Определение № 655 от 19.08.2022 г. на ВКС по гр. д. № 173/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 15 693/10.09.2021 година, подадена от С. Л. Т., срещу решение № 683/22.06.2021 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, ХІІ-ти състав, постановено по гр. д. № 3403/2020 година. С въззивното си решение Софийският апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение № 5782/29.07.2018 година на Софийски градски съд, гражданска колегия, І-1во гражданско отделение, 13-ти състав, постановено по гр. д. № 15 815/2017 година, с което по предявен от П. И. П. и Л. Ц. П. срещу С. Л. Т. иск с правно основание чл. 87, ал. 3, във връзка с чл. 189, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД е развален сключения на 06.12.2012 година за продажба, обективиран в нотариален акт № 93, т. І, рег. № 11 590, дело № 87/2012 година на С. Д.-нотариус с район на действие района на Софийския районен съд, вписана под № 399 в регистъра на Нотариалната камара, по силата на който С. Л. Т., действаща чрез пълномощника си Р. И. М., продала на П. И. П. жилище, представляващо самостоятелен имот с идентификатор № 68134.107.63.1.8 по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед № РД-18-33/15.06.2010 година на Изпълнителния директор на АГКК [населено място], намиращо се в [населено място], [улица], заедно с 1/2 идеална част от зимнично помещение и таван, като С. Л. Т. е осъдена, на основание чл. 189, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД, да заплати на П. И. П. и Л. Ц. П. сумите от 30 000.00 лева, представляващи платената от тях продажна цена по разваления договор и сумата от 1952.79 лева, представляваща направените по сключването на договора разноски, заедно със законната лихва върху тези суми, считано от датата на предявяване на ска 05.12.2017 година, до окончателното им заплащане, а на основание чл.191, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД сумата от 7411.04 лева, представляващи направени разноски в производството по гр. № 4508/2013 година по описа на Софийски градски съд, гражданска колегия, І-18 състав. В подадената от С. Л. Т. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените срещу Т. от П. И. П. и Л. Ц. П. искове да бъдат отхвърлени. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Ответниците по касационната жалба П. И. П. и Л. Ц. П. са подали отговор с вх. № 23 056/17.12.2021 година, с който са изразили становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 683/22.06.2021 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, ХІІ-ти състав, постановено по гр. д. № 3403/2020 година и такова не следва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорват като неоснователна с искане за оставянето й без уважение и потвърждаване на атакуваното с нея решение в обжалваната му част. С. Л. Т. е била уведомена за обжалваното решение на 11.08.2021 година, като подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 15 693/10.09.2021 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателката в подаденото от нея изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд е приел, че на 06.12.2012 година бил сключен договор за продажба, обективиран в нотариален акт № 93, т. І, рег. № 11 590, дело № 87/2012 година на С. Д.-нотариус с район на действие района на Софийския районен съд, вписана под № 399 в регистъра на Нотариалната камара, по силата на който С. Л. Т., действаща чрез пълномощника си Р. И. М., продала на П. И. П. жилище, представляващо самостоятелен имот с идентификатор № 68134.107.63.1.8, намиращо се в [населено място], [улица], заедно с 1/2 идеална част от зимнично помещение и таван за сумата от 30 000.00 лева. Договорът бил сключен по време на брака на П. с Л. Ц. П., поради което имота бил придобит в условията на съпружеска имуществена общност. С. Л. Т. била придобила собствеността на имота въз основа на договор за продажба от 02.09.2008 година, обективиран в нотариален акт № 5, т. V, рег. № 23 496, дело № 746/2008 година на М. З.-помощник нотариус по заместване при Ц. С.-нотариус с район на действие, района на Софийския районен съд, вписана под № 030 в регистъра на Нотариалната камара, сключен с М. К. М.. С влязло в сила решение № 17 946/03.11.2014 година на Софийски градски съд, гражданска колегия, І-18 състав, постановено по гр. д. № 4508/2013 година била прогласена нищожността на договора от 02.09.2008 година, сключен между М. К. М. и С. Л. Т., като било признато по отношение на Т., П. И. П. и Л. Ц. П., че М. била собственик на имота. Разпоредбата на чл. 183 от ЗЗД предвиждала, че с договора за продажба продавачът се задължавал да прехвърли на купувача собствеността на една вещ или друго право срещу цена, която купувачът се задължавал да му заплати. Продавачът отговарял, ако трети лица имали право на собственост или други права по отношение на вещта, които можели да се противопоставят на купувача, освен ако последният бил знаел за това. В конкретния случай С. Л. Т. не притежавала правото на собственост върху имота, който била прехвърлила на П. И. П. и Л. Ц. П., а последните били съдебно отстранени по предявен от действителния собственик петиторен иск, който бил уважен с влязло в законна сила решение. Между страните не било спорно, че П. И. П. и Л. Ц. П. били добросъвестни към момента на сключване на договора за продажба с С. Л. Т.-не били знаели за правата върху имота на трети лица, поради които имали право да развалят договора за продажба и да претендират заплащането на: всички разноски по договора, които били заплатени от тях; всички други вреди-извън тези разноски, които били претърпели от съдебното отстранение. Във въззивната жалба на Т. нямало направени конкретни оплаквания относно неправилността на първоинстанционното решение в частта, в която бил уважен предявения иск за разваляне на сключения между страните договор за продажба. От представените по делото доказателства се установявало, че било налице пълно неизпълнение на задължението на продавача, което давало правото на купувачите да претендират неговото разваляне по съдебен ред. Предявеният с правно основание чл. 87, ал. 3 от ЗЗД иск бил основателен и следвало да бъде уважен. Въззивният съд е изложил мотиви, че Пейчеви имали правото да претендират връщане на платената по договора продажна цена, както и платените от тях разноски по изповядване на сделката по нотариален ред. Установено било, че за придобиване на имота купувачите били платили сумата от 30 000.00 лева, която следвало да бъде заплатена от насрещната страна. Същото се отнасяло и за разходите по сключване на договора, които възлизали на 1952.79 лева, както и разноските, които били платени в производството по гр. д. № 4508/2013 година по описа на Софийски градски съд. Неоснователни били направените във въззивната жалба на Т. оплаквания. Основното оплакване било за нарушено право на защита и предубеденост на съда, който не бил отложил първото по делото открито съдебно заседание и не й бил предоставил възможността да упълномощи нов процесуален представител. По делото било установено, че Т. била уведомена за датата на първото по делото съдебно заседание на 22.10.2018 година, като заседанието следвало да се проведе след около пет месеца. Т. била разполага с достатъчно време да оттегли представителната власт на упълномощения от нея адвокат и да упълномощи друг такъв, а не да предприема действието два дни преди заседанието.Не била установена невъзможността Т. да се яви лично, тъй като твърдението за неотложен ангажимент, явяващ се внезапно препятствие по смисъла на чл. 142, ал. 2 от ГПК, било останало недоказано. Отделно от това не се установявало, че отказът на първоинстанционният съд да уважи искането бил довел до ограничаване правото на защита на Т..От съдържанието на отговора на исковата молба било видно, че тя не била направила доказателствени искания, а искания за спиране на производството по делото и конституирането на трети лица-помагачи.С определения от 14.03.2019 година, постановени в открито съдебно заседание първоинстанционният съд бил оставил без уважение и двете процесуални искания.Отказът на съда да спре производството по делото поради наличието на друг преюдициален спор не подлежал на обжалване, а този да за конституирането на трето лице помагач подлежал на въззивно обжалване. С. Л. Т. не била възползвала от правото си да обжалва това определение. Налице били основания за уважаване на иска за връщане на платената продажна цена. В нотариален акт № 93, т. І, рег. № 11 590, дело № 87/2012 година на С. Д.-нотариус с район на действие района на Софийския районен съд, вписана под № 399 в регистъра на Нотариалната камара, било отразено изявлението на С. Л. Т., че била получила изцяло уговорената продажна цена от 30 000.00 лева, като плащането било извършено по банков път преди сключването на договора. Това изявление не представлявало част от съдържанието на договора, а представлявало признание на страната на факта на изпълнение на задължението на насрещната страна. Извънсъдебното признание имало същата доказателствена стойност като съдебното признание. Оспорването на съдържанието на това изявление, което обвързвало страната и задължавало съда да го вземе предвид, не можело да се осъществи чрез свидетелски показания, с изключение на случая, в който имало опорочаване на изявлението на страната, която го била направила, а с всички останали доказателствени средства. Съобразно общите правила за разпределение на доказателствената тежест оспорващата страна следвало да проведе обратно доказване, което я било задължавало да опровергае признанието, че била получила плащане по банков път-лично или чрез пълномощника си Р. И. М., който разполагал с нужната представителна власт да приема изпълнението. Това в случая не било направено. Неоснователни били оплакванията, че представените две платежни нареждания не можели да установят в условията на пълно доказване твърдението за извършените от Пейчеви плащания. Безспорно било, че само доказателствата, които установявали заверяването на сметката на кредитора удостоверявали по безспорен начин твърдяното плащане, но доказателственият извод на въззивният съд се основавал на извънсъдебното признание на страната. В отговора на исковата молба не били направени никакви възражения, които касаели исковете за осъждане на Т. да заплати разходите по сключване на договора и разноските по съдебното производство, което било водено срещу тях от действителния собственик на имота, поради което следвало да се приеме, че представените доказателства установявали тяхното извършване. Предявените искове били основателни и следва да бъдат изцяло уважени. С обжалваното решение е било потвърдено и определение № 100/03.012020 година на Софийски градски съд, гражданска колегия, І-1во гражданско отделение, 13-ти състав, постановено по гр. д. № 15 815/2017 година, с което е оставена без уважение молбата на С. Л. Т. от 17.09.2019 година, за изменение на постановеното по същото дело решение № 5782/29.07.2018 година в частта му относно разноските. Посочено е, че присъдените в полза на П. И. П. и Л. Ц. П. разноски за първоинстанционното производство не били прекомерни, а били съобразени с цената на всеки един от четирите обективно съединени иска, по всеки един от които се дължало отделно възнаграждение, както и с обстоятелството, че между всеки един от ищците и процесуалния им представител се сключвал отделен договор за правна защита и съдействие. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. Л. Т. е поискала да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Софийския апелативен съд по въпросите за това основание ли е за отлагане на делото за друга дата невъзможността на една от страните да се яви лично за вземане на участие в открито съдебно заседание поради наличие на препятствие, което страната не може да отстрани, изразяващо се в отсъствието й от пределите на страната и предвид, че страната не е представлявана от пълномощник в деня на съдебното заседание, при положение, че това обстоятелство е предварително заявено по делото с нарочна писмена молба с приложени към нея доказателства, установяващи обективната невъзможност на страната да вземе участие по делото, с която молба изрично е направено искане да не се дава ход на делото в отсъствието на страната; за това представлява ли злоупотреба с процесуални права, когато страната е оттеглила пълномощията на пълномощника си непосредствено преди съдебното заседание при разминаване на линията на защита и обвързана ли е страната със срок, в който да направи оттеглянето на пълномощията на своя процесуален представител; за това при оставяне без уважение на искане по чл. 219, ал. 1 от ГПК длъжен ли е съдът да изпрати препис от протокола на страната поискала конституирането на третото лице помагач, доколкото същото определение подлежи на обжалване, когато страната поискала привличането не се е явила в съдебното заседание; за това представлява ли неизпращането на определение за оставянето без уважение на искане за конституиране на трето лице помагач лишаване от право на инстанция (обжалване); за това представлява ли нищожност на решението когато член/членове на състава са участвали в разглеждане на делото в друга инстанция и кога и при какви обстоятелства следва да се направи отвод; за това представлява ли съществено процесуално нарушение, когато на страната е дадена възможност за писмена защита по чл. 149, ал. 3 от ГПК и е представена писмена защита по делото, но в мотивите на съдебното решение същата не е обсъдена, не е взета предвид и не са дадени отговори на изложените в писмената защита аргументи и доводи на страната; налице ли е необоснованост на решението, изводите в което са формирани без да бъде обсъден в цялост, представеният и приобщен по делото доказателствен материал и направените оспорвания и възражения, както това обстоятелство представлява ли нарушение на чл. 12 от ГПК; за това за приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва ли да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, възраженията и оспорванията на страните и длъжен ли е да прецени всички доказателства по делото, които са от значение за спора, както и доводите на страните; за това следва ли съобразно задължението по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК мотивите на решението на въззивния съд да съдържат изложение и обсъждане на всички доводи и възражения на страните, както и изрични и ясни мотиви защо съдът счита, че доводите и възраженията на страните за неоснователни, може ли съдът да постанови решението си само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и без да изложи съображения защо приема едни, а не приема други, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, на кои не, кои възприема и кои не; за това при задраскване и/или нанесени корекции върху договор за правна защита и съдействие, то същият следва ли да се счита за анулиран или невалиден и да не може да служи като доказателство за присъждане на разноски и за това при наличие на повече от един осъдителен иск, но претендирана обща сума, то как следва да се определя дължимото адвокатско възнаграждение по Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Твърди се, че по отношение на така поставените въпроси са налице допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. Л. Т. цитира съдебна практика на ВКС, с която според нея въззивното решение на Софийския апелативен съд влиза в противоречие. Последният от посочените по-горе въпроси не обуславя допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Не може с няколко осъдителни иска да бъде претендирана една обща сума. С всеки един от тези искове се претендира конкретна сума, като в този случай размера на адвокатското възнаграждение се определя по реда на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1/09.07.2004 година за минималните размери на адвокатските възнаграждения, т. е. за всеки един иск поотделно, а не с оглед на общия сбор от сумите по всички искове. Разпоредбата е ясна и не се нуждае от тълкуване, поради което по този въпрос не е налице предвидената в чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК допълнителна предпоставка за допускане на касационно обжалване, както твърди С. Л. Т.. Това се отнася и до въпроса свързан с доказателствената сила на договора за правна защита и съдействие, в който има задраскване и/или са нанесени корекции. Съставът на Софийския апелативен съд е съобразил установената практика, че извършените в документа корекции, добавки или зачертавания не го лишават автоматично от доказателствена сила, като съдът го преценява с оглед на всички доказателства по делото (чл. 178, ал. 2 от ГПК). Първите два от поставените от С. Л. Т., в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, въпроси също не обуславят допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Същите по съществото си представляват оспорване на фактическите изводи на въззивния съд относно това дали са били налице особени непредвидени обстоятелства, които да представляват пречка С. Л. Т. да се яви в насроченото съдебно заседание. Въпросът предполага съществуването на такива, което обаче е отречено от въззивния съд. В този смисъл преценката за това налице ли са предпоставките за допускане на касационно обжалване по първия въпрос предполага касационният съд да извърши проверка на правилността на фактическите и правни изводи на въззивния съд, което съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС не може да бъде направено на този етап на производството. Това от своя страна води до това, че така поставения въпрос не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, за допускане на касационно обжалване, съгласно дадените с цитираното ТР указания. Това се отнася и до втория въпрос, доколкото само въз основа на посочените в него обстоятелства не може да бъде даден отговор налице ли е злоупотреба с процесуални права или не, а ще трябва да се преценяват и останалите факти и обстоятелства по делото. Не представляват основание за допускане на касационното обжалване и въпросите свързани с приложението на чл. 219, ал. 1 от ГПК, тъй като при положение, че не е връчен препис от подлежащия на обжалване съдебен акт, то за страната не е започнал да тече срок за обжалване и правото може да бъде упражнено по всяко едно време, считано от момента, в който страната е узнала за акта. Въпрос на преценка на самата страна е дали да се възползва от правото на жалба или не. В случая С. Л. Т. е узнала за постановеното от съда определение, с което е отказано исканото от нея привличане на трето лице помагач, но не е обжалвала същото, а правилността на това определение не може да бъде проверявана в касационното производство. Самият отказ да бъде привлечено трето лице помагач не прави постановеното по спора решение нито нищожно, нито недопустимо, нито пък задължително неправилно. Поради това тези въпроси не представляват общо основание за допускане на касационното обжалване, а и по отношение на тях не е обоснована допълнителната предпоставка за това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, която се твърди от Т.. Петият въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК също не представлява основание за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, предвид наличието на установена съдебна практика, че в този случай постановеното решение не е нищожно. Още повече, че въпросът не е поставен във връзка с данните по делото. Членове на въззивният съдебен състав не са ,участвали в производството по делото пред първоинстанционния съд, а в производството, по което е постановено решение № 17 946/03.11.2014 година на Софийски градски съд, гражданска колегия, І-18 състав, постановено по гр. д. № 4508/2013 година, което е с различен предмет от настоящето производство и не обосновава предпоставки за отвод. Останалите четири въпроса от изложението на С. Л. Т. по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се припокриват, но също както и останалите не обуславят допускането на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. При постановяване на решението си въззивният съд е съобразил задълженията си, установените от закона и съдебната практика, че при постановяване на решението си съдът е длъжен да обсъди всички доказателства и доводи на страните поотделно и в тяхната съвкупност и не може да основе решението си само на избрани от него доказателства, твърдения и доводи, без да изложи съображения защо отхвърля част от тях като неоснователни. В раздел I, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 година изрично е посочено, че всяко решение трябва да бъде мотивирано, като мотивите трябва да съдържат най-кратко указание за спора, както и това какво е приел съда по отношение на фактите по този спор, като се посочи след обсъждане и преценка на кои доказателства е стигнал до този извод. Изрично е посочено, че при наличие на противоречиви доказателства съдът е задължен да изложи мотиви, за това кои приема и кои отхвърля като посочи причините за това. На последно място мотивите към съдебното решение трябва да съдържат преценката на съда за установените факти и приложението на закона към тях. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27.12.1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10.11.1985 година. При липсата на такива мотиви горната инстанция може да провери решението, ако доказателствата не са противоречиви и установяват признатото субективно право. За такова е признато и положението когато съдът не е дал квалификация на правото, но правните му изводи кореспондират на закона или не е посочил доказателствата, на които е основал фактическите си констатации и изводи, но те ги обосновават. Мотивите към съдебното решение отразяват решаващата дейност на съда и начина, по който той е формирал изразената в решението си воля по съществото на спора. Освен, че са източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, мотивите дават възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и са средство за защита на правата и интересите на страните производството. От тях се черпи информацията за това дали съдът е спазил задължението си по чл. 235, ал. 2 от ГПК, а именно да установи правно релевантните за спора факти като ги подведе под приложимата за същите правна норма и оттам да направи извод за начина, по който последиците от нея се прилагат по отношение на спорното право. Установяването на релевантните за спорното право факти се извършва чрез обсъждане и преценка на събраните по делото доказателства като разпоредбата на чл. 12 от ГПК задължава съда да обсъди всички надлежно събрани по делото доказателства, които са релевантни за спорното право. Съдът е задължен да обсъди всички събрани по делото доказателства както поотделно, така и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, а не избирателно само някои от тях. При това обсъждане съдът е длъжен да посочи, кои факти приема за установени и кои не, както и въз основа на кои доказателства е достигнал да този извод. При наличието на противоречиви доказателства съдът трябва да посочи, кои от тях и защо приема за достоверни и защо, и кои не. Съгласно разпоредбата на чл. 153 от ГПК съдът извършва преценка на събраните по делото доказателства, доколкото те се отнасят до спорните факти от значение за решаване на делото и връзките между тях. Тези факти не могат да бъдат въвеждани в предмета на спора от съда, а по силата на чл. 6, ал. 2 и чл. 8, ал. 2 от ГПК се сочат от страните по делото, като това правило се отнася не само до фактите, но и до правните възражения, които са от значение за спорното право. Именно след установяването на тези факти и възражения въз основа на обсъждането на събраните по делото доказателства съдът е длъжен да се произнесе с решението си за съществуването на спорното право. При това по силата на чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК съдът е задължен да установи действителното състояние на спорното право, такова каквото е към момента на съдебното заседание, в което е даден ход на устните състезания. Затова, при постановяването на решението си, той е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 и ал. 3 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора и за това, че даден факт или възражение, който е въведен в предмета на спора, няма да бъде преклудиран от силата на присъдено нещо на постановено по делото решение, в случай че не е бил обсъден от съда. Затова съдът е длъжен при постановяване на решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните, които са от значение за съществуването или не на спорното правоотношение. Неизпълнението на това задължение, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението. Както се посочи съставът на Софийския апелативен съд се е съобразил с така установената практика, като при постановяване на решението си е обсъдил всички събрани по делото доказателства, както поотделно, така и в тяхната съвкупност, без да игнорира някои от тях. Въз основа на тази преценка е посочено, кои от сочените от страните факти, твърдения и доводи се приемат за доказани и кои не, като са посочени и причините за това, както и за това защо се дава вяра на едни от противоречивите доказателства, а на други не. В мотивите към решението е даден отговор на всички релевантни за спора доводи и твърдения на страните, като е съобразено и това, че с писмената защита по чл. 149, ал. 3 от ГПК не могат да се навеждат нови факти или на де правят нови доводи, твърдения и възражения, а също така и нови доказателствени искания, а следва да бъдат обсъждани само вече наличните по делото такива. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 683/22.06.2021 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, ХІІ-ти състав, постановено по гр. д. № 3403/2020 година, по подадената срещу него от С. Л. Т., касационна жалба с вх. № 15 693/10.09.2021 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото С. Л. Т. ще трябва да заплати на П. И. П. и Л. Ц. П. сумата от 2000.00 лева направени разноски за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение