. д. № 12613/2021 г. по описа на СГС, ГО, предявеният от касатора, ищец в първоинстанционното производство, срещу Прокуратурата на Р България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконно водено наказателно производство за извършено престъпление по чл. 212, ал. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК по н.о.х.д. № 22971/2011 г. по описа на СРС, е отхвърлен за сумата от 17 000 лева, представляващи разликата над присъдените 3 000 лева до претендираните 20 000 лева. В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, както и че е необосновано. Оплакванията са, че съдът е присъдил занижен размер на обезщетението за неимуществени вреди. Допускането на касационно обжалване жалбоподателят основава на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, позовавайки се и на очевидна неправилност на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба Прокуратурата на Р България не е подал в срока и по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното – касационната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд установил от фактическа страна, че на 19.09.2011 г. по ДП № 5189/2008 г. срещу касатора, представляван от служебен защитник, било повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 212, ал. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК. Обвинителен акт срещу него бил внесен в Софийски районен съд на 01.12.2011 г. и било образувано н.о.х.д. № 22971/2011 г. по описа на СРС, 102 състав. На 17.12.2020 г. съдът постановил оправдателна присъда, влязла в сила на 05.01.2021 година. Апелативният съд счел от писмените доказателства по делото за несъмнено установено, че в периода от 01.11.2012 г. до 18.11.2015 г. ищецът бил задържан под стража по друго наказателно дело. По н.о.х.д. № 22971/2011 г. по описа на СРС на жалбоподателя била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“ за периода 23.12.2011 г. до 12.02.2019 г., като фактически тя била изпълнявана от 03.07.2018 г. до 12.02.2019 г., тъй като до 03.07.2018 г. той бил обявен за общодържавно издирване. От справка за съдимост на ищеца въззивният съд установил до 2008 г. той бил осъден по единадесет наказателни дела. За периода от 2008 г. до 2020 г. срещу него било водено още едно наказателно производство, което било прекратено. Апелативният съд кредитирал изцяло както показанията на свидетеля Й., така и медицинската документация по делото. При определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди от незаконното обвинение въззивният съд отчел факта, че за процесния период срещу ищеца били водени две наказателни производства, като първото по време на образуване е било прекратено, а за търпените неимуществени вреди от това производство той вече е бил обезщетен със сумата от 7000 лева. Посочил е, че повдигнатото и поддържано незаконно обвинение по н.о.х.д. № 22971/2011 г. по описа на СРС и наложената мярка за неотклонение повлияли негативно върху психологическия статус на ищеца, като причинили психическо страдание и психосоматичен дискомфорт, но тези състояния той преодолял без последствия за здравето. Представените медицински документи отразявали общи вътрешни заболявания на ищеца с начален произход в предишен период. Съобразил е обстоятелството, че срещу жалбоподателя били водени и други наказателни производства, приключили с осъдителни присъди, които несъмнено повлияли негативно на неговия психологически статус. Продължителността на водените наказателни производства се дължала единствено на поведението на ищеца, а процесното наказателно дело приключило в изключително бързи срокове въпреки своята сложност. Въззивният съд посочил, че точно разграничение както във времето, така и относно емоциите относно влиянието на отделните наказателни производства върху психиката на ищеца е невъзможно да се направи. За несъмнено приел, че и процесното наказателно поризводство е довело до негативни последици за психиката и емоционалността на ищеца, последвани от главоболия, артериална хипертония, диабет. Конкретизирал е, че произходът на тези заболявания не е в пряка причинно-следствена връзка с процесното наказателно производство. Допълнил е още, че наказателното производство първоначално било водено срещу неизвестен извършител, впоследствие обвинението било повдигнато на ищеца задочно, чрез назначен служебен защитник, а първата дата, на която ищецът е узнал за повдигнатото обвинение и образуваното дело е 03.07.2018 г., когато бил принуделно доведен в съдебно заседание от органи на МВР, т.к. изтърпявал мярка за неотклонение «задържане под стража», постановена по друго наказателно производство. Въз основа на свидетелските показания съдът приел, че ищецът е изживявал за период от около 3 години ( от 03.07.2018 г. до окончателното приключване на наказателното производство 05.01.2021 г.) негативни емоции, но същите не довели до значителни вреди за здравето и името му в обществото, поради което сумата от 3000 лв. справедливо го обезщетявала за претърпените неимуществени вреди. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Касационният жалбоподател поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, че въззивният съд се е произнесъл значимия за изхода на делото въпрос по приложението на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 267/21.04.2020 г. по гр. д. № 4587/2018 г. на ВКС, IV ГО, Решение № 186/21.12.2017 г. по гр. д. № 1780/2017 г. на ВКС, III ГО, Решение № 26/11.02.2019 г. по гр. д. № 1467/2018 г. на ВКС, IV ГО, и Решение № 50154/13.12.2022 г. по гр. д. № 4756/2021 г. на ВКС, III ГО. Този въпрос е обусловил решаващия извод на въззивния съд и отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд е постановил обжалваното решение в съответствие със съществуващата постоянна практика на ВКС. В решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, са дадени разясненията, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи, обстоятелства, които са специфични за всяко дело, и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. В случая въззивният съд е присъдил обезщетението, като е съобразил с указанията, дадени с Постановление на Пленума на Върховния съд № 4 от 1968 година. Той е отчел тежестта на престъплението, в извършването на което ищецът е бил обвинен, продължителността на наказателния процес, започнал задочно поради поведението на касатора, изпълняваната най-тежка мярка за неотклонение „задържане под стража“, като при обсъждане на доказателствата за накърнени чест, достойнство и добро име и интензитета на търпените от касатора негативни емоции е отчел както момента, в който той узнал за процеса срещу него – 03.07.2018 г., така и факта, че към изследвания период той е бил многократно (по единадесет съдебни производства) осъждан за престъпления от общ характер. Въззивният съд е подложил на преценка и безспорния факт, че в релевантния за спора период срещу ищеца било водено още едно наказателно производство, което било прекратено, а за вредите от това той бил обезщетен със сумата от 7 000 лева. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства, от значение за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, са не само изброени от въззивния съд, но и обсъдени в тяхната съвкупност, съобразно разрешенията в Решение № 407 по гр. д. № 1273/2009 г. на ІІІ ГО, Решение № 394 по гр. д. № 1520/2011 г. на ІІІ ГО, Решение № 391 по гр. д. № 201/2011 г. на ІІІ ГО, Решение № 395 по гр. д. № 159/2011 г. на ІІІ ГО, включително и сочената от касатора съдебна практика. Несъгласието на касатора с анализа на установените факти по спора, които са от значение за определяне на размера на обезщетението при спазване на принципа за справедливост, е оплакване за необоснованост на съдебния акт и има отношение към правилността на обжалваното решение, поради което не може да обоснове допускане на касационно обжалване при приложение на критериите по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. Порокът следва да е особено тежък и да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само в случай на допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение,