Определение № 50667 от 05.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 2691/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. Е. К., чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 11822 от 07.08.2020 г. по в. гр. д. № 5813/2018 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, десети състав, с което след частична отмяна в осъдителната част и потвърждаване в отхвърлителната част на решение № 3975 от 18.06.2018 г. по гр. д. № 6257/2016 г. на Софийски градски съд, Гражданско отделение, I-10 -ти състав, като краен резултат е отхвърлен предявеният от Б. К. срещу ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД иск по чл.226, ал.1 КЗ (отм.) за разликата над 97 500 лв. до пълния предявен размер от 150 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на настъпило на 11.10.2015 г. ПТП, ведно със законната лихва от 11.10.2015 г. В жалбата се поддържат оплаквания за неправилност на въззивното решение на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, с искане за отмяна на атакувания съдебен акт и изцяло уважаване на предявения иск. Касаторът излага аргументирани твърдения, че при постановяване на въззивното решение съдът е допуснал нарушение на материалния закон – чл. 52 ЗЗД и чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Счита, че макар въззивният съд да е посочил, че съобразява възрастта на ищеца, характера, тежестта и интензитета на вредите, както и социално-икономическите условия в страната към датата на процесния пътен инцидент и нивата на застрахователно покритие, в действителност размерът на определеното обезщетение изобщо не съответства на тези обективни критерии. Твърди, че необосновано въззивният съд не е посочил как интерпретира от правна страна установените травми и последиците от тях: липсата на възстановяване от получените усложнения на тежката черепно-мозъчна травма и проявената посттравматична енцефалопатия с общомозъчна симптоматика и координационни нарушения; трайното и необратимо намаление на слуха на пострадалия; младата му възраст към момента на ПТП; вида, броя и характера на получените травматични увреди – тежки, животозастрашаващи, локализирани на различни места по тялото, изискващи сложно и продължително лечение, довели до принудително няколкомесечно обездвижване на ищеца и необходимост от ползване на чужда помощ за хигиенни нужди и в бита; претърпените от ищеца няколко операции на опорно-двигателния апарат и свързаните с тях болки, болничен престой и принудително обездвижване; цялостната емоционална травма; трайният пожизнен характер на част от травмите – намален обем на движенията на дясна раменна става, дясна лакетна става и сила на захвата на дясната ръка; останалите трайни загрозяващи белези в областта на травмите и проведените операции. Излага съображения за необоснованост и по отношение на приетото от съда съпричиняване на вредите в обем на 25 %, изразяващо се в пресичане като пешеходец в населено място в нарушение на разпоредбата на чл. 113, ал. 1 ЗДвП, като отрича наличието на пряка причинно-следствена връзка между това нарушение и настъпилия вредоносен резултат. Счита, че съдът не е отчел в пълнота механизма на ПТП, установен от заключението на автотехническата експертиза, както и с присъдата срещу делинквента. Искането за допускане на касационно обжалване е основано на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Относно съдържанието на понятието справедливост, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД; 2. Относно приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД при определяне наличието и степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице и 3. Относно приложението на чл. 300 ГПК по въпроса опорочени ли са правните изводи на гражданския съд, когато противоречат на тези на наказателния съд относно фактите - елемент на престъпния състав. По първия въпрос допълнителната селективна предпоставка се обосновава с: ППВС № 4/1968 г., решение по гр. д. № 4686/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение по гр. д. № 1543/2011 г., IV г. о. и решение по гр. д. № 4754/2015 г., IV г. о.; по втория въпрос се навежда противоречие на въззивното решение с приетото в практиката на ВКС: решение по т. д. № 271/2014 г., II т. о., решение по т. д. № 3871/2013 г., I т. о., решение по т. д. № 745/2008 г., II т. о., решение по т. д. № 172/2011 г., II т. о., решение по т. д. № 936/2011 г., I т. о., решение по т. д. № 551/2009 г., II т. о. и решение по т. д. № 648/2008 г., II т. о., а по третия въпрос се сочат решение по гр. д. № 504/2018 г., II г. о., решение по гр. д. № 1787/2018 г., IV г. о., решение по т. д. № 1490/2017 г., I т. о., решение по т. д. № 1882/2014 г., II т. о. и решение по т. д. № 1147/2010 г., II т. о. Ответникът по касационната жалба – „ЗАД ОЗК – Застраховане““ АД, с ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, е депозирал писмен отговор, в който се оспорва искането за допускане на касационно обжалване с аргументи, че по поставените въпроси въззивният съд не се е отклонил от цитираната практика, а по същество се твърди правилност на въззивното решение. Претендира присъждане на разноски. Третото лице-помагач на страната на ответника – А. В. Ц. не е заявил становище по искането за достъп до касационен контрол и по оплакванията в жалбата. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните по чл. 280, ал. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна, при спазване на преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да постанови обжалвания краен резултат, съдебният състав на Апелативен съд – София е приел, че присъденият с първоинстанционното решение размер на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди за сумата от 130 000 лв. е съобразено с критерия на чл. 52 от ЗЗД и е достатъчен да удовлетвори в пълна степен претърпените от пострадалото лице болки и страдания. В тази връзка е кредитирал заключенията на проведените в първоинстанционното производство две КСМЕ, от които е заключил, че установяват по категоричен начин: причинените на ищеца тежка черепно-мозъчна травма и тежки травми на опорно-двигателния апарат, които са оставили трайни и необратими негативни последици за физиологичното му здраве, и за които няма благоприятна прогноза; болките и страданията на ищеца, които са били изключително интензивни през първите три месеца, а след това – с по-нисък интензитет, но продължаващи, без прогноза за тяхното отшумяване или намаляване; извършените шест операции, продължителният период на възстановяването на движенията на снагата на ищеца - около година. Решаващият съдебен състав е посочил, че при определяне на този размер съобразява и обществено-икономическите условия в страната към месец октомври 2015 г., и съответните нива на застрахователно покритие към същия период, доколкото нормативно определените лимити следва да се разглеждат като отражение на обществено-икономическата конюнктура. В този смисъл е възприел цитираната в мотивите към решението практика на ВКС. Относно втория спорен въпрос - за съпричиняване на вредоносния резултат, въззивният съд е отрекъл становището на първостепенния съд, според което: ищецът с поведението си не е допринесъл за настъпване на процесното ПТП, т. к. се е движил по пътното платно, но в лентата за насрещно движение на автомобилите, каквото е изискването на ЗДвП при наложило се движение на пешеходец по пътното платно. Въззивният състав, възприемайки автотехническата експертиза, според която ищецът се е движил по пътното платно на необозначено за движение на пешеходци място, а ударът с лекия автомобил е настъпил изцяло на пътното платно, е приел, че пострадалият е нарушил правилата за движение, регламентирани в чл.113, ал.1 ЗДвП, и без значение дали той е предприел пресичане на пътното платно или се е движил по него. Изведен е извод, че с поведението си ищецът е допринесъл до размер на 1/4 за настъпване на вредоносния резултат. С тези мотиви, Апелативен съд – София е приел възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пешеходеца за основателно и доказано до размер на 25 % и е редуцирал общото обезщетение от 130 000 лв. с този процент, като е отхвърлил исковата претенция за разликата над 97 500 лв. до 130 000 лв., а в отхвърлителната част е потвърдил първоинстанционното решение. Настоящият състав намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по втория правен въпрос, свързан с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД, доказване на съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия и определяне на съотношението между приноса на делинквента и приноса на пострадалия. Въпросът е включен в предмета на материалноправния спор и по него е формирана значима за изхода на делото правна воля на въззивната инстанция. Обжалването следва да се допусне за извършване на проверка за съответстветствие между даденото от въззивния съд разрешение с разрешенията в трайната практика на ВКС, посочена от касатора. По останалите въпроси ВКС ще се произнесе в производството по чл.290 ГПК. Касационният жалбоподател не дължи държавна такса съгласно чл.83, ал.1, т.4 ГПК. Водим от горното, Върховният касационен съд на Република България,Търговска колегия, състав на второ отделение