Определение № 11 от 11.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 1770/2020 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частни касационни жалби от синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД /н/- А. Д. и Кристи Маринова, от „Кемира“ ООД и „Емко“ ООД срещу определение №2401/17.07.2019г., постановено по ч.гр.д. №3107/2019г. на Апелативен съд– София, с което е потвърдено определение №916 от 14.02.2019г., т.д.№894/2018г. на Софийски градски съд, VІ-1 състав. С първоинстанционното определение е спряно производството по делото на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК до приключване с влязло в сила решение на т.д.№3107/2017г. по описа на СГС, ТО, VІ-17 състав и на т.д.№250/2018г. по описа на СГС, ТО, VІ-11 състав.

Жалбоподателите А. Д. и Кристи Маринова- синдици на „Корпоративна търговска банка“ АД /н/ молят за отмяна на обжалваното определение като неправилно- постановено при нарушение на закона и необосновано. Считат, че не са обсъдени всичките им доводите в частната въззивна жалба. Поддържат тезата, че не е налице хипотезата на чл.229, ал.1, т.4 ГПК, тъй като за основателността на иска с правно основание §6 от ПЗР към ЗИД на ЗБН /ДВ бр.22/2018г./ следва да се установи, че ответникът е имал задължения към банката към момента на поставянето й под специален надзор от БНБ /20.06.2014г./, а не към момента на подаване на исковата молба. Намират, че съществуването на вземанията на първия ответник към банката вече са били разгледани от съда, издал заповед за изпълнение, а спирането на производството би позволило ново прехвърляне на процесните акции. Излагат доводи, че ответниците имат достатъчно способи за защита в случай, че се признае по съдебен ред, че банката не им е кредитор и че за установяване качеството кредитор на банката е достатъчно уважаване на само един от предявените два иска по приетите за преюдициални спорове. Моли обжалваното определение да бъде отменено и да се постанови ново за връщане на делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия, евентуално за спиране на делото до приключване на което и да е от т.д.№3107/2017г. по описа на СГС, VІ-17 състав и т.д.№250/2018г. по описа на СГС, VІ-11 състав.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касаторите поддържат, че въззивният съд се е произнесъл по значимите за изхода на спора правни въпроси:

1. Следва ли при постановяване на съдебния акт въззивният съд да обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им, които са от значение по делото?;

2. В случай на предявен иск с правно основание §6 от ПЗР на ЗИДЗБН, обн. в ДВ, бр.22 от 13.03.2018г., когато съдът е спрял производството по дадено дело до приключване на две съдебни производства, за да получи прехвърлителят качеството „длъжник“, необходимо ли е да приключат с влязъл в сила съдебен акт, с който е уважен предявеният иск и двете преюдициални производства, или само едното от тях?;

3. При разглеждане на иск с правно основание §6 от ПЗР на ЗИДЗБН, обн. в ДВ, бр.22 от 13.03.2018г. към кой момент следва да бъде преценено качеството кредитор на несъстоятелната банка- към момента на поставянето й под особен надзор или към момента на подаване на исковата молба?.

Твърдят, че първият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в цитираните решения по чл.290 ГПК- решение №24/28.01.2010г., гр.д.№4744/2008г., І г.о., решение №164/04.06.2014г., гр.д.№196/2014г., ІІІ г.о. и др.- основание за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По отношение на останалите два въпроса се поддържа основанието за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Жалбоподателят „Кемира“ ООД излага доводи за недопустимост на обжалваното определение и моли да бъде обезсилено. Счита, че производството по иска с правно основание §6 от ПЗР на ЗИДЗБН, обн. в ДВ, бр.22 от 13.03.2018г. е недопустимо, тъй като не е внесена държавна такса от ищеца, респ. постановеното в недопустимото производство определение за спиране е също недопустимо.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.2 ГПК.

Касаторът излага доводи за вероятна недопустимост на обжалваното определението, тъй като исковото производство е недопустимо поради липса на абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск- невнесена държавна такса. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа също така, че въззивният съд се е произнесъл по значимите за изхода на спора правни въпроси:

1. Следва ли при постановяване на съдебния акт въззивният съд да обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им, които са от значение по делото?;

2. Освободени ли са синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД /н/ от предварително внасяне на държавна такса по предявен иск на основание §6 от ПЗР на ЗИДЗБН, обн. в ДВ, бр.22 от 13.03.2018г.?

Твърди, че първият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в цитираните решения по чл.290 ГПК- решение №217/09.06.2011г., гр.д.№761/2010г., ІV г.о., решение №8/20.02.2013г., гр.д.№470/2012г., ІІ г.о.- основание за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По отношение на втория въпрос се поддържа основанието за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Жалбоподателят „Емко“ ООД излага доводи за недопустимост на обжалваното определение и моли да бъде обезсилено. Счита, че производството по иска с правно основание §6 от ПЗР на ЗИДЗБН, обн. в ДВ, бр.22 от 13.03.2018г. е недопустимо, тъй като не е внесена държавна такса от ищеца, респ. постановеното в недопустимото производство определение за спиране е също недопустимо.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.2 ГПК.

Касаторът излага доводи за вероятна недопустимост на обжалваното определението, тъй като исковото производство е недопустимо поради липса на абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск- невнесена държавна такса. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа също така, че въззивният съд се е произнесъл по значимите за изхода на спора правни въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд при произнасянето си по спорния предмет на делото да обсъди всички въведени от страните в процеса доводи и възражения, както и да изложи мотиви по тях?;

2. Освободени ли са синдиците обявена в несъстоятелност банка, в частност синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД /н/ от предварителното внасяне на държавна такса по предявени искове по §6 от ПЗР на ЗИДЗБН, обн. в ДВ, бр.22 от 13.03.2018г.?

Твърди, че първият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в цитираните решения по чл.290 ГПК- основание за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. По отношение на втория въпрос се поддържа основанието за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Насрещните страни взаимно оспорват жалбите си като неоснователни.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 от ГПК, приема следното:

Частните касационни жалби са подадени от надлежни страни в преклузивния срок по чл.275, ал.1 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което са допустими.

За да потвърди първоинстанционното определение за спиране на производството, въззивният съд приема, че предмет на делото са предявени от синдиците на „КТБ“ АД /н/ субективно съединени искове с правно основаниe §6 от ПЗР към ЗИДЗБН /ДВ, бр.22/2018г./ за обявяване за недействително по отношение на банката и на кредиторите на несъстоятелността прехвърлянето от длъжника „Кемира“ ООД на третото лице „Емко“ ООД на 7 961 426 броя поименни акции с номинална стойност от 1 лев за всяка от капитала на „Дунарит“ АД, като е налице отношение на преюдициалност с т.д.№250/2018г. по описа на СГС, образувано по искове на банката за установяване на вземанията й срещу „Кемира“ ООД в общ размер от 42 480 312.57 евро, произтичащи от договор за банков кредит от 07.04.2014г. и договор за встъпване в дълг от 06.11.2014г. Доколкото ответниците по настоящото дело оспорват вземането на банката, основано на посочените по – горе договор за банков кредит от 08.12.2011г. и договор за встъпване в дълг от 06.11.2014г., въззивният съдебен състав приема, че производството по установителните искове се явява преюдициално спрямо развилото се такова по исковете по §6 от ПЗР на ЗИДЗБН, тъй като със сила на пресъдено нещо ще бъде решен въпросът съществуват ли заявените от банката претенции.

Обжалваното определение е валидно, като не са налице основания за допускането му до касационен контрол поради вероятна недопустимост. Изложените от жалбоподателите „Кемира“ ООД и „Емко“ ООД доводи за недопустимост на обжалваното определение, с което е потвърдено определението за спиране на производството, не могат да бъдат споделени. На първо място, недопустимостта на първоинстанционното определение не води автоматично до недопустимост на въззивния акт, доколкото въззивният съд е длъжен да се произнесе по жалбата и при установяване на недопустимо произнасяне от първоинстанционния съд да обезсили поставения съдебен акт. На следващо място, доводите, че определението за спиране на производството е недопустимо, тъй като не е внесена дължимата държавна такса за исковото производство, са неоснователни. Внасянето на държавната такса за исковото производство не е от категорията на абсолютните процесуални предпоставки за правото на иск, респ. липсата на предварително внесена държавна такса не води до недопустимост на производството. Няма процесуална пречка дължимата държавна такса да бъде събрана в хода на делото, вкл. и след постановяване на крайния съдебен акт /чл.77 ГПК/. В този смисъл са изцяло ирелевантни за производството по обжалване на определението за спиране на делото по чл.229, ал.1, т.4 ГПК въпросите относно начина на определяне и внасяне на държавната такса по иска с правно основание §6 от ПЗР на ЗИДЗБН /ДВ, бр.22/2018г./.

Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

В настоящия случай в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите „Кемира“ ООД и „Емко“ ООД не поставят правни въпроси, които да са формирали изводите на въззивния съд и да са обусловили изхода на спора. Поставените въпроси относно дължимата държавна такса по предявен иск на основание §6 от ПЗР на ЗИДЗБН, обн. в ДВ, бр.22 от 13.03.2018г. и освободени ли са синдиците на „Корпоративна търговска банка“ АД /н/ от предварителното й внасяне, са свързани с наведените доводи за недопустимост на въззивното определение, по които съдът се е произнесъл. Доколкото и двамата жалбоподатели твърдят единствено недопустимост на обжалвания съдебен акт, а поставените процесуалноправни въпроси относно задълженията на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните са свързани отново с твърденията им за недопустимост на въззивното определение, не е налице общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за допускане до касационен контрол.

По отношение на поставените от А. Д. и Кристи Маринова- синдици на „Корпоративна търговска банка“ АД /н/ правни въпроси:

Първият процесуалноправен въпрос относно задълженията на въззивния съд да изложи мотиви като обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им, които са от значение по делото, е обусловил решаващите изводите на въззивния съд и отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПK за достъп до касационен контрол. Въззивният състав е постановил обжалвания акт в противоречие с трайната и непротиворечива съдебна практика на ВКС, съгласно която въззивният съд е длъжен да изложи собствени мотиви, като определи правилно предмета на спора, изясни релевантните факти и обстоятелства, обсъди относимите доказателства и доводите на страните. В случая въззивният съд не само не е обсъдил наведените във въззивната жалба оплаквания и възражения за липса на преюдициалност между делата, предвид сочения от жалбоподателите /ищци/ момент, към който следва да се установи качеството „длъжник“ на прехвърлителя на процесните акции, както и доводите за съдебно установяване на вземанията на банката, но изобщо не е изложил никакви мотиви по отношение на предмета на т.д.№3107/2017г. по описа на СГС, VІ-17 състав, респ. обуславящото му значение по отношение на настоящото дело. Въззивният съд не е съобразил, че производството по т.д.№894/2018г. по описа на СГС, VІ-1 състав е спряно до приключване на търговско дело №3107/2017г. по описа на СГС, VІ-17 състав и на търговско дело №250/2018г. по описа на СГС, VІ-11 състав, респ. не е обсъдил и възраженията във въззивната жалба на синдиците на „КТБ“ АД /н/ за липса на преюдициалност с т.д.№3107/2017г. по описа на СГС, VІ-17 състав, както и доводите, че ако е налице преюдицалност, производството следва да се спре до приключване на което и да е от делата, а не и на двете.

Предвид изложеното, настоящият състав приема, че въззивното определение следва да се допусне до касационен контрол по жалбата на синдиците на „КТБ“ АД /н/ на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Основателни са оплакванията на жалбоподателите за допуснато от въззивния съд съществено процесуално нарушение - липса на мотиви по изложените твърдения и възражения във въззивната жалба.

Няма спор, че предмет на търговско дело №3107/2017г. по описа на СГС, VІ-17 състав и на търговско дело №250/2018г. по описа на СГС, VІ-11 състав са искове, предявени по реда на чл.422 вр. чл.415 ГПК от „КТБ“ АД /н/ срещу „Кемира“ ООД и „Хедж Инвестмънт България“ АД за установяване съществуването на вземания на банката на основание договор за банков кредит от 07.04.2014г. и договор за встъпване в дълг от 06.11.2014г. Няма спор, че тези вземания са посочени от ищците по настоящото дело като релевантни факти- част от фактическия състав на иска с правно основание §6 от ПЗР на ЗИДЗБН, обн. ДВ, бр.22 от 2018г. /по натам иск по §6/, предявен от синдиците на „КТБ“ АД /н/ срещу длъжника „Кемира“ ООД и третото лице „Емко“ АД.

Неоснователни са доводите на жалбоподателите, че не е налице връзка на преюдициалност между спряното производство, образувано по иск с правно основание §6 от ПЗР на ЗИДЗБН, обн. ДВ, бр.22 от 2018г. /по натам иск по §6/, предявен от синдиците на „КТБ“ АД /н/ срещу длъжника „Кемира“ ООД и третото лице „Емко“ АД и производствата по исковете, предявени от „КТБ“ АД /н/ срещу „Кемира“ ООД по реда на чл.422 ГПК за установяване съществуването на същите вземания, с които синдиците на банката обосновават качеството кредитор на банката, респ. правото да искат прогласяване за относително недействително по отношение на банката и на кредиторите на несъстоятелността на отчуждаването на акции от длъжника „Кемира“ ООД. Разпоредбата на §6 регламентира правото на иск на синдиците на банката в посочения срок да претендират обявяване на недействителност на прехвърляне или на поредица от прехвърляния на акции и/или дялове от търговски дружества, извършено от длъжник на банката след датата на поставяне на „КТБ“ АД /н/ под специален надзор. Не може да бъде споделено разбирането на жалбоподателите, че фактическият състав на този иск включва установяване качеството длъжник на прехвърлителя към момента на обявяване на банката под специален надзор, поради което е ирелевантно последващото установяване със сила на пресъдено нещо на съществуването на вземанията. Моментът на поставяне на банката под специален надзор е релевантен за времево отграничаване на атакуемите сделки, а именно- сключените след 20.06.2014г., но не и за определяне качеството длъжник на прехвърлителя. Не намира опора в закона и няма правна логика да се приеме, че ако дружеството, прехвърлило своите акции и дялове след 20.06.2014г., е погасило в по-късен момент задълженията си към „КТБ“ АД, отчуждителната сделка ще е недействителна по отношение на банката и кредиторите на несъстоятелността. Целта на иска по §6 е да осигури възможност за насочване на принудително изпълнение по отношение на акциите и дяловете, чието отчуждаване от длъжника след 20.06.2014г. е недействително спрямо банката и кредиторите на несъстоятелността.

Неоснователни са и възраженията на жалбоподателите, че процесните вземания са съдебно установени. Обстоятелството, че за тези вземания по заявления на „КТБ“ АД /н/ има издадени заповеди за изпълнение не означава, че са съдебно установени. Няма спор, че след подадени възражения по чл.414 ГПК от страна на длъжника банката е предявила искове по реда на чл.422 ГПК- предмет на процесните т.д. №3107/2017г. по описа на СГС, VІ-17 състав и т.д. №250/2018г. по описа на СГС, VІ-11 състав. Именно със съдебните решения по тези дела ще бъде установено със сила на пресъдено нещо дали съществуват оспорените вземания.

Неоснователно е възражението, че за произнасянето по обусловения иск с правно основание §6 е достатъчно приключването с влязло в сила решение на което и да е от двете обуславящи производства. Доколкото ищците в исковата молба навеждат твърдения за съществуващи задължения на първия ответник към несъстоятелната банка, които задължения са предмет на установяване в двете производства по чл.422 ГПК, не може да се приеме, че произнасянето с влязло в сила решение по едно от тези дела е достатъчно, за да се установи твърдяното качество длъжник на „Кемира“ ООД. С влязлото в сила решение може както да бъде признато за установено съществуването на вземането, така и да бъде отхвърлен искът, респ. да бъде отречено съществуването на това вземане. Дори да бъде уважен искът, по който е постановено първото решение, решаващият съдебен състав по иска по §6 е длъжен да се произнесе по всички релевантни факти и обстоятелства, наведени от ищеца, вкл. да обсъди наличието на всички описани в обстоятелствената част на исковата молба вземания, а не само тези установени с влязлото в сила решение по първото приключило дело.

Неоснователни са и доводите на жалбоподателите, че производството по настоящото дело не следва да се спира, тъй като в хипотеза на уважен иск по §6 и последващо установяване, че ответникът не е длъжник на „КТБ“ АД /н/, има множество средства за защита и за връщане правото на собственост на дружествените дялове, респ. акции. За спирането на производството на основание чл.229, ал.1, т.4 ГПК е необходимо да се установи, че правилното решаване по делото е обусловено от решението по друго дело, т.е. че е налице преюдициалност. Различните процесуални права на ответника, вкл. при отхвърляне на иска по чл.422 ГПК да се иска издаване на обратен изпълнителен лист по реда на чл.245, ал.3 ГПК; да обжалва неправилното решение; да иска отмяна на влязло в сила решение по реда на чл.303 ГПК, сочени от жалбоподателите като пречка за спиране на производството по иска по §6, са ирелевантни за преценката на основанието за спиране на делото.

С оглед изложеното, настоящият съдебен състав намира, че са налице предпоставките на чл.229, ал.1, т.4 ГПК за спиране на производството по т.д. №894/18г. на СГС, VІ-1 състав, поради което обжалваното определение следва да бъде потвърдено.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение