Определение № 1307 от 29.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 132/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Сдружение с нестопанска цел „Сдружение „Столичен дом на науката и техниката”, чрез адв. К. М. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 453/09.07.2024 г., постановено по в. т. д. № 394/2024 г. по описа на Софийския апелативен съд, ТО, 5 състав, с което е потвърдено решение № 344/05.03.2024 г., постановено по т. д. № 1396/2023 г. по описа на СГС, VI-3 състав, с което е отхвърлен предявеният от СНЦ „Сдружение „Столичен дом на науката и техниката” срещу СНЦ „Федерация на научно техническите съюзи в България” (ФНТС) конститутивен иск с правно основание чл. 25, ал. 4 ЗЮЛНЦ за отмяна поради незаконосъобразност на взетото решение по т. 7 от дневния ред от общо събрание на СНЦ „Федерация на научно-техническите съюзи в България” от 29.06.2023 г., с което са потвърдени решения на УС на сдружението по т. 4 от заседание от 27.10.2022 г. - за прекратяване на договор за стопанисване и управление от 25.05.1995 г., и по т. 4 - относно управление и стопанисване на помещения от страна на ищеца и по договора от 1995 г., и т. 2 - за приемане на нов Правилник за управление на материалната база и финансите на ФНТСБ - от заседание от 22.12.2022 г. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е необосновано, тъй като в противоречие със събраните по делото доказателства въззивният съд е достигнал до фактическия извод, че оспорените решения на общото събрание на ответното сдружение с нестопанска цел са приети в съответствие със закона и устава на СНЦ. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК (съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; той е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото), но нито поставя правни въпроси, нито посочва в противоречие с кои актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз те са решени. Ответникът по касационна жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е съобразил, че с конститутивния иск с правно основание чл. 25, ал. 4 ЗЮЛНЦ всеки член на сдружението с нестопанска цел може да предяви потестативно право за отмяна на решение на общото събрание на членовете на сдружението, когато то противоречи на повелителни норми на закона или на клаузи на устава, като правна последица от успешното му провеждане е защита на членствени права и/или контрол за законосъобразност на решенията на сдружението, свързани с дейността му за постигане на общата нестопанска цел. Искането за отмяна на решението на общото събрание би могло да се основава както на негова процесуална незаконосъобразност, състояща се в опорочена процедура по свикване на общото събрание или вземане на решението, така и на твърдение за материална незаконосъобразност - противоречие на решението с уговорка на устава или императивна норма на закона. Въззивният съд е счел, че конститутивният иск, предмет на настоящото производство, е предявен от СДНТ срещу решението по т. 7 от дневния ред на общото събрание на ФНТС, проведено на 29.06.2023 г., като страните не спорят, че към този момент ищецът е бил член на ответната Федерация. Апелативният съд обаче не е споделил приетото от първата инстанция, че всички обективно съединени искове, всеки с отделно основание за незаконосъобразност на оспорваното решение, са предявени в установения в закона едномесечен преклузивен срок, тъй като основанието на иска, предявен при липса на кворум за вземане на оспорваното решение, е въведено в процеса едва с уточнителна молба от 28.08.2023 г. - след изтичане на едномесечния срок по чл. 25, ал. 6 ЗЮЛНЦ. В исковата молба не били релевирани каквито и да било фактически твърдения за липса на кворум при вземане на оспореното решение. Следователно, произнасянето на първата инстанция по заявен извън преклузивния срок по чл. 25, ал. 6 ЗЮЛНЦ иск, основан на твърдение за липса на кворум при вземане на оспореното решение, било поначало недопустимо, но с оглед на обстоятелството, че СГС не е формирал отделни диспозитиви по всеки един от обективно съединените искове, а е постановил само един общ отхвърлителен диспозитив и то не във връзка с този порок, въззивният съд е счел, че не следва да обезсилва първоинстанционното решение - в недопустимата част, а ще разгледа като порок на оспорваното решение евентуална липса на кворум при приемането му. Апелативният съд е съобразил, че ищецът твърди, че не е разгледана докладна на председателя на УС на ФНТС от 27.10.2022 г. и като не били обсъдени посочените в нея факти, не е разгледана възможността УС да е взел едно немотивирано решение за прекратяване на договора от 1995 г. В тази докладна било посочено, че сградата по договора между ФНСТ и СДНТ от 25.05.1995 г. е продадена, но тази отчуждителна сделка била неправомерна, а смяната на състава на УС след 1995 г. не можело да бъде мотив за прекратяване на договора. Въззивният съд е приел, че мотивите за вземане на решение за прекратяване на договора от 1995 г. обуславят целесъобразността, а не законосъобразност на решението, поради което те не могат да бъдат предмет на проверка (предмет на тази проверка е само съответствието на оспорваното решение с императивни норми на закона и устава). Изяснил е, че наред с императивно установеното съдържание на устава, съобразно принципа на правната автономия на членовете на сдружението, в него е допустимо да се предвидят и съответно да се приемат устройствени и вътрешни правила за поведение, имащи задължителен характер както за членуващите в него, така и за съответните органи на сдружението, напр. правилници и други вътрешни актове, към които уставът препраща. Счел е за такъв вътрешен правилник Правилникът за управление и стопанисване на имуществото на ФНТС, към който уставът препраща, като нарушението на неговите правила от органите на Федерацията би било основание за незаконосъобразност на неговите решения. Но както самият жалбоподател бил пояснил в исковата молба, установеното в чл. 6 от Правилника, че част от площите в Дома на науката и техниката в София се ползват от СДНТ, е на основание договора от 25.05.1995 г., с който тези площи са предоставени за стопанисване и управление. Следователно, този договор е основанието на посоченото правило от Правилника, а не обратното, поради което договорът може да бъде прекратен по установените в него или съответно в закона правила, което ще бъде основание за изменение на Правилника. От съдържанието, а и от формата на договора от 25.05.1995 г. не могло да се обоснове извод, че негов предмет са вещни права върху недвижими имоти (чрез него е предоставено стопанисването и управлението на недвижим имот, безвъзмездно, за осъществяване на идеалната цел на СДНТ, т.е. този договор съдържал елементите на договор за заем за послужване). Въззивният съд е изяснил, че ползвателят на облигационно основание е само държател на вещта, като за действителността на договора не се изисква определена форма - договорът от 25.05.1995 г. бил сключен в обикновена писмена форма, а и от съдържанието му не могло да се приеме, че волята на ФНТС била да се учреди вещно право на ползване, поради което не е налице твърдяното нарушение на закона с решението на УС от 27.10.2022 г., съответно на решението на ОС, с което същото е потвърдено. За пълнота въззивният съд е уточнил, че това решение на УС, потвърдено с решение на ОС, не следва да се възприема само по себе си като прекратяващо договора от 1995 г. между страните, а по-скоро като формиране на воля за неговото прекратяване от волеизразяващия орган на федерацията - дори при прекратяване на договора с едностранно волеизявление то трябва да бъде отправено и да достигне до знанието на насрещната страна, а дали правопрекратителното действие ще настъпи без особено изискване за форма или по съдебен ред, е въпрос на преценка относно спецификата на съответния договор. Според чл. 21, ал. 1, т. 4 от устава на ФНТС именно УС управлява и се разпорежда с недвижимите имоти на федерацията, респ. УС е компетентният орган да вземе решение за прекратяване на договор относно такова имущество, като клаузата в чл. 26, ал. 3 Устава му предоставя основание да вземе такова решение. Според апелативния съд въззивникът поддържа твърдението си за противоречие на оспорваното решение на ОС с чл. 2, ал. 2 от устава, чиито принципи - доброволност на участието, демократичност, равнопоставеност и самофинансиране, били въведени в действие с построяването на домове за всички териториални сдружения с изключение на СДНТ, при което се стигало до нарушаване принципа на равнопоставеност. С прекратяване на договора от 1995 г. се отнемали помещенията, предоставени за самоиздръжка на СДНТ, но и отпадало задължението за строеж на Дом на СДНТ – по този начин ищецът бил лишен от правото по чл. 2, ал. 2 от устава, изведен като основен негов принцип (без действието на процесния договор СДНТ не можел да се издържа и самофинансира). Въззивният съд е приел, че макар и принципите на участие в ответната федерация да представляват тълкувателен източник както за всички останали правила на устава, така и за решенията на волеобразуващите и волеизявяващите органи на федерацията (в този смисъл, те са относими към съответствието на оспорваното решение с устава), посочените несъответствия не са доказани в процеса. На първо място, нито в устава, нито в правилниците, към които същият препраща относно управлението на общофедеративното имущество, не е установено задължение за федерацията да предостави на всичките си членове недвижими имоти за ползване, а още по-малко да им осигури такива имоти с цел самофинансиране на членовете. Дори и да били приети такива правила, то въззивникът не бил доказал фактическото си твърдение, че на всички останали членове са предоставени имоти, а само на него се отказва предоставяне такава недвижима вещ за ползване. От друга страна, с оспореното решение е потвърдено и решение на УС, с което се определя каква част от Националния дом на науката и техниката в [населено място] се предоставя безвъзмездно именно на ищеца за ползване - офиси 514 и 516. Относно облигационните последици от евентуалното неизпълнение на договора в тази му част от страна на ФНТС и прекратяването му изобщо те не могат да бъдат предмет на настоящото дело. Счетено е, че решението на УС за прекратяване на договора, когато е сведено до знанието на СДНТ, представлява по своето правно естество волеизявление, с което федерацията се противопоставя на продължаването на договора за нов едногодишен период след 31.12.2022 г. Въз основа на така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи апелативният съд е достигнал до правното съждение, че изложените оплаквания във въззивната жалба за неправилност на първоинстанционното решение са неоснователни, поради което поради недоказаност на твърдяното нарушение на закона и на устава – съобразно изложените в исковата молба пороци на оспорваното решение на ОС от 29.06.2023 г., предявените конститутивни искове се явяват неоснователни. С оглед на обстоятелството, че крайният правен извод на въззивния съд съвпада с този на първата съдебна инстанция, първоинстанционното решение е потвърдено. Въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване, тъй като при липса на поставени материалноправни и процесуалноправни въпроси не е осъществена уредената в чл. 280, ал. 1 ГПК обща процесуално представка за касационен контрол на обжалвания съдебен акт. Със задължителните за съдебните органи тълкувателно разяснения по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК е указано, че касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като ВКС не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. На още по-голяма основание ВКС не е може да обоснове такъв правен въпрос от касационните основания за неправилност на въззивното решение, релевирани в касационната жалба. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Макар и ответникът по касационната жалба да е представил към заявлението с вх. № 852/14.01.2025 г. доказателства за заплащане на уговореното адвокатско възнаграждение за подаване на отговор на касационната жалба в размер на 300 лв., тази сума не следва да бъде присъждана на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, тъй като от него липсва съответно процесуално искане за това. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд