Определение № 2838 от 31.10.2024 г. на ВКС по т. д. № 2264/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Свободна зона-Русе“ ЕАД - чрез адв. Р. Б. от АК-Русе, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу определение № 134/20.06.2024 г., постановено по в. ч. т. д. № 101/2024 г. по описа на Апелативен съд-Велико Търново, ІІ граждански и търговски състав, с което е потвърдено определение № 100/08.04.2024 г., постановено по т. д. № 209/2023 г. по описа на Окръжен съд-Русе, с което е оставена без уважение молбата на „Свободна зона-Русе“ ЕАД за изменение по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК на постановеното прекратително определение в частта му за разноските. Частният касатор поддържа, че обжалваното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон – макар и законосъобразно да е съобразил, че съгласно решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС националният съд не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения, определени с Наредба № 1/9.07.2004 г., апелативният съд не е намалил присъденото в полза на ответника адвокатско възнаграждение. Счита, че с оглед на обстоятелството, че съдебното производство пред първоинстанционния съд е приключило без делото да е разглеждано в открито съдебно заседание – то е прекратено на основание чл. 299, ал. 2 ГПК, процесуалният представител на ответника не е осъществил значителен обем от дейности, присъщи на обичайно развиващия се исков процес. Частният жалбоподател обосновава искането за допускане на въззивното определение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, във вр. с чл. 278, ал. 4 ГПК, но не поставя конкретен правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл в противоречие както със задължителната практика на ВКС, намерила израз в ТР № 66.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, така с решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС. Ответникът по частната касационна жалба не е подал в законоустановения срок писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е допустима по смисъла на чл. 274, ал. 3 ГПК. Въззивният съд е потвърдил обжалваното първоинстанционно определение, с което е оставена без уважение молбата на ищеца за изменение по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК на прекратителното определение в частта му за разноските. За да се произнесе по частната въззивна жалба, апелативният съд е съобразил, че ответникът е подал както отговор на исковата молба, така и отговор на допълнителната искова молба - чрез своя пълномощник, като в отговора на исковата молба е релевирал отвод за пресъдено нещо и е поискал присъждане на сторените от него разноски в размер на уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство - 4688 лв. Въззивният съд е счел, че липсва основание за намаляване на това възнаграждение при предпоставките по чл. 78, ал. 5 ГПК. Изяснил е, че съобразно задължителните указания по точното тълкуване и прилагане на правото на ЕС с Решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС при определяне на отговорността на страните за разноски националният съд не е обвързан с размерите на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, а следва да извърши конкретна преценка за размера на възнаграждението съобразно фактическата и правна сложност на делото и обема на извършените от пълномощника действия. При анализиране на действителните процесуални усилия, които е положил пълномощникът на ответника, въззивният съд е обосновал правен извод, че размерът на уговореното и заплатеното възнаграждение не е неразумен - с отговора на исковата молба този пълномощник е оспорил допустимостта на предявения иск, като е изложил и правни доводи относно неговата основателност. Релевирал е съответните оспорвания, възражения (вкл. за давност), както и доказателствени искания. В отговора на допълнителната искова молба е заел становище по допълнително изложените от ищеца доводи. Съобразно обстоятелството, че още с отговорите на исковата молба и на допълнителната искова молба ответникът е организирал изцяло своята защита, при преценката за извършените от пълномощника действия е ирелевантен фактът, че по делото не са провеждани открити съдебни заседания, а производството е прекратено след двойната размяна на книжа. Адвокатското възнаграждение е заплатено още към подаване на отговорите, като процесуалното представителство по делото е част от договорените действия, които пълномощникът следва да извърши. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на въззивното определение до касационно обжалване. Съгласно задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, като ВКС само може да го уточни и конкретизира, но не следва да го извежда от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. По посочените в това изложение специални процесуални предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване – по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, частният жалбоподател не е поставил конкретен правен въпрос по смисъла на уредената в чл. 280, ал. 1 ГПК обща процесуална предпоставка. Но само за пълнота трябва да се изясни, че както съгласно разясненията по т. 3 от ТР № 6/6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, така и съобразно решението от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС националният съд трябва да прецени действителната правна и фактическа сложност на всяко конкретно делото (арг. чл. 78, ал. 5 ГПК), като тези критерии определят нормативния предел, до който съответната страна отговаря за причинените имуществени вреди на ответната страна, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение. Неговият размер трябва да е обоснован, разумен и справедлив, като страната, която незаконосъобразно е предизвикала съдебен спор, не отговаря за заплатеното адвокатско възнаграждение – над частта, чиято стойност не съответства на действителната правна и фактическа сложност на делото. По същество, в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК частният касатор е навел правни доводи за необоснованост на обжалваното определение, но по тяхната основателност касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. чл. 281, т. 3, предл. 3 ГПК, в случай че въззивното определение е допуснато до касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения обжалваното определение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд