Определение № 510 от 22.06.2018 г. на ВКС по гр. д. № 378/2018 г.

Производството е по чл. 288 ГПК и е образувано по касационна жалба на Втора специализирана акушеро- гинекологична болница за активно лечение [фирма]. В жалбата се излагат доводи за недопустимост, необоснованост и неправилност на въззивното решение. Съответно на тези касационни основания, в приложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът подържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и поставя въпроси относно допустимостта на решението при присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за бъдещи вреди, както и въпроси за правилното тълкуване и приложение на процесуалните норми имащи значение за обезпечаване правилността на фактическите изводи- относно ограничения въззив, задължението на съда да обсъди доводите и прецени доказателствата в тяхната взаимовръзка, включително експертизите по делото, а при противоречие да допусне нова повторна или допълнителна експертиза, както и материалноправен въпрос във връзка с противоправността при предоставянето на медицински грижи и услуги. В срока за отговор ищцата е възразила срещу касационната жалба и изложението по чл. 280, ал.1 ГПК. Настоящият състав на ВКС намира, че не се установяват предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, във връзка с поставените въпроси в изложението. Не се констатира вероятна недопустимост, а по формулираните правни въпроси не е налице неправилно тълкуване и приложение на процесуалноправни и материалноправни норми. Липсват обстоятелства, квалифициращи решението като вероятно недопустимо поради това, че е присъдено обезщетение за неимуществени вреди, които ще настъпят. Обезщетението за неимуществени вреди обхваща всички болки страдания, които са настъпили и ще настъпят в бъдеще. Нов иск за вреди за същото увреждане може да се предяви само при ексцес (виж решение №1-2012-ІV ГО). При така даденото задължително разрешение не се установява твърдяната вероятна недопустимост на въззивното решение в частта, в която е присъдено обезщетение за болки и страдания, които ще настъпят в бъдеще. Не се установява неправилно тълкуване и приложение на материалния закон по въпроса за приложимостта на медицинския стандарт и противоправността при предоставянето на медицински грижи. Безспорно е, а има и постановена задължителна практика, че противоправността при предоставяне на медицински грижи се изразява в нарушение на Наредба за медицинските стандарти и/или Правилата за добра медицинска практика. В случая обаче към момента на раждането(2006г.) не е съществувал одобрен медицински стандарт за акушерство и гинекология (Наредбата за медицинските стандарти по акушерство и гинекология е приета през 2008г.), а Правила за добра медицинска практика по акушерство и гинекология няма изработени и до днес. По тази причина и поради липса на приложение на бланкетната разпоредба на чл. 80 от Закона за здравето, противоправността в случая се изразява в нарушение на норми с пряко действие, уреждащи правото на пациента на достъп до своевременна, достатъчна и качествена медицинска помощ (чл. 81, ал.2, т.1 З.) и правото на майката за осигуряване на безрисково раждане и право на достъп до здравни дейности, осигуряващи оптимално здравословно състояние на майката и плода, включващо активно медицинско наблюдение на бременността (чл. 127 ал.1 и ал.2, т.4 З.). Поради липсата на медицински стандарт към момента на раждането (2006г.), поставеният правен въпрос за необходимостта от посочване на нарушения медицински стандарт не е обуславящ и няма значение за делото. Освен това липсва и допълнителната предпоставка на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК- въззивният съд в случая не е тълкувал материалноправната норма в противоречие с практиката на ВКС, тъй като е приел, че за квалификацията на противоправността са от значение законовите критерии за качество, достатъчност и оптималност (най- благоприятните за плода и родилката здравни дейности) и е приложил правна норма с пряко, а не с бланкетно действие. Не се установява и несъответствие между задължителната практика на ВКС и тълкуването и прилагането на процесуални норми от въззивния съд относно въпросите за ограничения въззив и задължението на съда да обсъди доводите и прецени доказателствата в тяхната взаимовръзка, включително експертизите по делото, а при противоречие да допусне нова повторна или допълнителна експертиза. В случая правилата на ограниченият въззив (съдът е обвързан от посоченото в жалбата) не се прилагат, доколкото се касае за приложение на императивна материалноправна норма- чл.49ЗЗД във връзка с чл.45 ЗЗД (виж т.р.№1-2013- ОСГТК). В. съд е изложил изрични мотиви защо не възприема заключенията на единичната и тричленната СМЕ в частта, в която вещите лица са приели, че е нямало нужда от допълнителни изследвания за установяване на размерите на плода, както и за това, че водещият израждането медицински екип е допуснал грешка за определянето на най- благоприятният (по- малко рисков) вариант за плода и майката за родоразрешение. В. съд е констатирал липса на предпоставки за допускане на нова експертиза, тъй като е установил, че приетите по делото единична, комплексна и тричленна СМЕ са пълни, ясни и обосновани. В този смисъл поставените процесуални въпроси, съдържащи становището на страната, че въззивният съд е допуснал нарушение на процесуалните правила са неотносими и необуславящи, доколкото въззивният съд сторил обратното на твърдяното от касатора. В. съд е посочил в мотивите си изрично, че не възприема заключението на първоначалната единична и тричленната СМЕ в частта, в която е направен извод, че са липсвали абсолютни индикации за Цезарово сечение. Според съда такива индикации (относителни симптоми) са били налице и те са налагали Ц. сечение- това са били наднорменото тегло на родилката и едрия плод, обстоятелството, че при определянето на размерите на плода има отклонение от 10-15% при ехографското изследване, поради наднорменото тегло на родилката. А ехографското изследване е допълнителен метод, а не основен, какъвто е методът на Л., който не е бил направен. Посочените рискови фактори са налагали задължително провеждане на допълнително изследване, за да се установи дали не е налице несъответствие между размерите на плода и таза на жената. Според въззивния съд, медицинският екип водил раждането, не е оказал достатъчна и качествена медицинска помощ- не са били извършени достатъчно изследвания за определяне на размерите на плода (родил се е плод с 1кг. повече от очакваното, което е рисков фактор при плод над 4кг., особено когато е родено бебе от 4,6кг.), откъдето е било взето и грешно заключение за начина на извършване на раждането- по нормален път или с Цезарово сечение. Посочил е, че увреждането на плода по механичен начин по време на израждането поради грешка при определяне на начина на израждане не е добра медицинска практика, както и е обосновал, че съществуващият риск от увреждане при израждане чрез Цезарово сечение не изключва вината, доколкото добрата медицинска практика изисква предписването на Цезарово сечение в случай, когато раменния пояс на плода е по- голям от главата. В. съд е приел, че са налице всички факти от хипотезата на чл. 45 ЗЗД, както и че увреждането е било предвидимо и предотвратимо. Взел е предвид характера и начина на увреждане, интензитета и продължителността на физическите и емоционалните страдания, осакатяването и загрозяването, социалните условия и възрастта и е присъдил обезщетение в размер на 80000лв.. В производството по чл. 288 ГПК съдът не проверява обосноваността на въззивното решение и правилността на фактическите изводи и това може да бъде сторено едва когато бъде допуснато касационно обжалване по поставен обуславящ въпрос. В случая обаче, както се установи по- горе въззивният съд не е допуснал нарушение при тълкуването и прилагането на процесуалноправна и/или материалноправна норма във връзка с поставените въпроси в изложението, поради което съдът не може да извърши контрол върху обосноваността и правилността на фактическите изводи. Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по последния въпрос в изложението, по който се подържа основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, защото този въпрос не е обуславящ. Въпросът дали при избора за начин на раждане следва да се вземат предвид и рисковете при Ц. сечение, не е правен въпрос (не е въпрос по тълкуване на правна норма). Това е въпрос по обосноваността на въззивното решение, а именно дали въззивният съд е приел в случая, че е налице факт от хипотезата на чл. 127 ал.1 и ал.2, т.4 З.- взето ли е най- благоприятното решение за плода и майката при раждането. В случая въззивният съд е приел, че правото на майката за най- благоприятни здравни грижи е било нарушено и се е обосновал защо приема, че най- благоприятното родоразрешение е било Ц. сечение. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение: