Определение № 231 от 08.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4558/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Производството e образувано по касационна жалба на Г. И. П. срещу въззивно решение № 5212 от 10.07.2019 г. по възз. гр. д. № 14592 /2018 г. на Софийски градски съд, с което е отменено решение на Софийски районен съд и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу Столична община установителен иск за собственост на поземлен имот в [населено място], кв. Л., на [улица], с площ 297 кв.м., индивидуализиран в решението, предявен на основание придобивна давност. Насрещната страна Столична община не е подала писмен отговор. Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по иск за собственост на недвижим имот, за които след изменението на чл.280,ал.2 ГПК с ДВ, бр.50 от 2015 г. не съществува ограничение за касационно обжалване. Ищецът твърди, че владее и ползва имота от 1994 г. чрез ограждане, почистване от бурени и растителност и разполагане на автотехника в него. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че доколкото и двете страни твърдят, че имотът е бил общинска собственост, то приложими в случая са разпоредбите на чл.86 ЗС, чл.7 ЗОС и § 1 от ЗР към ЗД на ЗС, по силата на които давност е могла да тече за период до 30.05.2006 г., който е по-къс от 10 години и не може да доведе до придобиването на имота по давност от ищеца. Въззивният съд излага и евентуални мотиви, че ищецът е упражнявал фактическа власт, но не е владял, тъй като през 1994 г. е имало забрана за придобиване на този имот по давност. Фактическата власт на ищеца е установена като държане, той не е доказал, че е променил намерението си и е превърнал държането във владение с едностранни действия. В изложението за допускане на касационно обжалване на жалбоподателя са изложени множество материалноправни въпроси. Настоящият състав намира, че при изложените от въззивния съд мотиви единственият обуславящ и решаващ материалноправен въпрос е: дали владението на имот, който е частна общинска собственост, може да има за последица придобиване по давност, предвид мораториума, установен с § 1 ПЗР ЗОС? Този въпрос се съдържа в изведените от жалбоподателя множество материалноправни въпроси, но е разрешен от въззивния съд в съответствие с установената практика на Върховния касационен съд, жалбоподателят не сочи противоречие с решения на Върховния касационен съд по обуславящия въпрос. Част от останалите въпроси са фактически (за конкретни релевантни за спора факти), а не правни. Други въпроси са за основателността на иска и се свеждат до твърдения и доводи за неправилност на решението (по чл.281 ГПК, различни от правните въпроси, визирани в чл.280,ал.1 ГПК), която не подлежи на проверка в производство по чл.288 ГПК, каквото е настоящото. Други въпроси са правни, отнасят се до възможността да бъдат владяни имоти частна общинска собственост, до значението на владението, до значението на отразеното в актовете за общинска собственост придобивно основание, но не са обусловили изводите на въззивния съд и не е следвало да го обуславят при формирания решаващ извод на въззивния съд, че материалноправните разпоредби на чл.86 ЗС, чл.7 ЗОС и § 1 от ЗР към ЗД на ЗС не са допускали придобиването на имота по давност за посочения от жалбоподателя период от време (от 1994 г. до предявяване на исковата молба през 2013 г.). Други правни въпроси са основани на твърдения за наличието на противоречие между забраната за придобиване по давност на имоти частна общинска собственост с конституционни норми за равнопоставеност на частната собственост на гражданите, държавата и общините, норми на ПЕС (правото на Европейския съюз) и решения на С. (Съда на Европейския съюз). Те не са обусловили изводите на въззивния съд, тъй като не са твърдени и обосновани пред инстанциите по същество. Първият въпрос не е обуславящ, защото не е прогласена противоконституционност на посочените от въззивния съд разпоредби на ЗС и ЗОС. Посочените решения № 13 от 14.11.2000 г. по к.д. № 11 /2000 г., № 1 /28.01.2014 г. по к.д. № 22 /2013 г. и № 3 /05.07.2004 г. по к.д. № 3 /2004 г. на Конституционния съд не се отнасят до разпоредбите на чл.86 ЗС, чл.7 ЗОС и § 1 от ЗР към ЗД на ЗС. Също така, наличието на уредба на правото на собственост (което е вече придобито) е различно от уредба на последиците на давностното владение (установената със закон забрана за придобиване по давност чрез владение не се отнася до вече придобита и затова неприкосновена собственост). По въпроса за съвместимостта на мораториума по § 1 от ЗР към ЗД на ЗС с разпоредби на ПЕС – чл.1 от първия допълнителен протокол към ЕКПЧ и с чл.17, пар.1 от Х. настоящият състав, като изхожда от приетото с определение C-451 /14 от 05.02.2015 г., на пети състав на С., който е бил сезиран с преюдициален въпрос: „Допустимо ли е държавата сама да въвежда мораториум досежно изтичане на придобивна давност в своя полза, с оглед непредвиден приоритет по отношение на частната собственост?“ намира, че разпоредбите за спиране на давността за държавни и общински имоти (§ 1 от ЗР към ЗД на ЗС) не противоречат на европейското право, тъй като уреждат отношения, които не попадат в приложното поле на правото на Европейския съюз, за което съставът на С. е изложил мотиви. Сочените решения на С. по дело № 106 /77 (цитирано два пъти в изложението) и № 6 /64 се отнасят до прякото приложение на общностните разпоредби (на правото на ЕС, които са пряк източник на права), до предимството на общностното право пред евентуалните разпоредби на вътрешното право, които му противоречат, но в тях не се обсъжда противоречие на приложимите по делото правни норми от вътрешното право с правни норми на общностното право. Поради изложеното настоящият състав приема, че не са осъществени основания по чл.280,ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. С оглед изхода от това производство жалбоподателят няма право на разноски, а насрещната страна не претендира разноски и не е представила доказателства, че е направила такива, поради което разноски не следва да се присъждат. Воден от изложеното, съдът