Определение № 2032 от 24.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3204/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 32416/30.12.2022 г. на Е. И. Х. и В. В. Х., чрез адвокат С. М. и адвокат И. С., и касационна жалба вх. № 30220/02.03.2023 г. на същите жалбоподатели, подадени, съответно, срещу решение № 10098 от 24.11.2022 г. и решение № 10010 от 14.02.2023 г., постановено по реда на чл. 247 ГПК, по гр. д. № 5460/2018 г. на Софийски апелативен съд. С решение № 10098 от 24.11.2022 г. по гр. д. № 5460/2018 г. Софийски апелативен съд е отменил решение № 7205 от 30.10.2017 г. по гр. д. № 8219/2009 г. на Софийски градски съд в частта, с която е признато за установено, по предявен от Е. И. Х. и В. В. Х. срещу Д. Д. С. и Р. И. Б. иск с правно основание чл. 108 ЗС, че ищците са собственици на апартамент № *, изграден в груб строеж, находящ се в [населено място],[жк], застроен на 158.09 кв.м, състоящ се от пет стаи, кухня, баня, тоалетна, мокро помещение, дрешник, преддверие, коридори и три балкона, при съседи: от север - ап. № * от вх. *, от изток - двор и стълбище, от юг - двор, от запад - двор, отдолу - ап. № *, отгоре - ап. № *, и е признато за установено, по предявен от Е. И. Х. и В. В. Х. срещу Д. Д. С. и С. Д. С. иск с правно основание чл. 108 ЗС, че ищците са собственици на апартамент № *, изграден в груб строеж, находящ се в [населено място],[жк], застроен на 158.09 кв.м, състоящ се от пет стаи, кухня, баня, тоалетна, мокро помещение, дрешник, преддверие, коридори и три балкона, при съседи: от север - ап. № * от вх. *, от изток - двор и стълбище, от юг - двор, от запад - двор, отдолу - ап. № *, oтгоре - ап. № *, и ответниците са осъдени да предадат на ищците владението върху гореописания имот, и е отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК констативен нотариален акт за придобиване на недвижим имот по давност № 126, том X, peг. № 11452, дело № 1610 от 06.11.2006 г. на нотариус peг. № 040 на НК, както и в частта за присъдените разноски; потвърдено е първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлено искането за осъждането на Д. Д. С. и Р. И. Б. да предадат на Е. И. Х. и В. В. Х. владението върху имота; потвърдено е решение от 11.06.2019 г. по гр. д. № 8219/2009 г. на Софийски градски съд, с което е отказано допълване на решението по делото и е оставена без уважение молбата за признаване право на задържане. С решението си № 10010 от 14.02.2023 г. Софийски апелативен съд е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 10098 от 24.11.2022 г. в следния смисъл: на страница 15, ред втори и трети от диспозитива, вместо „на Д. Д. С., ЕГН [ЕГН] и Р. И. Б., ЕГН [ЕГН]“ да се чете „ на Д. Д. С., ЕГН [ЕГН] и С. Д. С., ЕГН [ЕГН]“; на стр. 14, ред 1, 25 и 36 вместо „Р. И. Б., ЕГН [ЕГН]“ да се чете „Р. И. Б., ЕГН [ЕГН]“, и на стр. 14, ред 22, след „както и в частта за присъдените разноски“ да се чете и „като вместо това ПОСТАНОВЯВА: ОТХВЪРЛЯ предявения от Е. И. Х., ЕГН [ЕГН] и В. В. Х., ЕГН [ЕГН] срещу Д. Д. С., ЕГН [ЕГН] и Р. И. Б., ЕГН [ЕГН] иск с правно основание чл. 108 ЗС, за признаване за установено, че ищците са собственици на апартамент № *, изграден в груб строеж, находящ се в [населено място],[жк], застроен на 158.09 кв.м, състоящ се от пет стаи, кухня, баня, тоалетна, мокро помещение, дрешник, преддверие, коридори и три балкона, при съседи: от север - ап. * от вх. *, от изток - двор и стълбище, от юг - двор, от запад - двор, отдолу - ап. № *, отгоре - ап. № *, и признаване за установено, по предявен от Е. И. Х., ЕГН [ЕГН] и В. В. Х., ЕГН [ЕГН] срещу Д. Д. С., ЕГН [ЕГН] и С. Д. С., ЕГН [ЕГН] иск с правно основание чл. 108 от ЗС, за признаване за установено, че ищците са собственици и осъждането да предадат владението на апартамент № *, изграден в груб строеж, находящ се в [населено място],[жк], застроен на 158.09 кв.м, състоящ се от пет стаи, кухня, баня, тоалетна, мокро помещение, дрешник, преддверие, коридори и три балкона, при съседи: от север - ап. * от вх. *, от изток - двор и стълбище, от юг - двор, от запад - двор, отдолу - ап. № *, отгоре - an. № *, както и искането за отмяна на основание чл. 537, ал. 2 ГПК на констативен нотариален акт за придобиване на недвижим имот по давност № *, том X, peг. № 11452, дело № 1610 от 06.11.2006 г. на нотариус peг. № * на НК“, оставено е без уважение искането по чл. 247 ГПК в останалата част. Решенията са постановени при участие на трето лице помагач на ищците ЖСК „Български художник“. В основното си решение въззивният съд е приел за установено следното от фактическа страна: Със заповед № 236/09.06.1978 г. е одобрен регулационния план на м. „К. - Плавателен канал”, съгласно който в кв. 133 са обособени парцел * - фонд САБ и парцел * - фонд СБХ. Със заповед № РД-50-09-322/25.05.1986 г. е одобрено регулационно изменение на кв. 133-д, като парцел * е отреден за комплекс от жилища, ателиета, магазини, подземни гаражи и надземни паркинги, трафопостове на САБ и СБХ. Със заповед № РД-09-50-83/24.02.2000 г. е одобрен ЧЗП, ЧКЗСП, ЧРП и кадастрален план за кв. 133-д, м. „К. - Плавателен канал”, с който са обособени нови парцели *, *, *, и *. Новообразуваният парцел *, кв. 133-д е съставен от обособена част от парцел * и част от парцел * в кв. 133-д по плана, одобрен със заповед № 236/09.06.1978 г. Парцел * - СБХ - ателиета за сувенири по плана, одобрен със заповед № 210/11.06.1969 г., попада върху част от новообразуваните парцел * и част от парцел *, кв. 133-д. Парцел *, кв. 133 не е идентичен с парцел *, кв. 133-д. Издаден е нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот № *, том XI, дело № 2251/1975 г., с който Творческият фонд на СБХ е признат за собственик на имоти с площ 8 500 кв.м, съставляващи парцел *, кв. 133. С нотариален акт за дарение на недвижим имот № */19.05.1994 г., том LVIII, дело № 11607/1994 г. на нотариус при СРС, СБХ е дарил на ЖСК „Български художник“ 1/10 ид. ч. от свой собствен недвижим имот, находящ се в [населено място], съставляващ 8500/20595 ид. ч. от дворно място, цялото от 20 595 кв. м, представляващо парцел *, кв. 133-д от м. „К. - Плавателен канал”. С нотариален акт за продажба на недвижим имот № */19.05.1994 г., том *, дело № 11608/1994 г. нотариус при СРС СБХ е продал на ЖСК „Български художник“ 9/10 от описания по-горе недвижим имот. Още преди прехвърлянето на правото на собственост върху терена на ЖСК „Български художник“, с протокол № 9/30.05.1989 г. на ОНС „Т.”, Изпълнителен комитет, предписано от председателя на ИК, е взето решение, с което ЖСК „Български художник“ е определен за инвеститор на 9 броя жилищни блокове в западната част на парцел *, кв. 133-д, м. „К. - Плавателен канал“. В т. 7 на същото е задължена ЖСК „Български художник“ да внесе в определен срок сума за отстъпеното право на строеж, съгласно чл. 185, ал. 2 ЗТСУ, включително и 1 % от тази стойност по чл. 152, ал. 1 НДИ. В т. 8 е записано, че ако в двегодишен срок ЖСК не започне строителство, ИК на ОбНС ще отмени решението, с което ЖСК е определена за инвеститор. Представена е справка от 02.02.1990 г. от отдел „Ценообразуване“ на Дирекция „Жилищно строителство“, ГДИС, от която е видно, че определената цена за правото на строеж на ЖСК „Български художник“ е 226 805 лв. Представени са доказателства, че сумата 229 073.05 лв. е внесена от ЖСК „СБХ“ на 06.02.1990 г. С разрешение за строеж № 75 /21.06.1990 г. на ЖСК „Български художник“ е разрешено да построи, съобразно одобрените проекти на 20.06.1990 г. от УАГ, жилищен блок № 1, 2 и 3 в кв. 133-д по плана на [населено място], м. „К. - Плавателен канал”. С разрешение за строеж № 87/13.07.1990 г. на ЖСК „Български художник“ е разрешено да построи, съгласно одобрени проекти на 10.07.1990 г. от УАГ, жилищни блокове № 4, 5, 6, 7, 8, 9 и 10 в кв. 133-д по плана на [населено място], м. „К. - Плавателен канал”. Със съответните протоколи към разрешенията за строеж са определени строителна линия и ниво. С договор от 22.10.1991 г. ЖСК „Български художник“ е възложила на строителна фирма „МБ“ (която впоследствие е сменяла фирменото си наименование), извършването на строително-монтажни работи, включително въвеждане в експлоатация с акт обр. № 16, на 10 броя отделни, но свързани със стълбищни клетки жилищни блока, като е предоставила на дружеството и правото да се разпорежда с 50 броя жилища от общо 121 бр., заедно с припадащите им се общи части и зимнични помещения, съгласно приложение 1 към договора. ЖСК „Български художник“ е поела задължение в срок от шест месеца след въвеждането на обекта в експлоатация с акт обр. № 16 да снабди изпълнителя с нотариален акт. По представената декларация към договора, апартамент № * не фигурира в този списък. С констативен протокол по чл. 181, ал. 2 ЗУТ за завършеност на строеж, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] УПИ *, кв. 133-д, м. „К. - Плавателен канал”, СО - Район „Т.” е констатирано, че жилищната сграда е изградена в груб строеж по смисъла на § 5, т. 46 ДР на ЗУТ от началото на 1994 г. По силата на договор за изграждане и продажба на готов строителен продукт от 23.01.1995 г. продавачът „Барбуков“ ЕООД се е задължил да изгради и продаде на купувача Д. Д. С. апартамент № *, ет. 4, [жилищен адрес] находящ се в [населено място], с площ от 185.29 кв.м, заедно с мазе № 10 с площ от 6.56 кв.м и подземен гараж № 23, включително съответните идеални части от общите части на сградата и припадащата се част от правото на строеж върху терена, срещу което купувачът се задължава да заплати посочената в чл. 3 от договора сума. На 06.10.2007 г. с решение на УС на ЖСК „Български художник“ е извършено разпределение на имотите в жилищна сграда на ЖСК „Български художник“, построена в УПИ *, кв. 133-д, м. „К. - Плавателен канал“, като на ищеца Е. И. Х., по време на брака му с В. В. Х., (сключен на 01.04.1979 г.), е разпределено в собственост жилище № * в [жилищен адрес] със застроена площ от 158.09 кв.м, заедно с мазе № 10 в бл. № 5 със светла площ от 6.14 кв.м, заедно с 25.95/366.67 кв.м (7.077 %) от общите части на вх. Г и 72/8500 кв.м (0.847 %) ид. ч. от парцела. Въз основа на необжалвания и влязъл в сила протокол е съставен нотариален акт за собственост на жилище, построено от ЖСК „Български художник“ № 93/17.07.2009 г., том II, peг. № 8426, дело № 275/2009 г. на нотариус peг. № * на НК, с който Е. И. Х. е признат за собственик на описаното жилище. С констативен нотариален акт за придобиване на недвижим имот по давност № *, том X, peг. № 11452, дело № 1610 от 06.11.2006 г., на нотариус peг. № * на НК, С. Д. С. и Д. Д. С. са признати за собственици на основание давност на 8500/20595 ид. ч. от недвижим имот, находящ се в [населено място], СО - район „Т.“,[жк], представляващ апартамент № *, на четвърти жилищен етаж, вх. Г, със застроена площ от 185.29 кв.м, състоящ се от кухня, трапезария, дневна, три спални, баня, WC, три тераси и антрета, с граници: от изток - стълбище и двор, от юг - [улица], от север - ап. № *, от запад - двор към трафопост, отдолу - ап. № *, отгоре - ап. № *, заедно с прилежащо мазе № 10 с площ 6.56 кв.м, при съседи: от изток - двор между бл. * и [жилищен адрес] от юг - мазе № 9, от запад - коридор, от север - мазе № 11, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото върху мястото, както и на недвижим имот, представляващ подземен гараж № 37 (стар № 23) с граници: от изток - гараж № 38, от юг - подземна улица, от запад - гараж № 36, от север - двор между бл. № * и [жилищен адрес] заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и припадащата се част от правото на строеж върху мястото. С решение № 1343/28.12.2007 г. по гр. д. № 1363/2006 г. по описа на ВКС, IV г. о. Д. Д. С. е осъден да заплати на ЖСК „Български художник“ сумата от 8870.03 лв. обезщетение.,за ползване на 8500/20595 ид.ч от апартамент № 48, находящ се в [населено място],[жк], за периода 16.08.1995 г. - 24.04.2000 г., заедно със законната лихва от 28.07.2000 г. до окончателното изплащане на сумата. Съгласно изслушаното заключение на съдебно-техническата експертиза, приложените с исковата молба разрешения за строеж и протоколи за определяне на строителна линия и ниво се отнасят за строежа на ЖСК „Х.“ - жилищни блокове 1-10, находящи се в бивш парцел * кв. 133-д в м. „К. -Плавателен канал“, [населено място]. Наличната документация не позволява категоричен отговор на въпроса какво застрояване е било предвидено в парцела, съгласно заповед № 443/05.11.1982 г. и заповед № РД-50-09-322/23,05.1986 г. - дали комплексно малкоетажно или многоетажно застрояване. По делото са събрани пред първата инстанция гласни доказателства чрез разпита на свидетелите М. К. и П. Гърков. Според показанията им, които въззивният съд е намерил за непротиворечиви за съответните обстоятелства, те познават добре и четиримата ответници и живеят в процесната жилищна сграда, първата от 1996 г., а вторият от 1995 г. И двамата свидетели твърдят, че апартаментът, който Д. Д. С. и съпругата му Р. Б. закупили, бил купен за техните деца - ответниците Д. Д. С. и С. С.. От самото начало родителите твърдели, че купуват апартамента за тях. Те извършили всички довършителни работи в този апартамент, като демонстрирали намерението си, след като децата пораснат, да ги оставят да живеят в жилището. Жилището било на замазка и те поставили фаянс, настилки, боядисали го, като казвали, че жилището е купено за децата им и ще остане за тях. Децата ползвали жилището докато били ученици и след това, като пораснали. Ограничаване на достъпа до жилищата имало за кратко чрез поставена строителна ограда, която после била премахната. За другите обитатели на сградата не било тайна кой обитава процесния апартамент, те го посещавали, като ходели на гости на ответниците, децата правели купони. Според показанията на двамата свидетели и в момента ответниците Д. Д. С. и С. С. живеят в това жилище. Свидетелят Гърков посочва, че знае за водено срещу ответника Д. Д. С. дело за обезщетение и че същият е плащал такова. Според свидетелката К. срещу родителите имало дело по чл. 38а ЗЖСК, но то било прекратено. По делото е представен незаверен препис от решение по гр. д. № 5060/1999 г. на СРС по иск с правно основание чл. 38а ЗЖСК, за което не са представени доказателства да е влязло в сила и самите ищци не твърдят, че същото е влязло в сила. Софийски апелативен съд е посочил, че при тези данни първоинстанционният съд е направил извод, че при липса на доказателства за надлежно издадена заповед по чл. 13, във вр. с чл. 15 ЗС за учредяване на право на строеж, следва да се приеме, че ЖСК „Български художник“ не е била носител на суперфициарното право за изграждането на жилищните блокове, за които й е издадено разрешението за строеж; протокол № 9/30.05.1989 г. на ИК на ОНС не пораждал валидно право на строеж в полза на ЖСК. Въззивният съд е изложил, че не споделя този извод. Визирал е, че от представените доказателства може да бъде направен извод, че е налице отстъпено право на строеж върху терена по надлежния ред, уреден в чл. 130, ал. 1, т. 2 ЗТСУ (отм., в редакцията към ДВ, бр. 14/1988 г.), във вр. с чл. 15, във вр. с чл. 13 ЗС. Цитираната разпоредба предвижда правото на строеж върху държавна земя в полза на самоуправляващи се стопански организации, кооперации, други обществени организации и граждани да се отстъпва за други мероприятия по този закон със заповед на председателя на изпълнителния комитет на общинския народен съвет. Макар и озаглавен протокол, документът от 30.05.1989 г. е подписан от председателя на ИК на ОбНС, в него е посочено как се определя цената на правото на строеж по чл. 185, ал. 2 ЗТСУ (отм.) и последиците, ако то не се реализира в двугодишен срок. Представени са доказателства, че е платена цената на правото на строеж от ЖСК (записана ЖСК „СБХ“). Строителството е осъществено в парцел V от кв. 133-д по плана на м. „К. - Плавателен канал“, [населено място], който е бил съсобствен, съгласно нормата на чл. 31 ЗТСУ (отм.) между държавата (впоследствие общината, след изм. на чл. 6 ЗС с ДВ, бр. 77/1991 г.) и ТФ на СБХ. След като съсобственикът – държавата, е отстъпил надлежно право на строеж на ЖСК „Български художник“, а другият съсобственик е прехвърлил правото си на собственост върху терена в идеални части, то следва да бъде направен извод, че ЖСК „Български художник“ е станал собственик на сградата, изградена в съсобствения терен. Софийски апелативен съд е посочил, че по предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС тежестта на доказване, че ищците са собственици на процесния имот, е възложена върху тях. Последните твърдят, че правото им на собственост се основава на факта, че са били член-кооператори в ЖСК „Български художник“ и че след извършено разпределение с протокол по чл. 35, ал. 1 ЗЖСК на тях е възложено процесното жилище, поради което в този момент са придобили правото на собственост върху този отделен обект. Въззивният съд е приел, че е безспорно по делото, че цялата сграда, в която се намира жилището, не е въведена в експлоатация по съответния ред. Въпреки това е счел, че не е налице пречка правото на собственост да възникне върху този отделен обект както за ищците, по силата на разпределението, така и за ответниците - при евентуалното придобиване по давност, тъй като обект, който е изграден в груб строеж, е годен обект за придобиване на право на собственост. Въззивният съд е намерил за неоснователни възраженията на ответниците по исковата молба за нищожност на протокола по чл. 35, ал. 1 ЗЖСК. Приел е за законосъобразен извода на Софийски градски съд, че нотариалният акт, с който се легитимират ищците, е съставен по реда на чл. 35, ал. 2 ЗЖСК. Изложил е, че въз основа на влязло в сила решение по чл. 35, ал. 1 ЗЖСК нотариусът снабдява членовете на ЖСК с нотариални актове. Правото на собственост върху имота и идеалните части от общите части на сградата и от мястото (или от правото на строеж върху него) се придобива с издаването на нотариалния акт, като в този смисъл са и указанията в т. 2 на ППВС № 3/12.11.1983 г. по гр. д. № 1/1983 г. Съставянето на нотариален акт надлежно удостоверява придобиване на правото на собственост от член-кооператора, на когото този обект е разпределен. С оглед на горното въззивният съд е направил извод, че ищците са придобили правото на собственост върху процесния обект на 17.07.2009 г. Ето защо същият е разгледал въпроса дали ответниците владеят имота и дали това владение е на правно основание. Визирал е, че от събраните доказателства не се установява ответниците Д. Д. С. и Р. И. Б. да владеят имота към момента на приключване на устните състезания, поради което е приел, че правилно искът по чл. 108 ЗС е отхвърлен по отношение на тях в осъдителната му част. Ответниците С. Д. С. и Д. Д. С., от своя страна, не спорят, че в момента са във владение на имота. Същите противопоставят на ищците възражение за придобиване на имота по силата на владението му в период от десет години по давност. Софийски апелативен съд е намерил това възражение за доказано. Съдът е приел, на първо място, че давност може да тече по отношение на имоти, собственост на ЖСК, въпреки че в определен период от време не е било допустимо придобиването по давност на имоти, собственост на кооперации. Позовал се е на практика на ВКС, съгласно която, с оглед характера на ЖСК и наличието на специален закон, тази забрана не е приложима. Въззивният съдебен състав е посочил, че от представените доказателства може да бъде направен извод за придобиването на имота на оригинерно придобивно основание по чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 68, ал. 1 ЗС. Намерил е за осъществени елементите на фактическия състав на същото - непрекъсната фактическа власт на Д. Д. С. и С. Д. С. върху имота в продължение на повече от десет годни, считано от 1995 г. до предявяването на настоящия иск на 31.08.2009 г., и намерението им да го държат като свой, обективирано в извършените от тях фактически действия (чрез законните им представители) по осъществяване довършителните работи по жилището и обитаването му. Приел е владението за явно, а не скрито, тъй като същите са демонстрирали по отношение на съседите си и свои познати, че владеят имота като собственици. То се е осъществявало първоначално от родителите и законни представители на Д. Д. С. и С. Д. С., но за тях, което първите двама ответници по исковата молба са заявявали категорично пред свидетелите. Относно въпроса дали непълнолетно лице може да упражнява фактическа власт върху недвижими имоти и дали спрямо него тече придобивна давност относно тях, въззивният съд е съобразил определение № 326/21.06.2019 г. по гр. д. № 840/2019 г. на ВКС, І г. о., в което е отразено, че според решение № 502/17.11.2010 г. по гр. д. № 953/2009 г. на ВКС, ІІ г. о. съвременното право не установява забрана за придобиване на права за персонифицираните правни субекти, т. е. не установява забрана за придобиване право на собственост по който и да е от предвидените в закона способи с оглед лицата, като преимуществено значение се отдава на волеизявлението, и ако изявлението, с което е извършено позоваването на изтекла придобивна давност, отговаря на установените в закона изисквания, същото ще има за правна последица придобиване на собствеността, ако са налице и останалите, установени в чл. 79 ЗС предпоставки. Визирал е, че в конкретния случай позоваването на изтеклата придобивна давност е станало към момента на снабдяването на ответниците Д. Д. С. и С. Д. С. с констативен нотариален акт за придобиване на недвижим имот по давност № 126, том X, peг. № 11452, дело № 1610 от 06.11.2006 г. на нотариус peг. № * на НК, към който момент и двамата ответници са били пълнолетни. Посочил е, че съобразно трайната практика на ВКС придобиването на имот по давност се осъществява към момента на изтичането на срока, за който лицата са владели недвижимия имот, при наличието на останалите предпоставки, а не към момента на позоваването на придобивната давност. В случая ответниците са владели срещу собственика на недвижимия имот - ЖСК „Български художник“, тъй като ищците са станали собственици на имота през 2009 г., след изтичането на придобивната давност в полза ответниците. В този смисъл е следвало, ако е налице прекъсване или спиране на давността, това да е било извършено с действия на ЖСК. Съдът е приел, че като такова действие не може да бъде преценено предявяването на облигационния иск по чл. 59 ЗЗД за заплащане на обезщетение. Съдът е направил извод и че давността не е прекъсвана и с иск по чл. 38а ЗЖСК, тъй като не са представени доказателства, че този предявен иск е приключил с влязло в сила решение (чл. 84 ЗС, във вр. с чл. 116, б. „б“, изр. второ ЗЗД). В тази връзка е отбелязал и че производството по този иск е за; защита на владение на член-кооператор, който все още не притежава права на собственост върху конкретния обект. По изложените съображения Софийски апелативен съд е намерил, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено и се постанови ново по същество, с което да бъде отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 108 ЗС по отношение на С. С. и Д. Д. С., а по отношение на Д. Д. С. и Р. Б. да бъде отхвърлен искът в установителната част, с която се признава по отношение на тях, че процесният имот е собственост на ищците, предвид установеното от въззивния съд придобиване на имота по давност от Д. Д. С. и С. Д. С.. Съдът е намерил, че не са налице условия за отмяна на нотариалния акт, с който Е. И. Х. е признат за собственик на описаното жилище, тъй като ответниците не са предявили иск за признаване правото им на собственост върху процесния имот, а само са направили възражение за придобивна давност. В решението по чл. 247 ГПК въззивният съд е изложил, че при постановяване на решението си № 10098 от 24.11.2022 г. действително е допуснал очевидна фактическа грешка, като в мотивите е приел, че ищците следва да заплатят на ответниците Д. Д. С. и С. Д. С. разноски в размер на 4194 лв., а в диспозитива на решението е осъдил ищците да ги заплатят на ответниците Д. Д. С. и Р. Б. С., като съответно е изписал и техните ЕГН. Приел е, че следва да бъде поправено решението и относно ЕГН на Р. И. Б.-С.. Служебно е констатирал очевидна фактическа грешка, изразяваща се в липсата на диспозитив, в съответствие с изложените мотиви, за отхвърляне на предявения иск с правно основание чл. 108 ЗС по отношение на С. С. и Д. Д. С., а по отношение на Д. Д. С. и Р. Б. – за отхвърляне на иска в установителната му част. Жалбоподателите считат решението на въззивния съд № 10098 от 24.11.2022 г. за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовават на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. трето ГПК. Формулират следните въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК: 1. Налице ли е придобивна давност за трети лица, която 10-годишна давност вероятно да премине и към техните низходящи, когато в хода на съдебен процес се установи, че продавачът по предварителния договор за строителство не е собственик, защото няма вещни права върху продавания имот, няма учредено на негово име разрешение за строеж, допълнително продавачът-несобственик е продал още един, друг имот, без кадастрален идентификатор, защото е изтълкуван като незаконен строеж по смисъла на ЗУТ, поради незнание и бездействие на третите лица-купувачи да предприемат действия за изясняване на фактическото правно положение относно документите за покупко-продажбата; 2. За малолетни лица (осем и тринадесетгодишни), предвид тяхната незрялост и физиологично-психологична неуравновесеност, липса на развита психика и зряла воля, и поради това неспособни да формират собствена воля за своене на чужд имот по давност, налице ли е правен интерес за придобивна давност, за придобиване на чужд недвижим имот по давност, когато техните родители не са обективирали волята на децата си относно придобивната давност за същия недвижим имот, което е нормативно тяхно задължение, поради незнание и бездействие, или началото на този период е навършването на пълнолетието им; 3. Налице ли е порок на констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка по давност в полза на трети лица, за който поради нормативното изискване за кумулативно наличие на обстоятелствата в нотариалното производство, като писмено доказателство е използван предварителният договор за готов строителен продукт с изтекъл 5-годишен период на давност, който поради обезсилване и отпаднало основание е станал неистински и третите лица не са предприели действия за изясняване на фактическото правно положение относно документите, поради незнание и бездействие, и така подвеждат нотариуса; 4. Налице ли е порок и какъв на съдебно решение за доказана придобивна давност в полза на трети лица, постановено от съдебен състав, когато е налице бавно правосъдие от 10 години и повече за една инстанция или съдебен процес облигационен, с влязло в сила решение, владелчески, ревандикационен. Жалбоподателите твърдят, че въззивното решение противоречи на ТР № 4/17.12.2012 г. по т. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 55/12.03.2013 г. по гр. д. № 1185/2011 г. на ВКС, ІІ г. о. Позовават се на решение № 436/21.03.2006 г. по гр. д. № 1366/2005 г. на ВКС, ІV г. о., ТР № 3/29.11.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС. В касационната жалба вх. № 30220/02.03.2023 г. се твърди, че не е налице очевидна фактическа грешка в основното решение на въззивния съд в частта относно иска по чл. 108 ЗС, а е налице хипотезата на чл. 250 ГПК, но съдът не е бил сезиран с искане за допълване на акта му. В изложението към тази касационна жалба са формулирани въпросите: 1. Подлежи ли на доказване от страна на ответниците кой е началният момент на промяна на намерението им да завладеят имота по давност, при положение, че единият от тях е бил непълнолетен, а другият е бил малолетен и са живеели с родителите си; 2. Трябва ли при позоваване на придобивна давност от страна на ответниците, те да доказват, че родителите са предали на децата си владението на процесния апартамент; 3. Достатъчно ли е владелецът да манифестира пред трети лица собственическото отношение към вещта, ако за тях собственикът не може да узнае; 4. Може ли да се направи извод, че ответниците упражняват фактическа власт върху имота, ако третото лице помагач по делото потвърждава писмено това, а свидетелите установяват, че го държат за децата си; 5. Допустимо ли е съдът да си допълни решението без да е поискано писмено от страна по делото. По първите два въпроса се сочи противоречие с приетото в решение № 112/07.08.2019 г. по гр. д. № 3065/2018 г. на ВКС, I г. о., решение № 767/02.07.2021 г. по гр. д. № 310/2021 г. на САС, 1 състав; по третия – с решение № 68/02.08.2013 г. по гр. д. № 603/2012 г. на ВКС, I г. о.; по петия – с решение № 20/10.03.2021 г. по гр. д. № 1852/2020 г. на ВКС, II г. о., а за четвъртия се твърди, че той е от значение за точното прилагане на закона -чл. 108 ЗС, както и за развитието на правото. В касационната жалба вх. № 30220/02.03.2023 г. се съдържа и частна жалба срещу определение № 10002 от 14.02.2023 г. по гр. д. № 5640/2018 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата на Е. Х. и В. Х. за изменение на основното въззивно решение в частта за разноските му, като бъдат намалени присъдените на насрещните страни разноски като прекомерни и необосновани. Съдът се е позовал на мотивите си в решението, че не е налице прекомерност на адвокатското възнаграждение, уговорено и платено от ответниците по исковата молба, тъй като то е в минимален размер за защита пред двете съдебни инстанции, съобразно предявените искове и материалния интерес, като е посочил, че липсват основания за промяна на изводите му в тази им част. Х. считат определението по чл. 248 ГПК за неясно, а присъдените разноски – за необосновани и несправедливи. От насрещните страни са постъпили отговори, в които са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационните жалби и на частната жалба. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащи на обжалване актове на въззивния съд и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което са процесуално допустими. Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на тълкувателното решение е визирано, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваните въззивни решения. Съображенията му за това са следните: По касационната жалба срещу решение № 10098 от 24.11.2022 г. по гр. д. № 5460/2018 г. на Софийски апелативен съд: Първият въпрос от изложението не представлява такъв по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, защото е формулиран според становището на жалбоподателите, а освен това изисква обсъждане на събрания по делото доказателствен материал, което не може да стане в производството по чл. 288 ГПК. Не е налице и посочена съдебна практика, разглеждаща този въпрос, с която решението на въззивния съд да влиза в противоречие. И вторият въпрос е формулиран според защитните тези на жалбоподателите. Освен това по съществения извод на Софийски апелативен съд, че родителите са владели имотите за своите деца, решението съответства на приеманото в практиката на ВКС, че е възможно родителят да владее имота за малолетното си дете, ако правото на собственост принадлежи на трето лице (напр. решение № 1220/02.12.2008 г. по гр. д. № 4730/2007 г., І г. о.). Третият въпрос е изцяло неотносим към решаващите съображения, изложени от Софийски апелативен съд, не е обсъждан от него и няма значение за изхода на спора, доколкото констативният нотариален акт не създава права, а само установява такива. Изводите на въззивния съд за отхвърляне на исковете са основани на преценка на събраните по делото доказателства за наличието на осъществявано владение по чл. 79, ал. 1 ЗС. Изцяло неотносим е и последният въпрос. В преобладаващата се част изложените от Х. доводи представляват оплаквания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, които не подлежат на разглеждане в настоящото производство, а могат да бъдат обсъдени едва след допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Същевременно решението е валидно и допустимо. Същото не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. По касационната жалба срещу решение № 10010 от 14.02.2023 г. по гр. д. № 5460/2018 г. на Софийски апелативен съд: Това решение също е валидно и допустимо. Първите четири въпроса не са съобразени с предмета на решение № 10010 от 14.02.2023 г. и с изложените от въззивния съд съображения, с които същият е обосновал извода си за наличие на очевидна фактическа грешка в основното му решение, поради което са изцяло ирелевантни. Същите имат отношение към решение № 10098 от 24.11.2022 г., атакувано с предходната касационна жалба. Както се приема непротиворечиво в практиката на ВКС, предмет на преценка при постановяване на решение, с което съдът се произнася по подадена молба за поправка на очевидна фактическа грешка, не е основателността на предявения иск (доколкото по реда на чл. 247 ГПК съдът не разполага с правомощието да се произнася по съществото на спора). Съдът в производство по чл. 247 ГПК следва да съпостави действителната воля, изразена в основното решение с диспозитива на същото, т. е. само да констатира вече направените изводи по основателността на иска, но не и да проверява тяхната правилност. Силата на пресъдено нещо на това решение касае наличието на несъответствие между действителната воля на съда и изразената в диспозитива на основното решение, поради което и правният интерес от обжалването на такова решение се обуславя не от диспозитива на основното решение, т. е. от крайния изход на спора, основан на изводите на съда за основателността на иска, а от правните последици на самата поправка, значението й за процесуалните отношения между страните и изразените от тях становища досежно наличието на предпоставките за поправка на очевидна фактическа грешка. Последният въпрос е формулиран изцяло според защитната теза на жалбоподателите, която обаче не намира подкрепа от делото. В случая действително е налице допусната очевидна фактическа грешка, изразяваща се в несъответствие между изложените от Софийски апелативен съд мотиви и постановения диспозитив – въпреки че е посочил, че предвид неоснователността на претенциите по чл. 108 ЗС, следва да отмени първоинстанционното решение и да постанови ново за отхвърляне на исковете, въззивният съдебен състав не е постановил отхвърлителен диспозитив. Тази грешка е отстранена с решението по чл. 247 ГПК, като това може да стане и служебно, по почин на самия съд. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване. По частната жалба, инкорпорирана в касационна жалба № 10010 от 14.02.2023 г.: Частната жалба е неоснователна. С решението си № 10098 от 24.11.2022 г., поправено по реда на чл. 247 ГПК, Софийски апелативен съд е осъдил Е. Х. и В. Х. да заплатят на Д. Д. С. и Р. И. Б. направените разноски за първата инстанция в размер на 8400 лв. и за въззивната инстанция в размер на 4824 лв., както и да заплатят на Д. Д. С. и С. Д. С. разноски за първата инстанция в размер на 9665 лв. и за втората инстанция в размер на 4194 лв. Относно така присъдените суми е намерил за неоснователно направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, като е посочил, че то е в минимален размер по Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Настоящият съд намира, че присъдените суми за адвокатско възнаграждение не са прекомерни, предвид предявените искове, защитавания материален интерес (данъчната оценка на процесния апартамент възлиза на 164 773.80 лв.) и фактическата и правна сложност на делото. Това обуславя потвърждаване на определението на въззивния съд, постановено по реда на чл. 248 ГПК. Тъй като по частната жалба не е внесена дължимата държавна такса в размер на 15 лв., същата следва да бъде присъдена на ВКС на основание чл. 77 ГПК. Ответниците по касационните жалби имат право на направените разноски по депозираните от тях отговори. За депозирания отговор на касационната жалба срещу основното въззивно решение Р. Б.-С. и Д. Д. С. са договорили и заплатили, всеки един от тях, адвокатско възнаграждение в размер на 8500 лв., което следва да им бъде присъдено от ВКС. За подадения отговор на същата касационна жалба С. С. има право на заплащане на договореното и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 13 485.60 лв. За подадения от името на Д. Д. С. отговор е договорено адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, като настоящият съдебен състав намира, че на процесуалния му представител следва да бъде присъдено възнаграждение в размер на 2500 лв. За подадените отговори на касационната жалба срещу решението по чл. 247 ГПК, на процесуалните представители на всеки един от ответниците по жалбата следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 500 лв. Във връзка с дължимите по делото разноски, следва да се отбележи, че при служебното определяне на адвокатското възнаграждение по чл. 38 ЗА съдът не е обвързан от посочените от процесуалните представители на страните суми. Същевременно, по силата на решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22, задължително за всички съдилища на основание чл. 633 ГПК, настоящият национален съд не следва да прилага Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, респ. предвидените в нея минимални размери на възнагражденията. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда. Тези размери подлежат на преценка от съда с оглед цената на предоставените услуги, като същият следва да съобрази естеството на спора, защитавания интерес, вида и количеството на извършената работа, и преди всичко - фактическата и правна сложност на делото. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,