Определение № 1060 от 05.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 905/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по процесуално допустима касационна жалба, подадена от О. Б. П. чрез адвокат Т. М. от АК – Ш. срещу въззивно Решение № 276 от 07.11.2024 г. по в.гр.д.№ 356/2024 г. на Окръжен съд – гр. Монтана. Ответникът по касация Я. Б. П. е депозирал отговор чрез адвокат Д. Ц. от АК - М.. Поддържа, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, както и че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски. По наличието на основания за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Второ г.о., намира следното: С атакуваното въззивно решение е обезсилено Решение № 21 от 19.02.2024 г., постановено по гр.д.№ 507/2022 г. по описа на Районен съд - гр. Берковица, в частта, в която е отхвърлено искане по чл. 537, ал. 2 ГПК за отмяна на констативен Нотариален акт № 113, том II, рег.№ 2567, д.№ 275/2021 г. на нотариус Е. П., с рег.№ * и с район на действие Районен съд-гр. Берковица, като недопустимо. Решението на РС - Берковица е потвърдено в частта, в която е отхвърлен положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1, предл. 2 ГПК за признаване за установено по отношение на Я. Б. П., че О. Б. П. е собственик по наследство, оставено от Б. П. П., на ⅓ ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на [населено място], Община В., област М., с адрес на ПИ: [населено място], [улица], с площ от 428 кв.м., за ниско застрояване (до 10 м), номер по предходен план *, квартал 91, парцел *, при описани съседи, както и ⅓ ид.ч. от намиращата се в имота еднофамилна жилищна сграда с идентификатор ****. Установено е, че страните по делото са еднокръвни братя – синове на Б. П. П., починал на 21.06.2000 г. Със съдебно-спогодителен протокол от 12.10.1976 г. по гр.д.№ 337/1976 г. на Берковски районен съд в дял на баща им е поставeн парцел ***, кв. 42 по плана на [населено място], М. окръг, целият от около 360 кв.м. („майка место и придаваемо по регулация“). На Б. П. П. е издадено строително разрешение № 77 от 30.09.1977 г. за построяване на жилищна сграда върху 97 кв.м. на собственото място. По делото не е установен с точност началният момент, в който е започнало строителството на тази жилищна сграда. Въз основа на част от показанията на свидетеля Р. П., данъчна декларация на Б. П. на 31.03.1998 г., декларация на Б. Б. П. от 04.07.2000 г., част от показанията на свидетеля Н. П. и показанията на свидетелите С. Д. и З. С. съдът е приел, че строежът на къщата е започнал през осемдесетте години; основно участие в строежа има бащата Б. П. и спорадично такова Я. П. и Б. П.; два етажа от къщата са изградени от бащата, а третият етаж и покривът са направени след смъртта на баща им от Я. П. и Б. П. (преди смъртта на последния на 11.01.2006 г.); категорично в строежа на къщата не е участвал О. П., тъй като той от малък не е присъствал там. Към настоящия момент сградата все още представлява груб строеж. С н.а.№ 113 от 08.06.2021 г., том II, рег.№ 2567, нот.д.№ 275/2021 г. Я. Б. П. е признат за собственик на основание давностно владение на процесните ПИ с идентификатор *** и намиращата се в него сграда. Не е спорно по делото, а и съгласно издадено от община Вършец удостоверение, имот № 12961.424.316 по КККР на [населено място] е идентичен с УПИ *-* в кв. 91, по действащия регулационен план на [населено място], одобрен със Заповед № РД-02-14-93/1986 г. и с имота, описан в н.а.№ 134, том I, д.№ 418/1969 г., н.а.№ 196, том I, д.№ 289/1974 г. за придаваемо по регулация място и Протокол по гр.д.№ 337/1976 г. на Берковски районен съд. Бащата Б. П. П. е починал на 21.06.2000 г. и е оставил като наследници по закон тримата си синове: О. Б. П., Я. Б. П., и починалият на 11.01.2006 г. Б. Б. П.. Б. е неженен и без деца и е наследен от майка си Л. К. П., починала на 01.10.2011 г., която от своя страна е наследена от децата й Я. Б. П. и А. В. С.. От това следва, че от процесните имот и сграда по наследство за О. Б. П. се полага ⅓, за Я. Б. П. - ⅓ и още ⅙ след смъртта на Л. К. П., както и ⅙ за дъщерята на Л. К. П. - А. В. С.. Въззивният съд е посочил, че снабдяването с констативен нотариален акт за собственост по давност само по себе си не представлява действие, изразяващо промяна в намерението, с което се упражнява фактическата власт, тъй като такава промяна следва да е демонстрирана по отношение на съсобственика, а не на трети лица. Прието е за необходимо в случая да се изследва въпросът налице ли е отблъскване на владението и демонстриране на промяната на намерението на Я. П. да владее за себе си и ⅓ ид.ч. на О. П.. Въззивният съд е приел за установено по делото, че приживе наследодателят Б. П. е изразил воля в устна форма след неговата смърт процесните поземлен имот и сграда да останат на синовете му Б. П. и Я. П.. Този извод е формиран в резултат на показанията на свидетелите Н. П., пред който Б. П. е заявил, че за Я. и Б. ще остане къщата, а за О. П. казал, че е взел апартамент и дял от къщата не трябва да търси. Къщата обаче не е довършена към датата на смъртта на Б. П., тъй като е била само на два етажа, поради което той не е успял да прехвърли нея и земята, върху която е построена на другите си двама сина - Б. П. и Я. П.. ОС се е позовал на практика на ВКС (Решение № 166 от 13.03.2024 г. по гр.д.№ 3950/2022 г. на ВКС, I г.о.), според която изявлението на наследодателя след неговата смърт имотът да остане само на определени лица, които са и негови низходящи, не винаги е без правно значение. За да е значима изразена в този смисъл воля, тя трябва да бъде последвана от предприемане на действия след откриване на наследството по установяване на самостоятелна фактическа власт от лицето, за което направеното от наследодателя изявление се отнася. Тези действия следва да включват уведомяване на останалите наследници за наличие на намерение за своене на техните идеални части от имота. Установяването на самостоятелна фактическа власт на основание, изключващо владението на останалите наследници, с оглед тълкуването, дадено в ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК на ВКС, се основава на намерението за своене на наследника, а не на намерението на наследодателя и изразено от последния желание имотът да остане само за някой от неговите низходящи, което не е обективирано по начин да породи правни последици, свързани с преминаване на правото на собственост върху имота в патримониума на тези лица. Такъв е и настоящият случай предвид това, че тази воля на Б. П. не е извършена в предвидената от закона форма за действителност. Въпрос на конкретна преценка на доказателствата по делото е кога има изразена воля на съсобственик да присвои владението на останалите съсобственици и кога тази воля е достигнала до знанието на другите съсобственици. След обсъждане на изявления, направени от свидетелите С. Д., Р. П., З. С. и Н. П., съдът е приел, че след смъртта на Б. П. през 2006 г. ключ от процесния имот има единствено Я. П.. Той не живее в къщата, но я посещава. С оглед установената в чл. 69 ЗС презумпция и при липсата на доказателства фактическата власт да е била упражнявана за другиго, следва да се приеме за установено, че фактическата власт е била упражнявана от Я. П. с намерение за придобиване на собствеността на идеалната част на ищеца с произтичащата от това неоснователност на иска за собствеността на 1/3 ид.част от терена и сградата. В изложение към касационната жалба се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по конкретно поставени въпроси, както и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. С оглед изложените от въззивния съд мотиви, настоящият състав на ВКС намира, че въпросът в т. 5 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК „Достатъчна ли е единствено липсата на доказателства фактическата власт да е била упражнявана и за другия съсобственик, за да се приеме за установено, че същата е била упражнявана с намерение за придобиване на спорната идеална част по давност ?“ удовлетворява изискванията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК на ВКС и Решение № 381 от 25.10.2010 г. по гр.д.№ 37/2010 г. на ВКС, ІІ г.о. При допускане на касационното обжалване касаторът дължи внасяне на пропорционална държавна такса, която в случая възлиза на сумата 23,66 евро (равностойност на 46,27 лв.). По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Второ отделение на Гражданската колегия