Определение № 408 от 11.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 1033/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от „Застрахователно акционерно дружество ДаллБог: Живот и Здраве“ АД срещу решение № 470 от 30.12.2024 г., постановено по в.т.д. № 450/ 2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, поправено с решение № 25 от 30.01.2025 г. и решение № 300 от 04.11.2025 г., постановени по същото дело. Това решение се обжалва в частта, с която е потвърдено решение № 171 от 10.04.2024 г., постановено по т.д. № 168/ 2023 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, в частта, с която „Застрахователно акционерно дружество ДаллБог: Живот и Здраве“ АД е осъдено да заплати на основание чл. 432, ал. 1 КЗ на М. К. К. следните суми: - сума в размер над 20 000 лв. до 60 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от телесни увреждания, получени при настъпило на 07.06.2022 г. ПТП, причинено по вина на водача на лек автомобил „Фолксваген Пасат“, с рег. [рег.номер на МПС], за който е сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с ответника, - сума в размер над 1 007, 40 лв. до 2 014, 80 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи за лечение на телесни увреждания, получени от описаното ПТП, - сума в размер над 60 000 лв. до 105 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на А. Ш. П., с която са живели като съпрузи, настъпила на 07.06.2022 г. в резултат на описаното ПТП, ведно със законната лихва върху сумите за периода от 12.05.2023 г. до окончателното им плащане, както и в частта, с която е отменено решение № 171 от 10.04.2024 г., постановено по т.д. № 168/ 2023 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, в частта, с която е отхвърлено искането на ищеца М. К. К. за присъждане на законна лихва за забава върху присъдените суми от 21.07.2022 г., и вместо него е постановено такова, с което „Застрахователно акционерно дружество ДаллБог: Живот и Здраве“ АД е осъдено да заплати на М. К. К. законна лихва за забава върху присъдените обезщетения за вреди за периода от 21.07.2022 г. до 11.05.2023 г. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като въззивният съд не е изпълнил задължението си по чл. 262 ГПК да даде указания за отстраняване на нередовностите на подадената въззивна жалба. Прави се оплакване, че то е и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът, имащ качеството на ответник по предявените искове, счита, че изводът на въззивния съд за това, че с подадената от него въззивна жалба не е оспорил наличието на виновно и противоправно поведение на водача на лекия автомобил, застрахован при него, само защото не е обжалвал изцяло първоинстанционното решение в осъдителната му част, не е съобразен с изричните му изявления, направени както в жалбата, така и в открито съдебно заседание, че оспорва осъществяването на тези елементи, при които възниква отговорността по чл. 45 ЗЗД. Намира, че от събраните в производството доказателства не се установява противоправно поведение на водача на лекия автомобил, в който са пътували ищецът и жената, с която е живял на съпружески начала. Поддържа, че определеният от въззивния съд размер на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди, причинени в резултат на произшествието, не е справедлив. Той е извънредно завишен, като не е съобразен с икономическите условия на живот в страната към момента на увреждането. Този размер не съответства и на размера на обезщетения, присъждани обичайно в съдебната практика за телесни увреждания, идентични с получените от ищеца такива, както и за смърт на близък роднина, с когото е изградена силна емоционална връзка. В касационната жалба е въведено и оплакване за необоснованост на извода на въззивния съд, че ищецът не е допринесъл със своето поведение за получаване на телесните увреждания. Той е направен без да бъде отчетено поведението на това лице по качване в автомобил, в който на задната седалка са пътували повече от допустимия брой пътници, при което то е имало контакт със задната лява врата и именно това е предизвикало фрактурата на левия му долен крайник. Касаторът заявява, че въззивният съд не е изложил мотиви относно другия факт, на който е основано направеното от него възражение за съпричиняване, който е, че ищецът не е положил необходимата грижа за лечение на уврежданията си. Посочва, че съдът не е определил правилно и размера на приноса за настъпване на вредоносния резултат на починалото лице, с което ищецът е живял във фактическо съпружеско съжителство, който трябва да бъде най-малко 75 %, а не 30 %. Счита за неправилен и направеният в обжалваното решение извод за началния момент, от който застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ дължи законна лихва за забава върху присъдените на увреденото лице обезщетения, който следва да е от датата на представяне от последното на банкова сметка, по която те да бъдат платени, тъй като преди това застрахователят е бил във фактическа невъзможност да изпълни паричното си задължение и не може да изпадне в забава. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът поставя четири въпроса, по които намира, че въззивният съд се е произнесъл, като по отношение на всеки от тях поддържа допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а по един от тях и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба М. К. К. е подал отговор, в който заявява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излага съображения за това, че решението е правилно. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на упълномощения да го представлява адвокат в касационното производство по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Върховният касационен съд е сезиран и с частна касационна жалба, подадена от адвокат П. К., като лице, имащо право да получи адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв в качеството й на адвокат, упълномощен от ищеца в производството М. К. К.. Тя е насочена срещу решение № 470 от 30.12.2024 г., постановено по в.т.д. № 450/ 2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, в частта му, имаща характер на определение, с която съдът е отменил определение № 825 от 26.06.2024 г., постановено по т.д. № 168/ 2023 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което изменено по реда на чл. 248 ГПК в частта му за разноските решение № 171 от 10.04.2024 г., постановено по т.д. № 168/ 2023 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, и вместо него е постановено, че това решение се изменя като се отменя в частта, с която „Застрахователно акционерно дружество ДаллБог: Живот и Здраве“ АД е осъдено да заплати на адвокат К. на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна защита в първоинстанционното производство над сумата от 7 597, 25 лв. до присъдената сума от 13 596 лв. с ДДС. В частната касационна жалба се навежда оплакване за неправилност на обжалваното определение, тъй като при присъждане на възнаграждението, което се следва на адвоката, осъществил безплатна правна помощ на ищеца в първоинстанционното производство, въззивният съд не е приложил чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г., издадена от Висшия адвокатски съвет, и не е определил неговият размер поотделно за всеки един от предявените в процеса отделни кумулативно съединени искове. Жалбоподателят счита, че тълкуването на правото на ЕС, дадено с решение на СЕС от 25.01.2024 г., постановено по дело С-438/2022, което въззивният съд е съобразил, не намира приложение при присъждане от съда на възнаграждение на адвоката за оказана безплатна правна защита, а само при произнасяне по отговорността за разноски за адвокатско възнаграждение, което е уговорено по размер в сключен договор за поръчка. Посочва, че делото се отличава с изключителна правна и фактическа сложност, като по него са приети множество доказателства. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани осем въпроса, по които се заявява, че има произнасяне в обжалваното определение, и е направено позоваване на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът по частната касационна жалба - „Застрахователно акционерно дружество ДаллБог: Живот и Здраве“ АД, е подал отговор, в който сочи, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, както и че то е правилно. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като разгледа касационната жалба и частната касационна жалба, съобрази данните по делото и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, намира следното: По касационната жалба, подадена от „Застрахователно акционерно дружество ДаллБог: Живот и Здраве“ АД: Касационната жалба е подадена в установения в чл. 283 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който подлежи на касационно обжалване, поради което е допустима. За да постанови обжалваното решение, Апелативен съд – Пловдив е приел, че предмет на разглеждане са искове с правна квалификация чл. 432, ал. 1 КЗ, предявени от увреденото лице М. К. К. срещу застрахователното дружество, което е страна по сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, за заплащане на обезщетение за неимуществени и имуществени вреди, причинени в резултат на пътнотранспортно произшествие /ПТП/, настъпило поради виновното и противоправно поведение на водача на моторното превозно средство /МПС/, за което е сключена застраховката. Съобразил е, че от ответното застрахователно дружество не е обжалвано решението на първоинстанционния съд, с което то е осъдено да заплати на ищеца М. К. К. сумата от 20 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от това лице неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от получени телесни увреждания, сумата от 1 007, 40 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи за лечение на получените телесни увреждания, както и сумата от 60 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на А. Ш. П., с която са живели като съпрузи. Ето защо това решение е влязло в сила в тези си части и се ползва със сила на пресъдено нещо, от която се установяват по задължителен начин в отношенията между страните всички факти, от които са породени присъдените вземания, а именно: - наличието на противоправно и виновно поведение на водача на лек автомобил „Фолксваген Пасат“, с рег. [рег.номер на МПС], който при неговото управление не го е контролирал и е допуснал отклоняването му наляво и напускането на платното за движение; - настъпили телесни увреждания за пътуващото в автомобила лице М. К.; - настъпила смърт на друго от пътувалите в лекия автомобил лица А. Ш. П.; - причинна връзка между тези вреди и поведението на водача на автомобила; - наличие на сключена с ответника задължителна застраховка „Гражданска застраховка“ за МПС-то, управлявано от виновния водач, която е била действаща към деня на произшествието. Въззивният съд е счел, че от заключенията на извършените в производството комплексни експертизи се доказва, че в резултат на настъпилото ПТП М. К. е получил телесни увреждания, представляващи черепно-мозъчна и лицева травма, контузия на главата, леко изразен мозъчен оток, счупване на носните кости, подкожен емфизем в меките тъкани челно, разкъсно-контузна рана на челото, както и открито раздробяващо счупване с разместване на близката част на лявата голямопищялна кост. Съобразил е, че възстановителният период за контузията на главата и на подкожния емфизем на меките тъкани на челото е с продължителност 1-2 седмици, този за разкъсно-контузната рана на челото е с продължителност около 2 седмици, а възстановителният период за всяко от уврежданията, представляващи мозъчен оток, счупването на носни кости, навяхване на шия и гръдна травма, е по-малък от 30 дни. Взел е предвид, че за възстановяване на увреждането, изразяващо се в счупване на лявата голямопищялна кост, се е наложило да бъде направена оперативна интервенция, поставяне на метални импланти и имобилизация. Намерил е за установено от експертните заключения и показанията на разпитаните свидетели, че общият възстановителен период за тази травма е бил около 7-8 месеца, като през него пострадалият не е можел да се обслужва сам и в началото е ползвал за придвижване инвалидна количка, а след това патерици. Въззивният съд е отчел, че тези затруднения са се отразили негативно на емоционалното състояние на ищеца, както и че към момента обемът на движенията в колянната и глезенната става е възстановен напълно. С оглед на тези обстоятелства и съобразявайки възрастта на пострадалия към датата на настъпване на увреждането от 29 години, както и на икономическите условия в страната към 2022 г., въззивният съд е определил, че справедливият размер на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди от получаване на описаните увреждания възлиза на сумата от 60 000 лв. В решението е направен извод, че ищецът е претърпял неимуществени вреди и от смъртта на А. П., с която е съжителствал на съпружески начала. От показанията на разпитаните в производството свидетели е счетено за доказано, че двете лица са живеели заедно в продължение на близо 9 години, имали са общо домакинство, изградена трайна емоционална и интимна връзка, общи икономически отношения, свързани с полагане на общи усилия за задоволяване на нуждите на семейството, желаели са да имат дете, както и че след смъртта на А. П. ищецът е страдал, като мъката от внезапната загуба не го напуска и до момента. Като е отчел тези факти и отново възрастта на лицата към датата на произшествието и икономическите условия към този момент, въззивният съд е определил, че справедливият размер на дължимото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди от смъртта на това лице възлиза на сумата от 150 000 лв. За доказан от събраните по делото доказателства е приет и фактът, че в момента на настъпване на ПТП-то както ищецът, така и А. П. са пътували в автомобила на задната седалка без поставени предпазни колани, с които той е бил оборудван, което тяхно поведение е в нарушение на правилото на чл. 137а ЗДвП. Съдът е счел, че е налице причинна връзка между това поведение на А. П. и нейната смърт, което е мотивирано с изводите на вещите лица, направени в заключенията на изготвените експертизи, които са приели, че ако това лице е пътувало в автомобила с поставен предпазен колан, тялото му би било задържано от него и нямаше да бъде осъществен удар на главата му в тавана на автомобила, от което е причинена тежката черепно-мозъчна травма, довела до настъпилата смърт. Като е взел предвид това, както и, от друга страна, поведението на водача на автомобила, който е имал възможност да го управлява, без да излиза от пътното платно и с разрешената скорост за движение, въззивният съд е определил, че приносът на починалата за настъпване на тежкия вредоносен резултат е 30 %, а този на водача е 70 %. С оглед на това дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди, представляващи болки и страдания от смъртта на лицето, с което е живял на съпружески начала, е намалено с 30 % и е счетено, че възлиза на сумата от 105 000 лв. Въззивният съд е кредитирал и изводите на вещите лица, изготвили комплексната експертиза, че М. К. би получил счупване на лявата голямопищялна кост, травма на главата и шийна травма дори и да беше пътувал в автомобила с предпазен колан, тъй като крайниците и главата са подвижни части на тялото и не могат да бъдат фиксирани с колан, а натоварване на шията би могло да се получи при удара и от ротацията. Предвид това е приел, че не е налице причинна връзка между поведението на ищеца да пътува в автомобила без поставен предпазен колан и настъпилите телесни увреждания и оттам няма основание да се намалява размерът на обезщетението, което му се следва за репариране на претърпените от него неимуществени и имуществени вреди. Въззивният съд е намерил, че застрахователят дължи лихва за забава върху застрахователното обезщетение от датата на предявяване на застрахователната претенция от увреденото лице, която е 21.07.2022 г., а не от датата, която е приета за начална такава на забавата от първоинстанционния съд, която е тази на посочване от ищеца на банкова сметка, по която да му се преведе присъдената сума - 12.05.2023 г. Ето защо обжалваното решение е отменено в частта за определяне на началната дата, от която се дължи законна лихва за забава върху предявените главници, като в останалата част то е потвърдено поради съвпадение на крайните изводи на въззивния съд по основателността на предявените искове с тези на съда от първа инстанция. В касационната жалба се прави оплакване, че обжалваното решение е недопустимо. Вероятната недопустимост на решението на въззивния съд представлява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, поради което и предвид това, че за неговото осъществяване касационният съд следи служебно, настоящият съдебен състав ще се произнесе дали то е налице. Оплакването на касатора за недопустимост на решението е обосновано с това, че въззивният съд се е произнесъл по подадената от него нередовна въззивна жалба, без да даде указания за отстраняване на допуснатата нередовност. Нередовността, на която тази страна се позовава, се изразява в това, че в жалбата, от една страна, е посочено, че ответното застрахователно дружество оспорва наличието на виновно и противоправно поведение на водача на лекия автомобил, в който са пътували пострадалите при процесното ПТП лица, а, от друга страна, се заявява, че след постановяване на първоинстанционното решение то е платило част от предявените вземания за обезщетения за вреди, което представлява признание, че те са възникнали до размера, до който са погасени доброволно. Във връзка с това оплакване за произнасяне от въззивния съд по въззивна жалба, в която е допуснато посоченото противоречие относно извършеното признание от ответника на определени факти, в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са поставени и първите два въпроса, които са: 1) При противоречие в обстоятелствената част на въззивната жалба и петитума или само в петитума, длъжен ли е въззивният съд, като инстанция по същество на спора, да констатира това обстоятелство и да даде указания за неговото отстраняване?; 2) Длъжен ли е въззивният съд да приеме уточнение на петитума на въззивната жалба, направено във връзка с доклада, без направеното уточнение да изменя предмета на искането в първоначалната жалба?. Ето защо тези въпроси също ще бъдат разгледани като позоваване на основанието за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, предвидено в чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. Противоречието, което касаторът счита, че е налице в подадената от него въззивна жалба и което я прави нередовна, е такова, което засяга неговите изявления във връзка с това дали признава или оспорва осъществяването на определени правнорелевантни факти, които са факта на виновно и противоправно поведение на водача на лекия автомобил, в който са пътували пострадалите при процесното ПТП лица. Дори и да се приеме, че такова противоречие е допуснато в направените във въззивната жалба изявления, то не е от такова естество, че да възпрепятства определянето на предмета на въззивното производство и на обхвата на дължимата от въззивната инстанция проверка по чл. 269 ГПК, поради което не може да се квалифицира като нередовност на въззивната жалба. От значение за определяне на предмета на въззивното производство може да бъде само противоречие в изявленията на жалбоподателя, направени във въззивната жалба, за това каква част от първоинстанционното решение се обжалва. В случая обаче се установява, че след като е бил сезиран с подадената от ответното застрахователно дружество въззивна жалба, въззивният съд е определил предмета на въззивното производство според изявленията на тази страна за това в каква част обжалва първоинстанционното решение. Това е направено с доклада на делото в открито съдебно заседание, проведено на 15.11.2024 г., в който изрично е уточнено, че с подадената въззивна жалба застрахователното дружество обжалва само частично първоинстанционното решение в частта, с която всеки един от предявените срещу него искове е уважен над определен размер – над сумата от 20 000 лв. до 60 000 лв. по иска за присъждане на обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от получени от него телесни увреждания, над сумата от 1 007, 40 лв. до 2 014, 80 лв. по иска за присъждане на обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди, и над сумата от 60 000 лв. до 105 000 лв. по иска за присъждане на обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от смъртта на А. Ш. П.. Така определеният размер, до който се обжалва първоинстанционното решение за уважаване на всеки от предявените искове, отговаря и на размера, върху който е определена платената от застрахователното дружество държавна такса за въззивно обжалване. В това съдебно заседание е присъствал представител на застрахователното дружество, който не е оспорил така приетото от въззивния съд относно предмета на обжалване, което означава, че волята му за това каква част от първоинстанционното решение обжалва съответства на извода на съда за това. От обжалваното решение е видно, че с него апелативният съд се е произнесъл в пределите на така определения предмет на въззивното производство. Ето защо трябва да се заключи, че липсват данни за вероятна недопустимост на обжалваното решение и то не следва да бъде допускано до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът формулира още два въпроса, по които сочи, че въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение. Първият от тях е: Длъжен ли е въззивният съд да отговори на всички доводи и оплаквания на страните, изложени във въззивната жалба и отговора на въззивната жалба?. По този въпрос се позовава на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въпросът се отнася до задълженията на въззивния при решаване на делото, като касае прилагането на процесуалноправните норми в ГПК, с които те са установени. Ето защо той има характера на правен, като е и обуславящ за изхода на спора. По него е налице съдебна практика, която е както тази, цитирана от касатора, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г., постановено по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са и следните: Решение № 240 от 15.01.2019 г., постановено по т.д. № 518/2018 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 63 от 17.07.2015 г., постановено по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 192/29.01.2018 г., постановено по т.д. № 44/2017 г. по описа на ВКС, I т.о., Решение № 139 от 27.08.2024 г., постановено по т.д. № 2767/2022 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 50168 от 09.12.2022 г., постановено по т.д. № 1983/ 2021 г. по описа на ВКС, II т.о. В тези актове е прието, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване противоречието на въззивното решение с разрешенията, дадени в посочената съдебна практика, е обосновано с това, че апелативният съд не е обсъдил наведените от ответника във въззивната жалба доводи за съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца, както и доводите му, изложени в отговора на въззивната жалба, подадена от насрещната страна, за това коя е началната дата, от която застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите дължи обезщетение за забава върху неплатеното обезщетение за вреди. От обжалвания акт обаче се установява, че в него въззивният съд е разгледал заявените в процеса от ответника защитни възражения за това, че със своето поведение увреденото лице М. К., както и жената, с която е съжителствал на съпружески начала, са допринесли за настъпване на вредите, чието обезщетяване се претендира. Той е изложил подробни съображения защо приема, че М. К. не е допринесъл с конкретно поведение за настъпване на получените при ПТП-то телесни увреждания, както и въз основа на какви установени в производството факти, отнасящи се до поведението както на водача на автомобила, причинил ПТП-то, така и на пътуващата в това превозно средство А. П., счита, че приносът на водача за настъпване на вредите е по-голям от този на починалата пътничка. В обжалваното решение се съдържат и подробни мотиви за това коя е началната дата, от която застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва върху неизплатеното на увреденото лице обезщетение за претърпени вреди, като е направен анализ на приложимата правна уредба и е съобразена относимата практика на ВКС. Предвид горното трябва да се приеме, че обжалваното решение не противоречи на разрешенията, дадени в цитираната съдебна практика и не е налице поддържаното от касатора допълнително основание за неговото допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения процесуалноправен въпрос. Следващият въпрос, който касаторът поставя и по отношение на който поддържа основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, е: Длъжен ли е съдът, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди да анализира и съпостави всички задължителни критерии по приложението на чл. 52 ЗЗД с установените по конкретното дело обстоятелства?. Той касае прилагането на материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД, поради което има характера на правен. Претърпените от едно лице неимуществени вреди в резултат на настъпило ПТП и тяхното остойностяване от съда при прилагане на установения в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливостта са елементи от фактическия състав, при който възниква отговорността на застрахователя по сключен договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ по чл. 432, ал. 1 КЗ, която е предмет на предявените в процеса осъдителни искове. Ето защо поставеният въпрос е включен в предмета на спора по настоящото дело, като по него въззивният съд се е произнесъл в обжалваното решение и това е обусловило решаващите му правни изводи за частична основателност на предявените искове. С оглед на това трябва да се приеме, че по отношение на него е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. По този въпрос е налице съдебна практика, която е както тази, цитирана от касатора, така и служебно известната на съда такава. Това е задължителната практика, обективирана в Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС /ППВС № 4/1968 г./, както и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, която е обективирана в много на брой решения, сред които са и следните: Решение № 242/12.01.2017 г., постановено по т.д. № 3319/2015 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 17 от 16.01.2025 г., постановено по т.д. № 1808/2023 г. по описа на ВКС, II т.о., Решение № 1 от 26.03.2012 г., постановено по т.д. № 299/2011 г. по описа на ВКС, II т.о. и Решение № 50104 от 23.02.2023 г., постановено по т.д. № 1689/2021 г. по описа на ВКС, II т.о. В ППВС № 4/1968 г. са дадени задължителни указания по прилагане на нормата на чл. 52 ЗЗД от съда при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане, като е прието, че понятието „справедливост“ по смисъла на тази разпоредба не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обстоятелства при търпени от едно физическо лице неимуществени вреди от причинени телесни увреждания са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и пр. При търпени от едно физическо лице вреди от настъпила смърт на негов близък тези обстоятелства са моментът на настъпване на смъртта, възрастта и общественото положение на пострадалия, отношенията между починалия и лицето, на което са причинени вредите, които се иска да бъдат обезщетени. В практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, се приема, че при прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, наред с общите критерии, изброени в ППВС № 4/1968 г., следва да се отчита и общественото разбиране за понятието „справедливост“ на определен етап от развитието на обществото, което се прави въз основа на конкретните обществено-икономически условия в страната към момента на настъпване на увреждането, като за ориентир за това служат и лимитите на застрахователно покритие по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите към този момент. В цитираната практика се посочва също, че при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е длъжен както да посочи обстоятелствата, които са релевантни за това, но също така да направи оценъчен извод как те влияят на интензитета на търпените вреди. От мотивите на обжалваното решение е видно, че при определяне на размера на дължимото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди от настъпилото при ПТП увреждане на телесното му здраве, както и от настъпилата при ПТП смърт на лицето, с което е живял на съпружески начала, въззивният съд е съобразил всички общи критерии, установени в задължителната практика по прилагане на чл. 52 ЗЗД, както и специфичните такива, които се доказва да са налице в разглеждания случай. Решаващият съд е изброил всички относими при преценка на тези критерии обстоятелства, които са доказани по делото, и е направил оценка на същите, като е формирал извод за това какво е значението на всяко от тях за интензитета на търпените от ищеца вреди и оттам за размера на обезщетението, което се следва за тяхното репариране. Въззивният съд е отчел възрастта на починалото лице към датата на смъртта му, това, че то е такова, с което ищецът е живял на съпружески начала близо 9 години, че между двамата приживе е била изградена трайна емоционална и интимна връзка, общи икономически отношения, както и че са желаели да имат дете. Съобразил е и обстоятелството, че в резултат на смъртта на жената, с която съжителствал, ищецът е преживял тежки емоционални страдания – мъка и тъга, които са с дългосрочно проявление. Взел е предвид, че пострадалият М. К. е получил множество увреждания по различни части на тялото, които са с различен характер, както и че най-тежкото от тях е открито раздробяващо счупване с разместване на близката част на лявата голямопищялна кост. Отчел е продължителността на периода за възстановяване от всяка от различните травми, както и до какви болки и затруднения са довели те, като е съобразено, че счупването на долния ляв крайник е причинило за дълъг период от време и житейски неудобства, свързани с невъзможността за самостоятелно придвижване и затруднение при обичайните ежедневни дейности за период от шест месеца, което е довело и до изживяване на негативни емоции от пострадалия. От мотивите на обжалваното решение е видно, че съдът е взел предвид и икономическите условия в страната към 07.06.2022 г., когато е настъпило увреждането. Въпросът дали въззивният съд е направил правилни изводи за значението на всяко едно от изброените обстоятелства за определяне на интензитета на търпените от пострадалия вреди и съответно за размера на дължимото обезщетение изисква произнасяне от касационния съд по правилността на обжалваното решение, което не може да стане в стадия по селекция на касационните жалби по чл. 288 ГПК, а само след допускане на конкретно решение до касационно обжалване и разглеждане на жалбата срещу него по реда на чл. 290 ГПК. С оглед на това трябва да се приеме, че въззивният съд е приложил материалноправната норма на чл. 52 ЗЗД в съответствие със задължителните указания за това, дадени в ППВС № 4/1968 г., както и с разрешенията в практиката на ВКС, постановена по чл. 290 ГПК. Това означава, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд. По изложените съображения се налага изводът, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 470 от 30.12.2024 г., постановено по в.т.д. № 450/ 2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, поправено с решение № 25 от 30.01.2025 г. и решение № 300 от 04.11.2025 г., постановени по същото дело, в обжалваната част. По частната касационна жалба, подадена от адвокат П. К.: Частната касационна жалба е подадена в установения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен срок, от надлежна страна и срещу акт, който съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, поради което е допустима. За да постанови обжалваното определение, Апелативен съд – Пловдив е приел за основателна молбата за изменение на решението, постановено по т.д. № 168/ 2023 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, в частта му за разноските, подадена от „Застрахователно акционерно дружество ДаллБог: Живот и Здраве“ АД, с която е направено искане за присъждане на по-нисък размер от този, определен в решението, на адвокатското възнаграждение, дължимо на адвокат П. К. за осъществена безплатна адвокатска защита в първоинстанционното производство на ищеца М. К. К., и за неоснователна молбата за изменение на това решение, подадена от адвокат К., с която се иска това възнаграждение да бъде определено в по-голям размер от този, присъден с решението. Въззивният съд е направил този извод, като е съобразил решение на СЕС по дело С-438/22 и въз основа на даденото в него тълкуване, е счел, че нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в частта, с която в нея се препраща към минималните размери на адвокатските възнаграждения, регламентирани в Наредба № 1/09.01.2004 г., противоречи на правото на ЕС и не следва да се прилага. Заключил е, че с оглед на това възнаграждението, дължимо на упълномощения от ищеца адвокат за осъществената безплатна правна защита пред първата инстанция, трябва да се определи като се вземе предвид освен цената на иска, така и извършените от адвоката процесуални действия, продължителността на производството, фазата, на която то е приключило, събраните доказателства. Предвид това и като е отчел, че делото не се отличава с фактическа и правна сложност, както и извършените от адвокат К. процесуални действия, въззивният съд е приел, че размерът на възнаграждението, което на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв следва да се присъди в полза на адвоката, възлиза на сумата от 7 597, 25 лв. с ДДС, а не на определения с първоинстанционното решение размер от 13 596 лв. Налице е разминаване на крайните изводи на двете инстанции по основателността на подадените от двете страни молби по чл. 248 ГПК, поради което определението на първоинстанционния съд по тях е отменено и вместо него е постановено изменение на първоинстанционното решение в частта му за разноските по чл. 38, ал. 2 ЗАдв, като размерът на възнаграждението, дължимо на адв. П. К., е определен на сумата от 7 597, 25 лв. с ДДС. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване частният касатор поставя осем въпроса, които поддържа, че са разрешени в обжалваното определение и са обусловили решаващите изводи на въззивния съд. Първите два от формулираните въпроси, които ще бъдат разгледани са: 1) При проведено последно съдебно заседание и постановено решение след влизане в сила на измененията на Наредба № 1/09.01.2004 г., коя тяхна редакция трябва да съобрази съдът при определяне на размера на адвокатското възнаграждение?; 2) При определяне на минималния размер на адвокатското възнаграждение по реда на чл. 7, ал. 2 от Наредба № 1/2004 г. в случай на предявени три субективно съединени искове следва ли съдът да присъди адвокатско възнаграждение за всеки един от предявените и уважени искове?. По тези въпроси няма произнасяне в обжалваното определение, защото въззивният съд е направил извод, че при определяне на размера на възнаграждението, което следва да се присъди на адвоката, оказал безплатна правна помощ на ищеца в първоинстанционното производство, не трябва да се прилагат нормите на Наредба № 1/09.01.2004 г., установяващи минималните размери на адвокатските възнаграждения, сред които е и тази на чл. 7, ал. 2 от Наредбата, тъй като разпоредбата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в частта, в която препраща към тях, противоречи на правото на ЕС. Ето защо всеки от поставените въпроси не отговаря на изискванията за покриване на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и по него не може да се допусне касационно обжалване на определението на апелативния съд. Следващите шест въпроса, които в изложението за допускане на касационно обжалване са посочени отделно, поставят общ правен проблем, поради което ще бъдат обединени от съда в един и конкретизирани по следния начин: Следва ли при присъждане от съда по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв на възнаграждение, дължимо на адвокат, който се е съгласил да окаже безплатна адвокатска помощ на страна в производството, да бъдат съобразявани минималните размери на адвокатските възнаграждения, установени в Наредба № 1/09.01.2004 г., като минимален праг, под който не може да пада размерът на това възнаграждение и намира ли в тази хипотеза приложение тълкуването на правото на ЕС, дадено в Решение на СЕС от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22?. Този въпрос е свързан с прилагане на нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в частта, с която в нея се препраща към минималните размери на адвокатските възнаграждения, регламентирани в Наредба № 1/09.01.2004 г., като по него е налице произнасяне от въззивния съд в обжалваното определение, което е обусловило направения краен извод за размера на дължимото на адвокат К. възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Следователно по отношение на този въпрос е осъществено общото основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. В изложението за допускане на касационно обжалване частният касатор се позовава на допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, но не излага конкретни съображения защо счита, че отговорът на формулирания правен въпрос би бил от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По този въпрос вече има постановена практика на ВКС, която е актуална, тъй като е съобразена с тълкуването на правото на ЕС, дадено в Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 по преюдициално запитване, което на основание чл. 633 ГПК е задължително за всички съдилища. Тя е обективирана в Определение № 1806 от 28.06.2024 г., постановено по ч.т.д. № 586/2024 г. по описа на ВКС, ІІ т.о., Определение № 50015 от 16.02.2024 г., постановено по т.д. № 1908/ 2022 г. по описа на ВКС, I т.о. и Определение № 4497 от 09.10.2024 г., постановено по т.д. № 2886/ 2024 г. по описа на ВКС, IV гр.о. и др. В тези актове е прието, че тълкуването на правото на ЕС, направено в решението по дело C-438/22 на СЕС, е от значение при преценката дали националният съд следва да прилага нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в частта, с която в нея е регламентиран минимален праг, под който не може да бъде определен размерът на адвокатското възнаграждение за оказана в съдебното производство безплатна защита на страната, чрез препращане към минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвидени в Наредба № 1/09.01.2004 г. С оглед на това тълкуване е счетено, че нормата в тази си част противоречи на правото на ЕС, тъй като установеното с нея правило представлява нарушение на конкуренцията по смисъла на член 101, параграф 1 ДФЕС, което е основание тя да не се прилага. Посочено е още, че установените с наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда, като те подлежат на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената от адвоката работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. След постановяване на цитираните определения на ВКС не е настъпил какъвто и да е нов факт, свързан с развитието на обществените отношения или със законодателството, което да налага промяна на даденото с тях разрешение по прилагането на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. Следователно по отношение на поставения от частния касатор правен въпрос не е осъществено допълнителното основание за допускане на касационно обжалване, предвидено в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. По изложените съображения се налага изводът, че не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 470 от 30.12.2024 г., постановено по в.т.д. № 450/ 2024 г. по описа на Апелативен съд – Пловдив, в частта му, имаща характер на определение, с което е разгледана частна жалба срещу определението на първоинстанционния съд по чл. 248 ГПК. По отговорността за разноски: Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК, право на разноски има ответникът по касационната жалба, който е направил искане за присъждане на адвокатско възнаграждение в полза на адвокат П. К., осъществила безплатната му адвокатска защита пред касационния съд. От представения по делото договор за правна защита и съдействие от 17.02.2025 г., се доказва, че с него е постигната уговорка, че упълномощеният адвокат ще окаже безплатно адвокатска помощ на ответника по касация в производството пред ВКС в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Ето защо и съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв адвокатът има право в негова полза да бъде присъдено адвокатско възнаграждение, което се определя от съда. Размерът на възнаграждението, което се следва на адвоката за осъществената защита пред касационната инстанция, трябва да бъде определен при съобразяване на всички обстоятелства, които са установени по делото и които са от значение за неговата действителна правна и фактическа сложност. Това са видът на спора, интересът на делото, видът и количеството на извършената от адвоката работа. Съдът не следва да прилага нормата на чл. 38, ал. 2 ЗАдв в частта, с която в нея е регламентиран минимален праг, под който не може да бъде определен размера на адвокатското възнаграждение за оказана в съдебното производство безплатна защита на страната, чрез препращане към минималните размери на адвокатските възнаграждения, предвидени в Наредба № 1/09.01.2004 г., защото в тази си част тя противоречи на член 101, параграф 1 ДФЕС съгласно задължителното тълкуване, дадено в Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22. При определяне на размера на дължимото на адвокат К. възнаграждение трябва да бъде отчетено, че предвид това, че първоинстанционното решение е обжалвано само частично, то предмет на разглеждане от въззивния съд, а оттам и от касационния съд не са предявените в процеса осъдителни искове за получаване на обезщетения за вреди в пълния им заявен с исковата молба размер, а само до общия размер от 86 007, 40 лв., на която сума възлиза материалният интерес в касационното производство. Следва да се съобрази и това, че доколкото въззивното решение не се допуска до касационно обжалване, то производството по подадената касационна жалба се развива само по реда на чл. 288 ГПК, като няма да бъде насрочвано в открито съдебно заседание и касационният съд няма да се произнася по основателността на жалбата. Това означава, че действията по защита, които адвокатът, упълномощен да представлява ответника по касация, може да извърши в производството са в по-ограничен обем и се изчерпват с подаването на писмен отговор на касационната жалба. Именно това е и единственото действие, извършено от адвокат К. в настоящото производство. Това води до извод за по-ниска правна и фактическа сложност на делото. При съобразяване на това настоящият съдебен състав намира, че размерът на възнаграждението, което следва да се определи на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв в полза на упълномощения от ответника по касация адвокат за осъществената от него безплатна правна помощ в касационното производство, възлиза на сумата от 150 евро. Неговото заплащане е в тежест на касатора. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение