Определение № 11 от 15.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2769/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от В. П. С., чрез адв. Ал. Л. против въззивно решение № 3622/19.06.2020 г., постановено от по гр. д. № 16144/2019 г. по описа на Софийски градски съд, в частта, с която след отмяна на решение № 543008/22.11.2018 г. по гр. д. № 44880/2018 г. на Софийски районен съд В. П. С. е осъден да заплати на М. К. А., на основание чл. 285 ЗЗД сумата от 5832,00 лв., представляваща разноски по договор за поръчка от 02.09.2010 г., изразяващи се в заплатени от ищеца продажна цена и нотариални такси по договор за покупко-продажба на недвижими имоти, сключен с нотариален акт № 70, т. ХІІ, н. д. № 1102/2012 г. на нотариус В. М.. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение в обжалваната част, иска се отмяната му и отхвърляне на предявения иск. В изложението на основанията за допускане до касационно обжалване касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението – основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Допустими ли са свидетелските показания относно доказването на предаване на суми по два договора за закупуване на недвижими имоти, които отделни договори са на стойност под 5000 лева, макар и сделките да са обективирани в един нотариален акт?” и 2. „При твърдение в исковата молба от страна на ищеца, че е заплатил с лични средства цената по сделка, при която той действа като пълномощник на доверителя /но и на лицето, с което договаря/ следва ли да докаже при условията на пълно и главно доказване, че тези средства са негови лични, а не дадени му от доверителя за изпълнение на поръчката?”. Твърди, че решението е постановено в противоречие с приетото в практиката на ВКС, обективирана в решение № 59/06.03.2014 г. по гр. д. № 4617/2013 г., IV г. о., решение № 98/20.05.2013 г. по гр. д. № 520/2012 г., IV г. о. и с практиката на съдилищата - решение № 225/28.10.2008 г. по гр. д. № 134/2008 г. на Великотърновски апелативен съд, както и, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касационната жалба – М. К. А., чрез адв. М. Л., в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. С обжалваното решение е обезсилено решение № 543008/22.11.2018 г. по гр. д. № 44880/2018 г. по описа на Софийски районен съд, в частта, с която е отхвърлено искането на М. К. А. срещу В. П. С. за заплащане на законна лихва върху главницата от 5832,00 лв. от подаване на исковата молба до окончателното заплащане; решението е отменено, в частта, с която е отхвърлен предявеният от М. К. А. срещу В. П. С. иск с правно основание чл. 285 ЗЗД за заплащане на сумата от 5832,00 лв., представляваща продажна цена на описаните в нот. акт № 70, т. ХІІ, рег. № 9440, н. д. № 1102 от 2012 г. имоти; В. П. С. е осъден да заплати на М. К. А., на основание чл. 285 ЗЗД сумата от 5832,00 лв., представляваща разноски по договор за поръчка от 02.09.2010 г., изразяващи се в заплатени от ищеца продажна цена и нот. такси по договор за покупко-продажба на недвижими имоти, сключен с нотариален акт № 70, т. ХІІ, н. д. № 1102/2012 г. на нотариус В. М. и решението е потвърдено в останалата част. За да постанови този резултат, въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото е приела, че с нотариално заверено пълномощно ответникът е упълномощил ищеца да го представлява пред Агенция по вписванията и пред нотариуси с право да закупува от негово име и за негова сметка недвижими имоти на територията на Република България, при цена и условия, каквито той прецени, както и да заплаща продажната цена, като има право да действа, съгласно чл. 38 ЗЗД и, че в изпълнение на мандата А. Т. Л., чрез пълномощника му М. К. А., е продал на В. П. С., чрез пълномощника му М. К. А., земеделска земя – две ниви в м. „Ш.“, в землището на [населено място], [община], Област В., за сумата от 5718,00 лв. Приела е, че ответникът не е доказал да е възстановил на ищеца процесните разходи за изпълнение на поръчката. По спорния въпрос дали ответникът-доверител е заплатил на ищеца – довереник направените разходи за изпълнение на поръчката е приел,че гласните доказателства - показанията на свидетеля П. С. са недопустими, с оглед разпоредбата на чл. 164, ал. 1, т. 3 предл. второ ГПК. Изложил е аргументи, че, ако все пак показанията биха били допустими, не ги кредитира, с оглед близката роднинска връзка между ответника и свидетеля и евентуалната заинтересованост на последния от изхода на спора и доколкото тези показания не се подкрепят от нито едно от останалите събрани по делото доказателства. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Атакуваното въззивно решение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира, че не е налице и претендираното основание по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК. В случая обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Налице е основанието за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси - материалноправен и процесуалноправен на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Касаторът следва да внесе държавна такса в размер на 116,64 лв. за касационно разглеждане на делото. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.