Определение № 2787 от 02.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 749/2025 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на И. Н. И., чрез адвокат К. Н. от АК – София, срещу решение № 1202/25.11.2024 г. по в. гр.д.№ 31/2024 г. на Апелативен съд София, с което се потвърждава решение от 06.10.2023 г. по гр.д.№ 2574/2019 г. на Софийски градски съд и е отхвърлен предявеният иск на И. Н. И. против А. Е. Ч. да се прогласи за нищожен сключеният между Г. Н. В. /поч. на 30.11.2017 г./ и А. Е. Ч. предварителен договор от 21.09.2017 г. за покупко-продажба на 82/100 идеални части от апартамент № *, на две нива „в груб строеж“ в [населено място],[жк], [жилищен адрес] и *, на * и * етаж, със застроена площ 258,80 кв.м, заедно с прилежащите му мазе № 17, 18 и 20, и съответните ид.части от общите части на вх.* и от правото на строеж на урегулирания поземлен имот, поради нарушаване на добрите нрави, на основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно, необосновано и постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон, а в изложение към жалбата се поддържа, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ГПК по въпросите: 1.„Следва ли преценката за нищожност на договор, поради накърняване на добрите нрави да обхваща в съвкупност всички обстоятелства, въведени от ищеца с предявяване на иска, които са от значение за изясняване на действителните отношения между страните? 2.„Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани доказателства? 3.„Нарушен ли е правният принцип на справедливост в предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, ако в договора е уговорена клауза за неустойка от продавача, превишаваща продажната цена на имота при отказ да го продаде, но не е предвидена неустойка за неизпълнение задължението на купувача да учреди право на ползване на продавача върху част от същия имот, който е единствен на продавача? Според касатора, първите два въпроса са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, а третия е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. От А. Е. Ч., чрез адвокат Т.Б., е подаден писмен отговор, с който оспорва доводите в касационната жалба, като счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и претендира разноски по чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че наследодателят на ищцата и ответника са сключили предварителен договор от 21.09.2017 г. за покупко-продажба на 82/100 идеални части от апартамент на две нива „в груб строеж“ в [населено място] срещу цена от 25 000 евро, платима на части - 10 000 евро задатък, а останалите 15 000 евро - при прехвърляне на правото на собственост с нотариален акт. Съдът е констатирал, че владението на имота се предава на купувача при подписване на договора, който се е задължил да подсигури безвъзмездно пожизнено и несмущавано ползване на 32/100 ид.части от същия имот за продавача. Срокът за нотариално оформяне на сделката е 05.12.2017 г., като страните са уговорили неустойка при виновно неизпълнение на продавача. Съдът е приел също, че И. Н. И. е единствен наследник по закон на продавача по предварителния договор Г. Н. В., поч. на 30.11.2017 г., но доводите за нарушаване на добрите нрави са несъстоятелни, тъй като неизпълнението на парично задължение или други уговорени клаузи не води автоматично до нищожност на целия договор. Според мотивите на съда, уговорките за подсигуряване на пожизнено право на ползване на част от имота, с което купувачът ограничава правото си на собственост, не може да се приеме, че е в разрез с общоприетите правила за добросъвестност и справедливост, а преустройствата и подобренията до изграждането на обекта през 2007 г /без акт за въвеждане в експлоатация/, имат значение за продажната цена в сключения предварителен договор, чиято стойност на грубите строителни работи е 108 032 лева. При тези данни, въззивната инстанция възприема крайните изводи на първоинстанционния съд, че не е налице нищожна сделка поради нарушаване на добрите нрави, с оглед на което искът по чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД е неоснователен. Настоящият състав на Върховния касационен съд, намира че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първия въпрос, следва ли преценката за нищожност на договор поради накърняване на добрите нрави да обхваща в съвкупност всички обстоятелства, въведени от ищеца с предявяване на иска. Въпросът преповтаря съображенията в касационната жалба /за несправедливо уговорена цена на продавания имот, умишлено ползвана непрецизна правна терминология, за да се заблуди продавача и за нарушаване на правните принципи на равнопоставеност и добросъвестност/ и в този смисъл представлява довод за неправилност на решението по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, по отношение на който касационната инстанция не може да се произнесе в хода на настоящото производство по чл.288 ГПК, а след поставяне на конкретен правен въпрос, който да определи рамките на произнасяне от касационната инстанция. В съдебната практика на ВКС - напр. решение № 452 от 25.06.2010 г. по гр.д.№ 4277/2008 г., І г.о. и решение № 119 от 22.03.2011 г. по гр.д.№ 485/2011 г., I г.о., е изяснено, че законодателят допуска цената на един недвижим имот при продажба да бъде по-ниска от данъчната оценка. Понятието "добри нрави" предполага известна еквивалентност на насрещните престации и само при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност на сделката. Противоречие с добрите нрави ще е налице, когато сделката противоречи на общо установените нравствено етични правила на морала. Значителната липса на еквивалентност в насрещните престации при двустранните договори може да се приеме за противоречие с добрите нрави само доколкото те са опредени като граница на свободата на договаряне, предвидена в чл.9 ЗЗД и от императивните разпоредби на закона. Преценката дали нееквивалентността е значителна следва да се извършва именно при съобразяване на преследваната от страните цел, т.е. удовлетворяване на значим допустим от закона интерес. В случая, изводите на въззивната инстанция, че не е налице противоречие с основните принципи в гражданския процес, относно задълженията на въззивния съд да обсъди всички обстоятелства при решаване на правния спор, са изцяло в съответствие с практиката на ВКС. Мотивите на съдебния акт отразяват решаващата дейност на въззивния съд, който е преценявал всички относими доводи и доказателства, въз основа на които са приети установените по делото фактически обстоятелства. Решението съдържа конкретните съображения по оплакванията във въззивната жалба, а направените във връзка с тях изводи са ясни, логично обосновани и в съответствие със съдебната практика на ВКС, формирана с т.19 та ТР № 1/04.01.2001г., ОСГК, в което се приема, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция и поради това въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. Вторият процесуалноправен въпрос, във връзка с правомощията на въззивния съд и задължението му да обсъди всички доказателства, като изложи мотиви по доводите на всяка от страните не обуславя допускане на касационно обжалване, тъй като е разрешен в съответствие със съдебната практика на ВС и ВКС, формирана с ППВС № 1/13.07.1953 г., ППВС № 1/10.11.1985 г. и ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г., ОСГТК, решение № 298/28.04.2010 г. по гр.д. № 3973/2008 г., ІV г.о., решение № 392/10.01.2012 г. по гр.д.№ 891/2010 г., І г.о. и др., в които се обобщава, че задълженията на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства произтича от разпоредбата на чл.121, ал.2 от Конституцията, съответно чл.5, чл.143, чл.154, чл.235 и чл.236 ГПК. Прието е също, че съгласно чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК съдът постановява решението си, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение и върху приетите за установени обстоятелства и в рамките на твърдените по делото факти, като всяка от страните носи тежестта на доказване на фактите, от които черпи изгодни за себе си последици. В случая, съдът е изложил съображения, които съдържат неговата преценка за правнорелевантните факти и доводите на страните, въведени в предмета на спора. В мотивите на обжалваното решение са изложени подробни аргументи относно фактическите обстоятелства, въз основа на които решаващият състав е достигнал до крайния извод за неоснователност на иска за нищожност на сключения предварителен договор поради противоречие с добрите нрави. Според въззивния съд, при преценката дали се нарушават общоприетите принципи за справедливост и добросъвестност са от значение не само отделните уговорки за насрещните задължения, вкл. неустойка при неизпълнение, но и други обстоятелства: предмет на продажбата са идеални части от обекта /в незавършен вид; задължението да бъде осигурено пожизнено право на ползване на продавача, както и извършените значителни подобрения в имота, т.е. не може да се приеме, че е налице несъразмерна тежест при насрещните задължения до степен на нищожност в хипотезата на чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД. В този смисъл, процесуалноправният въпрос не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, намерила израз в т.19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК и ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК, че въззивният съд е длъжен да се произнесе по заявените фактически основания, в рамките на заявения предмет на делото, като обсъди наведените във въззивната жалба доводи и направи самостоятелни изводи по фактическата страна на спора и приложението на закона, както е приел съдът в обжалваното решение. Предвид изложените съображения, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а след като съдебната практика е уеднаквена и липсват аргументи тя да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни разпоредби, във връзка с преценката на съда за спазване на принципа за справедливост, при твърдения за нееквивалентност в насрещните престации и договаряне в нарушение на добрите нрави, не може да се приеме, че поставеният въпрос по т.3 е в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. От А. Е. Ч., чрез адвокат Т.Б., са поискани разноски по чл.38, ал.1, т.2 ЗАдв., които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени в размер на 2460 лева. Воден от изложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение